Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mountain Victory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2009)

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983

История

  1. —Добавяне

V

Край наредената за вечеря трапеза седяха четиримата мъже, всъщност мъжете бяха трима, а четвъртият бе още момче. Гозбата бе насипана в дебелостенни паници, а ножовете и вилиците бяха железни. На масата все още стоеше и каната. Сега Уедъл беше без своето наметало. Бе избръснат, със сресана назад и все още влажна коса. В светлината на лампата гънките на ризата му върху гърдите приличаха на пяна, а празният десен ръкав бе прибоден за лявото рамо с масивна златна карфица. Под масата тънките и кърпени салонни обувки стояха неподвижни между тежките кондури на двамата мъже и босите нозе на момчето.

— Вач казва, че и вие сте негър — рече бащата.

Уедъл се облегна на стола си.

— Значи, това е обяснението — каза той. — Пък аз мислех, че си е по природа зъл. При това нали трябва да е победител.

— Негър ли сте? — попита бащата.

— Не — каза Уедъл. Сега гледаше момчето, чието обветрено, ала безизразно лице бе добило въпросителен израз. Дългата коса по врата му бе сякаш грубо подрязана с нож, а може би и с байонет. Момчето също го гледаше, неподвижно и унесено. Като че съм призрак — помисли си Уедъл. — Дух. А може и да съм. — Не — повтори той, — не съм негър.

— Тогава какъв сте? — каза бащата.

Уедъл се измести в единия край на стола, ръката му се облягаше на масата.

— Значи, вие в Тенеси питате гостите си какви са — рече той. Вач бе вдигнал каната и пълнеше една чаша. Бе навел лице, а ръцете му бяха огромни и корави. И лицето бе същото. Уедъл се загледа в него. — Струва ми се, разбирам как се чувствате — продължи той. — Веднъж и с мене беше така. По-рано. Но след четири години вече не е лесно да мислиш все едно и също. Трудно е изобщо да мислиш.

Неочаквано и грубо Вач изрече нещо, удари чашата о масата и течността се разплиска. Беше като вода, но миришеше неудържимо и властно. Сякаш в нея бе скрита някаква природна летливост, която отнесе разляното през масата и го пръсна върху пяната на поизбелелия, но безупречен лен връз гърдите на Уедъл и той ненадейно усети нейния хлад на голо.

— Вач! — обади се бащата.

Уедъл не помръдна; неговото надменно, въпросително и уморено изражение не се промени.

— Направи го, без да иска — каза той.

— А когато поискам — рече Вач, — съвсем няма да изглежда като случайност.

Уедъл го изгледа.

— Струва ми се, че ви казах вече. Казвам се Сошиър Уедъл. И съм от Мисисипи. Живея в селището Къщата-Око. Построено е от баща ми, от него е кръстено. Той беше главатар на индианското племе чоктоу, казваше се Френсиз Уедъл, може и да сте чували за него. Син на индианка от чоктоу и на френски емигрант от Ню Орлеанз, бивш Наполеонов генерал и рицар на Почетния легион. Казвал се е Франсоа Видал. Веднъж баща ми запрегна колата и отиде чак до Вашингтон да протестира пред президента Джексън за отношението на правителството към червенокожите; напред изпрати един фургон с храни, подаръци, а също и резервни коне за колата си с човек, който да се грижи за всичко, чистокръвен чоктоу и братовчед на баща ми. Едно време наследствената титла главатар се даваше на старейшините на нашия клан, но след като се европеизирахме по подобие на белите, изгубихме титлата, всъщност тя остана, но я взе родът, който не пожела да замърсява кръвта си. Запазихме само робите и земите. Главатарят сега живее в една хижа, малко по-голяма от колибите на негрите, той е нещо като главен ратай. Та именно във Вашингтон баща ми се запознал и се оженил за майка ми. Убиха го през Мексиканската война. Майка ми почина преди две години, в 1863 — хвана двойна пневмония една влажна нощ, докато закопаваха среброто, тъй като федералните войски на Севера бяха вече навлезли в нашата околия; пък и храната й беше слаба. А слугата ми не иска да повярва, че е мъртва. Не искаше да повярва, че сме позволили на Севера да я лиши от нейното вносно мартиниканско кафе и счукания сухар, който ядеше всяка неделя по обяд и в сряда вечер. Според него цялата земя трябвало да се вдигне на оръжие. При това той е прост негър, частица от една потисната раса, за която свободата е като тежък товар. Всеки ден си записва какво съм сгрешил, за да ме обади на майка ми, като се върнем. Учих във Франция, но малко. И до преди две седмици бях майор в пехотата на Мисисипи под командването на един човек, за когото сигурно сте чували, Лонгстрийт.

