Чад Оливър
Ветровете на времето (3)

3.

Уес Чейс не можеше да помръдне.

Мигът беше непоносим и безкраен. Пещерата, нишите, ръцете — всичко това се врязваше болезнено в мозъка му. Бе наблюдавал смъртта на много хора и често, просто ей така, се бе питал как щеше да дойде тя при него. Досегашният му живот не пробяга през мисълта му. Вместо това се открои само някакъв момент и редове, които бе прочел в колежа, закрещяха неистово в него, отново и отново…

„Ето така настъпва краят на света, ето така настъпва краят на света, ето така…“

Но не настъпи.

Невероятно, ръцете на мъжа го докоснаха и бяха внимателни: в тях нямаше никаква злонамереност. Уес погледна очите му. Те бяха съвсем сиви и в тях той не можа да прочете нищо. Лицето му беше лице на човек — под плътта черепът беше човешки. Уес прехвърли мислено: долна челюст, горна челюст, скули, носна кухина, орбити, предна кост…

И все пак лицето не приличаше на досега видените от него. Имаше пръстен цвят, но не това беше главното. Пропорциите бяха необяснимо странни. И най-вече изражението. Блеснал поглед, опната кожа, полуотворени тънки устни, учестено дишане…

Омраза?

Глад?

Надежда?

Ръцете претърсиха внимателно Уес, изпразниха джобовете му. Свалиха часовника от ръката му. Опипаха златната халка на пръста му, но не я свалиха оттам. Човекът търсеше нещо. Уес беше сигурен в това. Но какво?

Плячката не беше кой знае каква. Кафяв сгъваем портфейл, който Джоу му беше подарила преди година за Коледа. Дребни монети — една от двадесет и пет цента, две от по пет цента, четири пенита. Не особено чист черен гребен с един липсващ зъбец; Уес бе възнамерявал да си купи нов от дрогерията. Връзка с три ключа, единият беше за колата му, другият за дома му на „Бевърли Глен“ (пресечка на „Сънсет“), а третият за кабинета му в Уестуд. Два пакета цигари — единият от тях измачкан и почти празен. Картонена пачка кибрит, също доста използвана. Два блока шоколад в лъскава обвивка. Две изкуствени мухи за риболов и една случайно попаднала в джоба му поизсъхнала рибка. Нямаше носна кърпа — Уес си спомни, че я беше използувал за възглавница; вероятно се намираше все още там, на камъните.

Мъжът седна на пода в пещерата и започна съсредоточено да изучава нещата. Съсредоточено? Нещо повече. Той ги изучаваше с нетърпение, граничещо с отчаяние.

Изглежда, най-вече го заинтригува часовникът. Допря го до ухото си и се заслуша. Повъртя го неуверено в ръце, нави го малко и мръдна стрелките му. Поклати глава като че ли разочарован.

„Часовникът е хубав. Какво не му е в ред?“

След това насочи вниманието си към портфейла. Извади четири банкноти по един долар и ги проучи. Потърка ги с пръсти. Поколеба се, после постави банкнотите при купа с монетите.

Претършува внимателно останалата част от портфейла, сви учудено вежди при вида на колодата карти, разни разрешителни и тем подобни. Имаше една цветна снимка на Джоу. Уес си спомняше снимката добре: беше направена преди три години на рождения й ден. Беше с пола от груб вълнен плат и кафяв кашмирен пуловер; изглеждаше свежа, невинна и млада. Болезнена скръб прониза замъгленото съзнание на Уес. Но мина, не успя да я задържи. Усети смътно, че така беше по-добре.

Непознатият извади цигара от вече отворения пакет, помириса я, разкъса хартията и погледна тютюна. Опита го, намръщи се и го изтри с опакото на ръката си от езика. Взе кибрита, поклати глава замислено и запали една клечка от първия път. Гледа я, докато изгоря почти до пръстите му, после я духна.

Погледна ключовете, хвърли ги върху купа с банкнотите и монетите. После взе единия шоколад и драсна изучаващо по него с нокътя си. Очите му светнаха. С трескаво вълнение разкъса хартията и се вторачи в кафявия шоколад с бадемови ядки. Поколеба се, явно водейки някаква вътрешна борба.

