Уилям Фокнър
Това вечерно слънце (5)

V

Татко влезе. Изгледа ни един по един, а Нанси не стана от мястото си.

— Кажете му — рече тя.

— Кеди ни накара да дойдем — каза Джейсън. — Аз не исках.

Татко приближи огъня. Нанси вдигна очи.

— Защо не отидеш да спиш при леля Рейчел? — попита той. Нанси го погледна, а ръцете й висяха между коленете. — Него го няма. Все щях да го видя. Жива душа няма навън.

— В рова е — каза Нанси. — Дебне в рова.

— Глупости — каза татко. — Отде знаеш, че е там?

— Видях знака — рече Нанси.

— Какъв знак?

— Прибрах го. Като се върнах, беше на масата. Свински кокал с още прясно месо, оставен до лампата. Там е той, чака. Излезете ли от тая врата, свършено е.

— Кое е свършено? — попита Кеди.

— Аз не съм портаджия — каза Джейсън.

— Глупости — каза татко.

— Там е той — повтори Нанси. — И в тоя миг гледа през прозореца, чака ви да си идете. После е свършено.

— Глупости — каза татко. — Заключи вратата и ще те заведем у леля Рейчел.

— Няма полза — каза Нанси. Сега вече не гледаше татко, но той се вгледа в дългите й хилави и разтреперани ръце. — Каква полза да се отлага?

— Тогаз какво искаш? — попита татко.

— И аз не знам — каза Нанси. — Не мога нищо да направя. Мога само да отлагам. А от това полза няма. Писано ми е. Каквото и да стане, писано ми било.

— Какво ще стане? — попита Кеди. — Кой ти е писал?

— Никой — рече татко. — Да вървите да лягате.

— Кеди ме доведе — каза Джейсън.

— Иди при леля Рейчел — каза татко.

— Няма полза — рече Нанси. Седеше пред огъня с лакти на коленете си, дългите й ръце висяха. — Сега вече и от вашата кухня няма полза. И в детската стая на дъските да легна, пак същото — на сутринта кръв…

— Шшт! — каза татко. — Заключи вратата, угаси лампата и лягай.

— Страх ме е от тъмното — каза Нанси. — Страх ме е да не стане в тъмното.

— И какво? Ще седиш със запалена лампа цяла нощ? — рече татко. Нанси пак почна да издава оня звук. Седеше пред огъня, а дългите й ръце висяха между коленете. — Проклятие! — извика татко. — Хайде, деца! Времето за лягане мина.

— Отидете ли си, с мен е свършено — обади се Нанси. Сега говореше по-спокойно, лицето й бе отпуснато, досущ като ръцете. — Но каквото и да става, при мистър Лъвлейди имам събрани пари за ковчег. — Мистър Лъвлейди беше дребен, мръсен човек, който събираше негърските застраховки и всяка събота обикаляше хижите и кухните да взема по петнайсет цента. С жена си живееха в хотела. Една сутрин жена му се самоуби. Имаха дете, момиченце. Той замина с детето и след седмица-две се върна, но сам. И в събота отново почнахме да го виждаме по задните улички и пътеките.

— Глупости — каза татко. — Утре като сляза в кухнята, най-напред тебе ще видя.

— Ще видите каквото има да се вижда — каза Нанси, — но само господ може да каже какво е.