Уилям Фокнър
Победа в планината (1)

I

През прозореца на хижата петимата наблюдаваха конете, които изпъплиха по калната пътека и спряха пред вратата на двора. Мъжът, който водеше първия кон, бе с ниско прихлупена над лицето широкопола шапка и прегъваше смачкана снага под сиво износено наметало, от което стърчеше лявата му ръка, стиснала поводите. Юздата беше със сребърни халки, а конят — дръглив, опръскан с кал, ала чистокръвен дорест жребец, който вместо седло на гърба си носеше морскосиньо войнишко одеяло, завързано с връв. Вторият кон беше късотрупест, голямоглав, недорасъл и червен, също потънал в кал. Юздата му беше приспособена от канап и тел, а на кавалерийското седло върху гърба му, високо над разлюлените стремена, бе кацнало нещо безформено, малко по-голямо от дете, което в далечината бе сякаш облечено в непознати за човека одежди.

Един от тримата мъже на прозореца бързо се дръпна назад. Без да се обръщат, останалите го чуха, като прекоси живо стаята и след това се върна с дълга пушка в ръце.

— Недей — рече по-старият.

— Не виждаш ли наметалото? — каза по-младият. — Бунтовническо наметало.

— Какво от това — каза другият, — нали се предадоха? Признаха си, че са бити.

Видяха, че конете спират пред портата. Скована от хлътнали в дупките си греди от хикори, тя увенчаваше каменна ограда, която се спускаше стръмно по склона и се рисуваше като ясен релеф върху долината и далечната планинска верига, стапяща се в ниското и чезнещо небе.

Съществото от втория кон се смъкна на земята, подавайки поводите на лявата, протегната изпод сивата наметка ръка, която държеше и жребеца. Видяха го да влиза в двора, да се изкачва по пътеката и след това се скри зад рамката на прозореца. После го чуха да ходи по дъските на верандата и да хлопа на вратата. Не се помръднаха, а съществото отново похлопа.

След малко, без да обръща глава, старият рече:

— Иди виж.

Една от жените, по-старата, се откъсна от прозореца и се плъзна безшумно по пода — беше боса. Приближи вратата и я открехна. Мразовитата и влажна светлина на гаснещия априлски следобед нахълта и я заля: дребна женица с безизразно съсухрено лице, облечена в сива разкривена дреха. Отвъд прага срещу нея стоеше създание, малко по-едро от голяма маймуна, нахлузило огромна синя куртка на редник от федералната армия, а на главата си вързало като палатка, чиито поли падаха около раменете му, парче брезент, срязано може би направо от чергилото на някоя лавкаджийска каруца; в отвора на тази палатка жената не видя нищо освен бялото на две очи, примигващи и призрачни, с които негърът огледа босоногата жена с избеляла басмена дреха и неприветливата гола вътрешност на хижата.

— Господарят майор Соши Уедъл ви праща своите комплименти и каза, че моли за подслон за себе си, едно момче и два коня — рече той надуто, с глас на папагал. Жената го погледна. Лицето й напомняше измита маска. — Бяхме ееей нататък да се бием с янките — продължи негърът. — И вече свършихме. Сега си отиваме у дома.

Жената проговори сякаш иззад лицето си, гласът й долетя като иззад някаква парцалена кукла или нашарено платно:

— Ще го попитам.

— Плащаме си — каза негърът.

— Плащате? — Замълчавайки, тя сякаш се помъчи да го разбере. — Това тука да не е планински хан?

Негърът махна с ръка.

— Няма значение. Нощували сме и на много по-лоши места. Кажи там, че е дошъл Соши Уедъл. — В този момент той забеляза, че жената гледа зад него. Обърна се и видя човека с износеното сиво наметало на половин разстояние между портата и къщата. Той се приближи, качи се на верандата и свали с лявата си ръка широкополата мека шапка, носеща потъмнялото венче на пехотен офицер от войските на Конфедерацията. Имаше мургаво лице, тъмни очи и черна коса, едновременно изпит и налят, високомерен. Не беше много висок, но стърчеше над негъра пет-шест инча. Наметалото му бе доста износено, избеляло на раменете, където светлината пада най-силно, а в полите — зацапано, смачкано и опръскано с кал, кърпено и съшивано, непрестанно четкано и загубило напълно мъхавостта си.

— Добър ден, госпожо — рече той. — Имате ли място в яхъра за моите коне и подслон за мен и за слугата?

Жената го изгледа неподвижна и замислена, като че вижда привидение, от което не се плаши.

— Трябва да проверя — каза тя.

— Ще заплатя — рече той. — Знам какви са времената.

— Първо да попитам — отвърна жената и понечи да се обърне, но спря. Зад нея се приближаваше старият. Беше едър, с дочени дрехи, кичур стоманеносива коса и бледи очи.

— Казвам се Сошиър Уедъл — каза човекът в сиво. — Идвам от Вирджиния и се прибирам у дома, в Мисисипи. Тук сме в Тенеси, нали?

— Вие сте в Тенеси — рече другият. — Влезте.

Уедъл се обърна към негъра:

— Заведи конете в яхъра.

Разкривен в широката куртка и брезентовото покривало на главата, негърът се отправи към портата с оная наперена надменност, която доби, като забеляза босите нозе на жената и мизерната гола вътрешност на хижата. Пое двата повода и завика на конете с ненужно надути крясъци, на които те не обърнаха никакво внимание, защото явно отдавна им бяха свикнали. Негърът сякаш също не се трогваше от собствените си викове, те бяха като че нещо обикновено, съпътстващо извеждането на конете зад портата, това изпаряване на коне и негър, забелязано от останалите в едно и също време.