Стана, закрачи по каменния под, като въртеше възбудено шоколада в ръцете си. На два пъти направи движения, като че ли се готвеше да го изяде, но всеки път се колебаеше, въздържаше се и се отказваше.

„Не знае дали става за ядене. Откъде ли може да е той, щом никога преди не е виждал шоколад?“

Мъжът взе някакво решение. Отчупи две блокчета от шоколада, коленичи до Уес и внимателно отвори устата му. Натроши шоколада с пръсти, изхвърли едно парче бадем и посипа малко от надробения шоколад върху езика на Уес. Уес започна да се дави, не бе в състояние да дъвче. Но можеше да гълта, ако се успокоеше, и той глътна шоколада.

„Морско свинче“, помисли си той. Спомни си малките опитни животинчета в техните клетки на горния етаж на болницата. Спомни си също за една от дъщерите на стария доктор Стюард — името й беше Луиза — и колко шокирана бе тя, когато откри, че морските свинчета биваха инжектирани с болестотворни микроби, за да се видят последствията…

Във всеки случай шоколадът беше вкусен.

Мъжът седна и положи явно усилие към самодисциплина. Той седеше тихо, наблюдаваше и изчакваше. Може би бяха изминали няколко часа, но за Уес сега беше трудно да следи за времето.

Накрая човекът се изправи, опипа челото на Уес, прегледа очите и езика му. Усмихна се. Ефектът бе поразителен — като че ли някое чудовище от филмите бе преустановило за миг някакво нелепо преследване на празноглава героиня и бе вметнало някоя и друга шега.

След това непознатият изяде шоколадите.

Изяде?!

Той ги погълна, преглъщайки конвулсивно, както човек, попаднал в пустиня, се хвърля към потока в отчаяна жажда.

Усмихна се отново и потри ръце със странно неуместен жест на задоволство. Лека червенина се разля по бледите му страни. Дори черната му, лишена от блясък коса като че ли в известна степен изгуби своята безжизненост.

Очевидно насърчен от появилата се у него енергия, човекът се залови с желание за работа. Той сложи Уес да легне на каменния под и внимателно го съблече, като запомняше всяко копче, катарама и цип. Покри го със собствените си дрехи и след това се опита да се намъкне в новото си облекло. Успя, макар че не се размина без някои неясни звуци, които биха могли да бъдат изтълкувани и като псувни. Уес бе изненадан да види, че неговите дрехи съвсем не му стояха зле; очевидно непознатият не беше чак толкова висок, колкото му се бе сторило.

Мъжът натъпка джобовете си, като обърна специално внимание на парите, и нахлузи часовника на ръката си. Отново изглеждаше неспокоен, но решителен.

„Той отива в Лейк Сити — помисли си Уес и внезапно го изпълни надежда — постара се, но пак не прилича на обикновен американец. Някой непременно ще го забележи. Някой непременно ще разпознае тези дрехи. Досега Джоу сигурно е уведомила полицията, ще следят…“

Мъжът отвори вратата и излезе към пещерата. Вратата щракна след него.

Уес все така не можеше да се движи. Той лежеше по гръб, покрит с дрехите на мъжа, и с крайчеца на окото си виждаше в отдалечената стена нишите, където спяха четирите безмълвни тела.

Надяваше се, че няма да се събудят.

Въпреки помътеното му съзнание го нападнаха съмнения. Щеше ли мъжът наистина да отиде в Лейк Сити? Би му се наложило доста да повърви, ако не забележеше колата. Можеше ли да кара? Щом никога не е виждал шоколад, виждал ли е някога автомобил?

