Уилям Фокнър
Това вечерно слънце (3)

III

И надигна чашата. Но както пиеше, хванала чашата с две ръце, отново взе да издава оня звук. Звукът се чу в чашата и кафето се разплиска по ръцете и дрехите й. Обърна очи към нас, подпряла лакти на коленете си и хванала чашата с две ръце, чашата цялата мокра, а в нея оня звук.

— Погледнете Нанси — обади се Джейсън, — сега вече няма да ни готви. Дилси нали оздравя.

— Млък — рече Дилси. А Нанси държеше чашата и ни гледаше, продължавайки да издава звука, сякаш са две Нанси — едната, която ни гледа, и още една, която издава звука. — Защо не помолиш мистър Джейсън да телефонира на шерифа? — попита я Дилси. Нанси млъкна, без да сваля чашата от дългите си кафяви ръце. Опита се отново да отпие глътка кафе, ала то се разплиска от чашата по ръцете и дрехите й. Тогава остави чашата. Джейсън не откъсваше поглед от нея.

— Не мога да го изпия — рече Нанси. — Гълтам, ама не влиза.

— Иди си в хижата — каза й Дилси. — Фрони ще ти стъкми сламеника, а след малко ще дойда и аз.

— Никой негър не може да го спре — каза Нанси.

— Аз не съм негър — обади се Джейсън. — Негър ли съм, Дилси?

— Според мен не — рече Дилси и погледна Нанси. — Пък аз не мисля така. Иначе какво ще правиш?

Нанси ни изгледа. Очите й бързаха, сякаш се боеше, че време няма да й стигне. Изгледа ни и тримата, без да помръдва.

— Нали помните оная нощ, когато спах във вашата стая? — рече тя. И заразказва как сме станали рано сутринта и как сме играли на дюшека й. Трябваше да пазим тишина, че да не събудим татко, а после стана време за закуска. — Идете и питайте майка си не може ли и тази нощ да остана при вас. Не ща сламеник. И пак ще си поиграем.

Кеди отиде да пита. С нея се повлече и Джейсън.

— Не пускам негри в спалните си — рече мама. Джейсън се разплака, а мама го заплаши, че ако не млъкне, три дни няма да получава десерт. Тогава Джейсън каза, че ще млъкне само ако Дилси направи шоколадова торта. И татко беше там. — Защо не се погрижиш? — попита го мама. — Тая полиция за какво е?

— Защо Нанси се страхува от Джизъс? — попита Кеди. — Мамо, тебе страх ли те е от татко?

— А какво може да стори полицията? — рече татко. — Щом Нанси не го е видяла, как могат те да го открият?

— Тогава защо се е подплашила? — каза мама.

— Казва, че бил там. Сигурна е, че и тази вечер е там.

— А за какво ги плащаме тия данъци? — каза мама. — Да чакам сама в тая къща, додето вие изпращате някаква си негърка?

— Много добре знаеш, че не съм залегнал в рова с бръснач в ръката — каза й татко.

— Няма да плача, ако Дилси направи шоколадова торта — обади се Джейсън. Мама ни заповяда да се махаме, а татко каза, че не знаел дали Джейсън ще получи шоколадова торта, но знаел какво друго ще получи след малко. Върнахме се в кухнята и разправихме всичко на Нанси.

— Татко каза да се прибереш и да заключиш вратата — рече Кеди. — И всичко ще бъде наред. А защо, Нанси? Сърдит ли ти е Джизъс? — Нанси отново бе поела чашата с две ръце, подпряла лакти на коленете си, загледана в чашата. — Какво си направила, че ти се сърди Джизъс? — попита Кеди. Нанси изпусна чашата. Не се счупи, но кафето се разля. А тя продължаваше да стиска въздуха. И звукът се появи отново. Тих, уж песен, а не е песен.

— Хайде — рече Дилси, — стига! Млъквай и се стегни! Стой тука, аз ще повикам Върш да те изпрати. — И излезе.

Погледнахме Нанси. Раменете й се тресяха, но звукът вече го нямаше.

— Какво иска да ти направи Джизъс? — попита Кеди. — Нали го няма.

Нанси ни погледна.

— Ама беше весело оная нощ, когато спах у вас, нали?

— На мен не ми беше — каза Джейсън.

— Защото спа при мама — рече Кеди. — Нямаше те.

— Хайде да ви водя у дома — предложи Нанси. — Пак ще ни бъде весело.

— Мама няма да ни пусне — казах аз, — много е късно.

