Любен Дилов
Дори да си отидат (3)

3

Пусна двете резета на входната врата, заключи след себе си и хола, остави пистолета с вдигнат предпазител на бармасичката и се тръшна на близкото кресло. Чак тогава осъзна, че е станал смешен в паниката си: Психиатър си, дявол да те вземе, ако Бико е решил с някакви просташки номера да подлудява господарите си, ти поне не се хващай! Остави мистиката на тях, те без нея не могат. А халюцинация не беше, макар… отгде да знаеш, след като и двамата така настойчиво ти внушаваха, че са разговаряли… Не, не, генералите не случайно бяха изиграли номера най-напред пред Строс, та да ги подготвят!

Той скочи отново и занадннча във всички ъгълчета и инсталации, където можеха да бъдат монтирани подслушвателни апаратчета — „дървеници“, както бе ги кръстила още някога европейската преса. За репродуциране обаче, доколкото разбираше от техника, бяха нужни високоговорители, а те винаги са по-големи от микрофонните приематели.

Гласът се обади зад него така ясно и естествено, сякаш притежателят му се намираше насред хола. Пистолетът си лежеше зареден на масичката, но гласът сякаш бе създаден да успокоява, не да плаши — мек, топъл, нещо средно между алт и баритон, ни женски, ни мъжки, с малко равни интонации в любезността си.

— Не се плашете, молим ви! — бе казал гласът насред търсенията му из хола. — Ние само ще ви попитаме за някои неща. Разбрахме, че вие сте човекът, който най-добре може да ни обясни…

— Откъде говорите? — изхриптя Зентано, оглеждайки се.

— Тук сме, при вас. Не можете да ни възприемете, защото сме разум от друг тип, с друго устройство. Не искаме нищо друго, освен да разберем вашия разум.

— Щом говорите нашия език, значи, познавате и нашия разум. Езикът е изява на разума.

Психиатърът бе повъзвърнал самообладанието си, в края на краищата един глас не носи пряка заплаха. Холът беше заключен, пистолетът — близо до ръката му. Нямаше и никакво усещане за присъствие на някого, както бе се сторило на президентшата. Той се насили към естествено поведение, но за да го поддържа, бе му необходима подкрепа. Отиде до барчето, опитвайки се да изглежда сам в хола. Измъкна бутилка уиски и чаша. Пресилено бавно извади лед от вградения хладилник, седна в креслото до пистолета, съсредоточено заприготвя питието си: първо леда, после уискито отвисоко върху него, та да се разбива, после шприца сода; разклащане и — възвестяващият блаженство гонг на леда и кристала. Гласът сякаш бе изчезнал, сконфузен от възражението му, но се обади в мига, когато чашата допря устните му:

— Това какво е и защо го пиете сега?

— Ей — ядоса се психиатърът на идиотската шега. — Нали щяхте нещо за разума да питате? Тона няма нищо общо с разума. А най-добре е да отложим разговора за утре, късно е вече, спи ми се.

Все още вярваше, че разговаря с неоткритата инсталация на Бико или Мелис, или на двамата, гласът обаче направи едно признание по начин, който бе над възможностите на техните агенти:

— Ние още не можем да разберем кое при вас е същественото. Казахте, че езикът бил изказ на разума. Изучихме го сравнително добре, но той ни дава толкова противоречива информация, че в повечето случаи ни пречи да схванем мотивациите на човешкото поведение. Затова дойдохме при вас, при най-изтъкнатите хора тук. Вие сигурно сте най-умните и най-знаещите, щом управлявате другите хора.

Няколкото едри глътки уиски бяха повлияли вече на „мотивациите на неговото поведение“. Зентано реши да сервира на генералите малко култура:

— Един стар специалист по държавните науки, Монтескьо му е името, е изрекъл още преди два века: Ако знаеха народите с колко малко ум ги управляват понякога…

— Това истина ли е? — попита гласът с непоклатима наивност.

— Ъхъ! — потвърди небрежно психиатърът с чаша на устните.

— Но щом го с изрекъл отдавна, значи, те сега го знаят.

— Не го знаят.

— Ето пак едно от тези противоречия, за които ви казахме, че ни пречат да…

— Ей — подвикна отново заплашително Зентано, разсърден от глупавата игра, но се сдържа и реши да я продължи с помощта на чувството си за хумор: — Някои прати ли ви при нас, или сами решихте, че ние сме най-умните.

