Уилям Фокнър
Роза за Емили (5)

V

Негърът посрещна първите жени на предната врата, покани ги да влязат с техните приглушени, съскащи гласове и коси, любопитни погледи и изчезна. Мина през къщата, измъкна се от задния вход и повече никой не го видя.

Двете братовчедки довтасаха начаса. На другия ден я погребаха. Градът се стече да види мис Емили под грамадата купешки цветя; над ковчега и над злокобните шушукащи жени висеше пастеленото лице на баща й, потънало в размишления, а най-старите от мъжете — неколцина от тях навлекли изчетканите си униформи от Гражданската война — стояха на верандата и по тревата и разговаряха за мис Емили като за своя връстница, въобразявайки си, че са танцували с нея и че може би са я ухажвали, объркваха се в аритметичната прогресия на времето, както правят старците, за които миналото съвсем не е чезнещ път, а просторна ливада, недокосната от никоя зима, отделена от настоящето с упорития застой на последното десетилетие.

Знаехме вече — там, на горния етаж, има стая, в която от четирийсет години никой не е влизал. Вратата трябваше да се изкърти. Изчакаха да спуснат мис Емили в гроба и я отвориха.

Види се от насилието, с което разбиха вратата, стаята се изпълни с проникващ навсякъде прах. Сякаш тънък, парлив на вкус мъртвешки саван бе паднал върху тази стая, украсена и подредена като за сватба, върху избелелия розов балдахин, върху лампите с розови абажури, върху тоалетната масичка, върху нежния кристален сервиз и мъжкия несесер, покрит с потъмняло сребро — тъй потъмняло, че монограмът не личеше. На масата имаше яка и вратовръзка, като че ей-сега свалени; когато ги вдигнаха, под тях, в прахта, остана блед полумесец. На стола висеше костюмът, грижливо сгънат, под него се търкаляха две безжизнени обувки и захвърлените чорапи.

Мъжът лежеше в кревата.

Дълго стояхме тук, загледани в многозначителната и безплътна гримаса. Виждаше се, навремето това тяло е лежало в прегръдка, но дългият сън, който надживява любовта и побеждава дори любовната усмивка, сега му бе сложил рогата на изневярата. Това, което беше останало от него, изгнило под останките на нощницата, се бе превърнало в неотделима част от леглото. Над него и над възглавницата до главата му се стелеше равната покривка на търпеливия, дочакал времето си прах.

Едва сега забелязахме, че и на другата възглавница има вдлъбнатина от глава. Един от нас посегна, взе нещо от нея и като се надвесихме — в ноздрите ни лютеше нежният и невидим прах, — видяхме, че държи кичур дълги, стоманеносиви коси.