Уилям Фокнър
Победа в планината (10)

X

Тъмнината беше безкрайна и мразовита. В огромния невидим мрак лежеше долината, а отсрещните студени и невидими планини чернееха на черното небе. Той прихвана остатъка на отрязаната си ръка и се разтрепера.

— Тръгвайте — каза бащата.

— Войната свърши — рече Уедъл. — Аз нямам нищо общо с победата на Вач.

— Взимайте си конете и негъра и да ви няма!

— Ако се боите за дъщеря си, видял съм я само веднъж и съвсем нямам намерение да я срещам повече.

— Тръгвайте — каза бащата. — Взимайте си каквото е ваше и хайде!

— Не мога. — Бяха застанали лице срещу лице в мрака. — За четири години се сдобих с абсолютна непоносимост към бягството.

— До съмване имате време.

— През тия четири години във Вирджиния съм имал и по-малко време. А тук е Тенеси. — Другият се бе извърнал и се стопи в черния склон. Уедъл влезе в обора и се качи по стълбата. Над хъркащия негър неподвижно клечеше момчето.

— Остави го тука — каза то. — Един нищо и никакъв негър. Остави го и тръгвай.

— Не — отсече Уедъл.

Хюл клечеше над хъркащия негър, не поглеждаше Уедъл, ала помежду им сякаш се издигаха, тихи и безшумни, гората, острите суховати гърмежи, отсеченият и див тътен на разгневени коне, струйките тънък дим.

— Мога да ти покажа една пряка пътека право за долината. За два часа си в полето. По светло вече ще бъдеш на десет мили от тук.

— Не мога. И той иска да се върне у дома. Трябва и него да заведа. — И се наведе, оправи несръчно наметалото с лявата си ръка и го затъкна около спящия негър. Чу как момчето си отива, но не се обърна. След малко разтърси негъра. — Джубал! — повика го той. Негърът изстена, извъртя се тежко на другата страна и продължи да спи. Уедъл клекна над него като момчето. — Мислех, че завинаги съм го загубил — каза си той. — Мирът и спокойствието… Правото отново да се страхуваш.