— Сами съобразихме, че трябва да дойдем тук.

— Тогава наистина нищо не сте разбрали от мотивациите на човешкото поведение.

Невидимият, който продължаваше, кой знае защо, да говори за себе си в множествено число, очевидно също нямаше чувство за хумор, както агентите на Бико.

— Подразбрахме още, че тъкмо вие сте специалистът по тези въпроси. Затова и най-много на вас ще се надяваме. Бъдете така любезен…

Това вече определено заприлича на началото иа разпит и психиатърът го прекъсна:

— И тук грешите. Аз съм само лекар. Мога да лекувам пет-шест ненормални мотивации у човека, без да съм дори уверен дали и те наистина са ненормални. Ако ги признаем за нормални обаче, ще трябва психиатрията ни да затвори дюкяна, пък не ни се ще. Виж, за устройството на човека мога да ви разкажа нещо по-определено. И така, да започнем: белтъкът е основата на всичко живо на тази планета. Той се състои…

— Извинете — прекъсна го на свой ред гласът със същата равна любезност. — Химията на живота тук вече ни е позната. За друго искаме да поговорим с вас. Но ето че ни казахте нещо интересно: лекувате болести, за които твърдите, че може и да не са болести. От какво например лекувахте тези хора преди малко и защо?

Зентано си наля ново уиски, отпи глътка, мислейки си вече примирено, че когато генерал Бико утре го изправи пред своя съд в подземията на двореца, едва ли ще му сервира уиски по време на разпита. И се опита да изрепетира бъдещото си държане пред него. Знаеше, че там оправдателни присъди не се издаваха, та не му оставаше друго, освен да съхрани поне достойнството си. Отвърна с професионално равнодушие:

— От страховете им.

— От страховете им — повтори съвсем по човешки гласът, като да усвояваше отговора. — Ненормално ли е за човека да се страхува?

— Има и естествен, полезен страх, но този е вреден. — По същия начин психиатърът се канеше да се оправдава и пред другия съд, след падането на тиранията. — Той руши нервите, заслепява и обърква разума им. Този страх ги прави жестоки и безогледни към хората, които те управляват.

— А от какво точно се страхуват?

— От хората, които управляват.

— Не ни стана ясно. Значи вие тук сте разделени с някакъв конфликт? Вие сте избран за лекар от хората, които биват управлявани, за да ги пазите от ония, които ги управляват? Така ли да го разбираме?

Психиатърът примига с отчаяна веселост пред неумело маскираната уловка:

— Ей, ама вие сте големи сладури! Що не ми се покажете все пак? Много съм любопитен да ви видя! Пък и не е учтиво от ваша страна да се правите на невидими в собствения ми дом.

— Обяснихме ви. Не е възможно да ни възприемете с вашите сетива. Може би когато ви изучим добре, ще открием и някакъв начин за по-пряк контакт, засега обаче е невъзможно, повярвайте ни! Ние също се измъчваме от това, то много ни пречи, защото хората се боят от нас. Но поне вие като лекар и учен се помъчете да приемете положението. От такива като вас най-много ще зависят бъдещите ни взаимоотношения с човечеството.

Лекарят се засмя:

— И вие си въобразявате, че човечеството ще се остави да го разпитвате по този начин?

— Но как иначе да го изучим! — Пак не схвана безхуморният невидимец. — Нашият разум не ни позволява да прилагаме методите, с които вие изследвате другите същества.

Някого от телевизията ще да са наели, помисли си доктор Зентано, от редакцията за научна фантастика. Но тая тема е доста изтъркана — ако някоя по-висша цивилизация почнеше да реже хората, както те режеха животните… Не довърши обаче мисълта си, защото си спомни и за методите, с които „изучаваха“ политическите противници в подземията на двореца. Покойният затворнически лекар бе му ги описал доста подробно. Треперливата храброст на уискито в гърдите му се стопи като мараня след скриването на слънцето. С последните остатъци от нея той рече:

— Че докажете ми някак своето присъствие! Тоя номер и ние го умеем, да говорим невидими отнякъде. Налейте ми поне малко уиски!