Да допуснем, че отиде в Лейк Сити. Полицията щеше да търси Уес, а не човек, когото никога не бяха виждали. Щяха ли да забележат неговите дрехи? В края на краищата те бяха просто стандартна рибарска екипировка. Панталоните бяха малко скъсани, но в това нямаше нищо необичайно. А шапката липсваше, освен ако непознатият не я намереше по пътя. Колата беше най-добрата уловка, колата с калифорнийски номер. Ако я вземеше…

Колко ли странно би трябвало да изглежда един клиент, за да реши търговецът да повика полиция? Ако Уес държеше дрогерия и този човек влезеше, какво би си помислил той? Вероятно би решил, че е особняк, и толкова. Спомни си през войната онези двамата, в нацистките униформи, които се шляеха по Таймс Скуеър или някъде наоколо…

Времето като че ли течеше бързо. Уес не беше заспал, но не беше и буден. Също като че ли има лека треска и унесен в леглото си, изчаква да мине настинката.

Той знаеше какво търси човекът в града или поне мислеше, че знае. Очевидно умираше от глад. Ако Уес се намираше в такова положение, той щеше да се опита да си купи храна и беше напълно логично да се предположи, че непознатият разсъждава по същия начин. Но в портфейла имаше само четири долара. Ако човекът разчиташе да натрупа достатъчно провизии, очакваше го жестоко разочарование.

Уес внезапно почувствува хлад. В миналото недалеч оттук един миньор бил затрупан от снега през зимата с трима другари без необходимото количество храна за всички. Когато пролетта настъпила, миньорът излязъл от хижата сам — загладен и добре охранен. Разправяха, че после бил умрял в каторга като отявлен вегетарианец…

Ако непознатият не успееше да намери достатъчно припаси от града… тогава какво?

Уес се опита да насочи мисълта си към по-приятни неща.

Това обаче се оказа не така лесно. Без значение откъде започваха, мислите му винаги се връщаха към мъжа, да не говорим за четиримата му спящи другари. Кои бяха те? Откъде са дошли?

И какво искаха?

Противно на желанието си той трябваше да признае, че се възхищава от мъжа. От негова гледна точка последният вършеше нещо дръзко и забележително, дори фантастично. Той изглеждаше съвършено чужд, не познаваше дори такива обикновени неща като шоколада. Не знаеше английски или отказваше да говори. Вероятно Уес му изглеждаше също толкова странен, колкото и той на него. И все пак той пожела да облече дрехите на другия и да се опита да намери пътя към един град, където би могъл да купи храна, каквато никога преди това не е виждал, с пари, които навярно не можеше да разбира.

Мъжът имаше свои собствени тревоги.

Това някак си караше Уес да се чувствува в известна степен по-добре.

Той се унесе и потъна в неспокоен сън.

Събуди го щракването на отварящата се врата. Човекът мина бързо и я затвори след себе си. Изглеждаше крайно изтощен и здравата трепереше. Уес се опита да се изправи, но не можа да помръдне.

Мъжът го погледна… как? Ядосано? Безнадеждно? Постави на земята картонената кутия, която носеше, и я отвори. Дори на Уес му се видя жалко. Четири хляба. Две консерви аспержи. И около петдесет шоколадчета. Отново твърде пребледнял, мъжът се опъна на камъните до Уес, въздъхна леко и заспа. Захърка.

Нямаше какво повече да гледа. Уес почувствува, че досега бе запаметил всяка подробност на пещерата — от тъмните силуети в нишите до пукнатините върху скалите, които го ограждаха. Вече не бе уморен и като че ли съзнанието му бе някак по-бистро. Странно, ужасът беше го напуснал. Все още се страхуваше, беше несигурен, но цялата работа бе заприличала на приказен сън, в който нищо не беше на мястото си, но всичко накрая щеше тъй или иначе да се оправи.

Разпозна симптомите на шока в себе си.

„Значи, че действието на упояващото средство намалява. Само да мога да се съвзема, преди да се е събудил.“

Той чакаше, не му оставаше нищо друго.

Мислеше за спящия до себе си. Очевидно беше ходил до Лейк Сити. Пеш ли бе отишъл, или беше взел колата? Беше купил някои неща, а това предполагаше експерименти с парите. Сигурно, сигурно беше предизвикал сензация в Лейк Сити. Рано или късно някой щеше да направи връзката с Уес, ако не беше я направил вече. И тогава…

Биха ли могли да го намерят?

И какво щяха да намерят? Жив човек… или нещо друго?