— Сега не я тревожете — каза Нанси. — Ще й обадим утре сутринта. Няма да се сърди.

— Няма да ни пусне — повторих аз.

— Няма да я питаме сега — каза Нанси, — защо да я тревожим.

— Не е казала, че не можем да идем — рече Кеди.

— Не сме я питали — казах аз.

— Ако отидете, ще ви обадя — каза Джейсън.

— Колко весело ще бъде — рече Нанси. — А те няма да се сърдят, само ще ви заведа у дома и толкоз. Я колко време ви работя!

— Мен не ме е страх да отида — каза Кеди. — Джейсън го е страх, той ще издрънка.

— Не е вярно — каза Джейсън.

— Страх те е — каза Кеди. — И ще издрънкаш.

— Няма да издрънкам — рече Джейсън. — Не ме е страх.

— Джейсън не се плаши, щом е с мене — каза Нанси, — нали, Джейсън?

— Ще ни обади — каза Кеди. Пътеката беше съвсем тъмна. Излязохме през портата на ливадата. — На бас, че ако сега нещо ни изскочи, Джейсън ще се разписка.

— Няма — каза Джейсън. Вървяхме по пътеката. Нанси приказваше високо.

— Защо приказваш толкова силно, Нанси? — попита Кеди.

— Кой, аз ли? — каза Нанси. — Питайте Куентин, Кеди и Джейсън дали говоря високо.

— Говориш, като че ли сме петима — рече Кеди. — Все едно, че и татко е с нас.

— Кой, аз ли говоря високо, мистър Джейсън? — каза Нанси.

— Хе! Нанси нарече Джейсън „мистър“! — извика Кеди.

— Ах тия Кеди, Куентин и Джейсън! Чуйте ги само какви ги приказват — каза Нанси.

— Ние не говорим високо — каза Кеди. — Ти говориш, все едно, че татко…

— Шшт — каза Нанси, — тихо, мистър Джейсън.

— Нанси пак нарече Джейсън „мистър“…

— Шшт! — Нанси продължаваше да говори високо и когато се прехвърлихме през рова, и когато се провряхме през оградата, на онова място, където тя приклякваше с прането на глава. Озовахме се пред хижата й. Крачехме бързо. Тя отвори вратата. Къщата миришеше на лампа, а Нанси — на фитил и сякаш се чакаха, че да замиришат заедно. Тя запали лампата, затвори вратата и я залости. След това млъкна и ни изгледа.

— Какво ще правим сега? — попита Кеди.

— Какво ви се иска? — попита Нанси.

— Нали каза, че ще се веселим — каза Кеди.

Освен миризмата на Нанси и на къщата, тук имаше нещо, което човек надушваше, без да ще. Дори Джейсън го долови.

— Не искам тука — рече той. — Искам у дома.

— Че върви си! — каза Кеди.

— Не искам сам — рече Джейсън.

— Сега ще се повеселим — каза Нанси.

— Как? — попита Кеди.

Нанси застана до вратата. Гледаше ни, а очите й като празни, сякаш не си служи с тях.

— Какво ви се иска най-много? — попита Нанси.

— Разкажи ни една приказка — каза Кеди. — Знаеш ли приказки?

— Да — рече Нанси.

— Кажи една — каза Кеди. Обърнахме погледи към Нанси. — Само че не знаеш.

— Знам — каза Нанси, — как да не знам.

После се приближи и седна на стола до огнището. В него мъждееха въглени. Нанси ги разпали, макар че вътре вече бе доста топло. Лумна ярък огън. И почна да разказва. Приказваше, а очите й — уж ни гледат, пък други, гласът уж същият, пък друг. Сякаш се намира на друго място, застанала някъде и чака. Беше извън хижата. Гласът й бе вътре, тялото, онази Нанси, която можеше да се провре през оградата от бодлива тел с вързоп дрехи на главата, без да ги събори, все едно, че ни ги усеща, а са някакъв балон, тази Нанси бе тук. Но това бе всичко.

— И тъй, царицата стигнала до един ров, гдето се криел лош човек. Приближила рова и си казала: „Ако успея и този ров да премина…“

— Какъв ров? — попита Кеди. — Като нашия тук ли? И защо й е дотрябвало на царицата да минава през ров?

— За да се прибере у дома — каза Нанси. — Налагало й се да прехвърли рова, да изтича до в къщи и да залости вратата.

— А защо искала да се прибере в къщи и да залоства вратата? — попита пак Кеди.