Нищо не се раздвижи в стаята. Въздухът си стоеше все така гъст и душен, но в него като че ли имаше сега нещо, като че ли се усещаше нечие присъствие. Зентано се усмихна иронично и на себе си, и на тях — човек може всичко да напълни с въображението си, особено когато е изплашено, а пък тия трескаво си напрягаха мозъка с какво обяснение да се измъкнат… И се дръпна внезапно от масичката, потъна в облегалката на креслото.

Бутилката бе се вдигнала плавно във въздуха. Наклони се там и уверено заизлива съдържанието си в голямата кристална чаша. Напълни я до самия и ръб и безшумно се върна на мястото си. Не, не беше съвсем безшумно — Зентано по-късно осъзна, че е чул и гълголенето на течността, и глухия удар на дебелото й дъно върху дървото.

В променената вече като след експлозия тишина тои се наведе плахо, протегна показалеца си към ръба на чашата, огледа го. Беше мокър. Никой не пълнеше така чашите, без да остави място за лед или сода.

— Ей, пък аз си въобразявах, че съм добър хипнотизатор — изсмя се той почти беззвучно, загубил гласа си. — Браво, браво!

Но оня глас не бе се загубил, обади се с непроменени мелодичност и тембър — ни алт, ни баритои, ни женски, ни мъжки:

— Нека сега да ви зададем вече въпросите си!

— Чакате да видя дали може и да се пие това, което наляхте! — Чистото уиски го задави, нацепи хранопровода му, нацепи и съмненията му; че е хипнотизиран. — Какво искате от мен? — изкашля той грубо въпроса си и продължи да кашля.

Гласът го изчака да се успокои.

— Да разберем хората, нищо повече!

— Тогава вървете при хората! — изкрещя Зентано и рипна от креслото със стиснати юмруци.

— Но нали вие сте най-добрите, най-знаещите…

— Не сме.

— Щом са ви избрали да ръководите…

— Никой не ни е избрал! Сами се избираме. Вървете другаде!

— Къде?

Той отново се тръшна в креслото си, осъзнал безсилието на своето заканително стърчене пред невидимия или невидимите. Изпъшка:

— Ама все така ли ще ни разпитвате?

— Нямаме друг начин. Мисията ни е да изучим какво представлява човешката цивилизация — съобщи отново с равната си любезност гласът.

— И после?

— После ще си отидем. Но ние скоро дойдохме и още ни е много трудно…

— Добре, питайте! — предаде се Зентано и отиде за нова чаша, та да разреди в нея част от уискито. А по пътя до барчето можа дори и да си помисли, че научната фантастика все пак си е свършила добре работата: ето, един малък фокус с уискито и веднага повярва, че разговаря с чужда цивилизация и дори не се учудва на това!

— Вие сигурно сте уморен вече — смили се неочаквано чуждата цивилизация. — Разбрахме състоянието ви. Хубаво ще бъде първо да си починете, та да може и по-добре да ни обясните нещата. Важното е, че повярвахте в нас. Само един въпрос още, молим ви! Нужен ни е, за да доуточннм схемата на утрешните си въпроси. Може ли?

— Моля! — отвърна официално лекарят, сякаш водеше вече преговори от името на човечеството.

— Как трябва да се разбира тази мисъл: „Един разговор за дървета включва в себе си премълчаването на толкова много престъпления“?

— Чия е? — настръхна Зентано.

— На някой си Бертолд Брехт. Както ни казаха — писател. Не бил жив.

— Кой ви я каза? Тук ли ви я казаха?

— Да.

— Но кой? — трескаво настоя психиатърът.

Гласът, изглежда, не знаеше и какво е дискретност:

— Една жена, художничка. Вие как бихте ни я обяснили?

— Смисълът е ясен. Не за дърветата трябва да разговаряте с хората.

— А за какво? — попита гласът, все така мелодично и все така нечовешки наивно.

— Впрочем не! Тъкмо за дърветата! Да, да, тъкмо за дърветата, ако искате хората изобщо да разговарят с вас!

— Пак има някакво противоречие…

— Уф — изправи се той. — То да е само едно! Хайде, оставете ме вече да спя!

— Да, да, извинете ни — побърза да каже гласът, но явно не бе овладял и смисъла на човешките интонации, защото нямаше никаква виновност в него. — Много ви благодарим!

Зентано постоя в очакване да долови все пак някакво движение, докато мускулите му не издържаха на напрежението и леко затрепераха, като след силна преумора.