Времето течеше много бавно. Уес си помисли, че малко по малко идва на себе си, но това не ставаше достатъчно бързо. И когато човекът до него се събуди, Уес още можеше само да движи леко насам-натам главата си.

„Пак се започва.“

Човекът стана и погледна Уес внимателно. Уес лежеше съвсем неподвижен и сдържаше дъха си. Непознатият се усмихна леко и докосна рамото му, с което Уес реши, че иска да му вдъхне кураж.

„Или пък опипва за по-хубава мръвка?“

Мъжът се протегна и изяде два шоколада почти без явна охота. После отиде до нишите и огледа телата, които все още спяха в тях. Гледа ги дълго, докосна внимателно едно от тях.

Не последва никаква реакция. Уес се зарадва.

Той не знаеше какво щеше да излезе от тази ниша и абсолютно никак не бързаше да узнае.

Човекът извади оръжието — същото, което бе употребил срещу Уес. Провери го старателно и завъртя една шайба върху приклада.

Облиза устните си.

Уес внезапно изстина, но незабавно се съвзе.

„Престани да мислиш за това! Сам влошаваш нещата.“

Овладял се до известна степен, Уес разбра какво щеше да прави мъжът. Съвсем очевидно беше. Колкото и странен да изглеждаше той, в никакъв случай не бе невъзможно да се проследи насоката на мисълта му. Щом не можеше да купи достатъчно храна за едно прилично ядене, трябваше да я получи по някакъв друг начин.

Ето защо отиваше на лов.

Излезе отново през вратата, като взе оръжието със себе си.

Независимо от положението си, Уес несъмнено бе любопитен. Ако човекът търсеше само храна и ако наистина можеше да използува това оръжие за лов, защо му трябваше най-напред да ходи чак до Лейк Сити? По тези планини имаше достатъчно дивеч, особено ако не си извънредно придирчив към храната. Нямаше ли да бъде по-просто направо да убие някоя сърна или каквото и да е там.

„Той обаче едва ли е знаел колко далече се намира Лейк Сити. А може би търсеше нещо по-съществено от храна?“

Какво?

Информация, естествено.

„Опитва се да открие нещо за нас. Положително никога по-рано не е виждал човек като мен. Той търси нещо.“

Но какво? И защо?

Мъжът се забави доста. Когато се върна, носеше прясно месо, вече одрано и изчистено. Приличаше на вълк. Беше довлякъл също и изсъхнали дървета и клони, трябва да бе слизал в гората.

Съвсем внимателно стъкна огън, като използува кора на дърво вместо хартия. Драсна една от клечките кибрит, които беше взел от Уес, и той се разпали веднага. Пламъкът беше слаб, но Уес чувствуваше топлината му. Забеляза, че димът излизаше през свода на пещерата; вероятно там горе имаше някакъв отвор.

Непознатият отряза четири пържоли с нож, който Уес не беше забелязал досега, и започна да ги пече на пръчки. Сокът капеше в огъня и цвърчеше.

Уес усещаше миризмата на печеното. Устата му буквално се напълни със слюнка и той внезапно почувствува отчаян глад.

Когато пържолите бяха готови, непознатият се залови с една от тях. Сега нямаше и следа от бързината, с която бе погълнал първите шоколади. Той не бързаше, дъвчеше усърдно, вкусвайки с наслада всяка хапка от него. Лицето му не бе така бледо, както първия път, когато Уес го видя.

Той стана и извади пистолета от джоба на якето, което беше взел от Уес. Още веднъж превъртя шайбата върху приклада.

Насочи го към рамото на Уес.

Оръжието издаде своето едва доловимо „чуг“.

Уес настръхна, но не почувствува нищо.

Мъжът изчакваше.

И тогава бавно, невероятно бавно осезанието се разля отново по тялото на Уес. Усети го като ледена вода. Кожата го сърбеше, хиляди иглички се забиваха в нея. Опита се да раздвижи ръката си, усилието представляваше агония, като че ли ръката му е била изтръпнала и той внезапно я е ударил в някаква врата.

Започна силно да трепери.

Постепенно идваше на себе си.

Човекът наблюдаваше, чакаше и не казваше нищо.