— Значи сте майор — каза Вач.

— Да, очевидно в това ме обвинявате.

— Бунтовнически майор съм срещал и по-рано — каза Вач. — Искате ли да ви кажа къде го видях?

— Кажете — рече Уедъл.

— Лежеше до едно дърво. Наложи се да спрем и да залегнем, а той лежи до дървото и моли за вода. „Имате ли вода, приятели?“ — вика. „Имам — казвам му аз — вода колкото искаш.“ Трябваше да пропълзя, нямаше как да се изправя. Стигнах до него и го повдигнах, тъй че главата му се опря на дънера. После му обърнах лицето напред.

— Нямахте ли байонет? — попита Уедъл. — Всъщност забравих, нямало е как да се изправите.

— След това изпълзях назад. Пропълзях около стотина крачки…

— Назад?

— Не беше далече. Кой свестен човек ще стреля толкова отблизо? Трябваше да изпълзя назад и точно тогава проклетият мускет…

— Проклетият мускет ли? — Уедъл седеше на стола си леко обърнат встрани, ръката му бе на масата, а лицето — загадъчно и сдържано, язвително.

— С първия изстрел не улучих. Уж му подпрях главата и му обърнах лицето, а той отворил очи и ме гледа. Не улучих. Ударих го в гърлото и затова трябваше да стрелям втори път. Проклет мускет!

— Вач! — обади се бащата.

Вач бе подпрял ръце на масата. В главата, в лицето приличаше на баща си, макар че му липсваше неговата замисленост. Изражението му бе гневно, ала замръзнало и непроницаемо.

— Всичко заради тоя мускет! Стрелях три пъти. И му направих три очи, и трите отворени. Лицето му подпряно на дървото, а очите му в един ред, и трите, и сякаш ме гледа. Направих му още едно око, да ме види по-добре. Но заради тоя мускет трябваше да стрелям още веднъж.

— Стига, Вач! — каза бащата и се изправи, подпирайки измършавялото си тяло на масата с две ръце. — Имаме чужд човек, Вач, внимавай! А и войната вече свърши.

— Хич не ме интересува! — каза Уедъл. Ръката му се премести на гърдите и се скри в пяната на ленения плат, а очите му, язвителни, загадъчни и внимателни, не се откъсваха от Вач. — Толкова много съм ги виждал такива като него, че един повече…

— Пийнете уиски — каза Вач.

— Може би искате да ми кажете нещо?

— Оставете пистолета — каза Вач, — пийнете уиски.

Уедъл отново сложи ръка на масата. Но вместо да му налее, Вач вдигна каната над чашата и застина. Погледът му прескочи рамото на Уедъл. Уедъл се обърна. В стаята бе влязло момичето, стоеше пред вратата, а на прага зад нея бе застанала майка и. Сякаш говорейки на пода под нозете си, майката рече:

— Помъчих се да я задържа както ми поръча. Помъчих се. Ама нали е силна като мъж! Като мъж вироглава.

— Прибирай се — каза бащата.

— Аз ли? — майката попита дъските.

Бащата произнесе някакво име, което Уедъл не чу; той дори не разбра, че е пропуснал да го чуе.

— Ти се прибирай!

Момичето се раздвижи. Никого не погледна, приближи стола на който бе оставено износеното и кърпено наметало на Уедъл и го разгъна, показвайки четирите груби краища, където, сякаш с нож, хастарът е бил изрязан. Все още гледаше наметалото, когато Вач я хвана за ръката, но сега тя отмести очи към Уедъл.

— Отрязал си го и си го дал на оня негър да си завие краката — рече тя.

На свой ред бащата хвана Вач. Уедъл не трепна; извърнал се през рамо, той забеляза, че момчето до него се е вдигнало на стола и младото му отпуснато лице се навежда към лампата. Освен дишането на Вач и бащата в стаята не се чуваше никакъв звук.

— Все още съм по-силен от тебе — каза бащата. — А и като мъж съм по-добър или поне колкото тебе.

— Това няма да е вечно — измърмори Вач.

Бащата се обърна през рамо към момичето.

— Прибирай се!

Тя тръгна назад с безшумни стъпки. Бащата отново произнесе името, което Уедъл не бе доловил; той и сега не го чу и пак не разбра, че го е пропуснал. Момичето излезе. Бащата погледна Уедъл. Уедъл с нищо не издаде, че нещо се е променило, само ръката му отново се скри някъде в пазвата. Вгледаха се един в друг — студеното северно лице и полугалското-полумонголоидно, слабо и изпито като бронзова отливка лице с очи като на мъртвите, в които е помръкнал само погледът, но не и зрението.

— Взимайте си конете и тръгвайте — рече бащата.