— Ало — подвикна той тихо. — Тука ли сте още?

Никой не му отвърна. Отидоха си, констатира той, но не изпита облекчение. Отново прав пресипа от напълнената от тях чаша в другата, разреди го със сода, повтори на глас, за да чуе гласа си: Отидоха си! Наистина бяха си отишли, а присъствието им сега бе като че ли съвсем осезаемо. Сигурно това бяха въпросите им, които продължаваха да лежат напластени в гъстия въздух — и зададените, и незададените. Той не посмя да им отвори прозореца и се запромъква като крадец под тежкия им таван, от едната стена на просторния хол до другата. Опита и да се брани с отчаяна насмешка: „Какво пък, ще си поговорим и за дърветата! Дърветата не правят ли същото? Не пие ли едното дърво соковете на другото, не тегне ли голямото с короната си над главата на малкото?… Лесно им е на поетите и на художниците! Една красива метафора — и си въобразяват, че са се отървали!“ Тия обаче не за метафори и за картинки са пристигнали, затова и при него бяха дошли, от художничката — при него! Тя ли бе му ги пратила, да я вземат дяволите!…

Наруга я и в същия миг възкопня да се скрие в прегръдката й. Какво щеше да им отговаря утре? Идват при него, при специалиста по хората идват, а той не знае нищо дори за това момиче, което вече две години му е единственият близък човек тука! Храбро момиче, щом си позволяваше да цитира такива мисли в двореца! Щом не бе се уплашило от въпросите им и не бе се помислило за полудяващо като господарите си! Наистина заслужаваше да го спаси! Но нима имаше спасение за тях?…

Минавайки отново край масичката, той улови чашата и я доизпразни в гърлото си. От диктатора може би, но от въпросите на тоя или на тия, на това множество, говорещо с един глас? Те ще дойдат пак, утре или след час, или след минути — знаеше ли тоя друг разум колко му трябва на човека, за да си почине преди своите отговори?

Дори диктаторът да паднеше, дори той, Зентано, да издадеше веднага книгата си и да се отървеше от съда, тия пак при него щяха да дойдат! На него, на специалиста по хората, щяха да задават безпощадно своите наивни и жестоки като на децата въпроси! Както ги задаваше някога синчето му, което след развода бе пратил заедно с майка му в чужбина, та да го отърве от двореца. Веднъж, по време на едночасовата им разходка, му зададе осемдесет и три — предварително бе си наумил да ги брои. Последният беше: „Татко, кой е изял този шоколад?“ — бе намерило на улицата парче шарен станиол.

Гърлото му нзбълбука в нещо средно между смях и плач, защото видя момченцето си да тича с кривите си крачета, носейки му заедно със станиола своя осемдесет и трети въпрос. Кой е изял шоколада! Кой изяжда шоколада на човека!… Тия също за такива неща щяха да го питат, не за дърветата. И дори да си отидат незабелязано, както са дошли, въпросите им ще останат, защото всичко изречено остава. Както онова за дърветата. Ще останат на Земята… Майната й на Земята! Ще останат в него, край него, ще кънтят оглушително в мечтания му частен кабинет, който се кани да отвори след падането на тиранията. И той не ще може да задава лечебните си въпроси на своите многобройни пациенти, защото сам ще трябва непрекъснато да отговаря. Един остроумен беше писал, че психиатрите задавали много въпроси, та да не дадат възможност на пациентите да питат пък тях. Така си е: никой друг лекар не се бои толкова от въпросите на пациентите си, както психиатърът. Ако е истински психиатър, разбира се, а не шарлатанин или невежа. И той се бои, винаги се е боял, но отсега нататък щеше да се бои двойно повече. И нищо вече нямаше да го излекува от неговия страх…

При следващото минаване край масичката ръката му вместо чашата улови дръжката на пистолета. Доктор Зентано погледна вдигнатия предпазител, погледна към прозореца. Мракът в ъглите зад пердето бе изсветлял. Настъпваше часът, когато Бико и Мелис разстрелваха противниците на президента. Той внимателно, сякаш да не повреди зъбите си, налапа късото студено дуло. Опря го в небцето — в оня мъничък и тънък свод, който човекът, безкрайно наивен в своето самомнение, бе кръстил на безкрайния свод над себе си. И го взриви.