Лари Нивън
Пръстенов свят II (9)

Осма глава
ПРЪСТЕНОВ СВЯТ

Ако сте на хиляда мили над Земята — да речем, в орбитална станция, правеща пълна обиколка за два часа — виждате планетата като голямо кълбо. И царствата земни се въртят под вас. Подробности изчезват зад извивката на хоризонта, а други, недостъпни за погледа до този миг форми, ви се разкриват. В покритата от нощ половина светлините на градовете показват къде са континентите.

Но ако сте на хиляда мили над Пръстенов свят, той си е все така плосък и всичките му царства са достъпни наведнъж за погледа ви.

Страничната стена беше от същото вещество като основата. Луис бе стъпвал по тази основа, където ерозията отдавна е отнесла почвения стой, и знаеше добре, че тя е сивкава, полупрозрачна и дяволски хлъзгава. Тук обаче бе грапава, за да осигурява опора. Само дето скафандрите и раниците със захранването на човека и кзинта повдигаха доста центъра на тежестта им; трябваше да внимават как и къде стъпват.

Хиляда мили по-надолу се виждаха разпокъсани слоести облаци, имаше морета с всевъзможни размери, от десетина хиляди до два-три милиона квадратни мили, свързани с речни плетеници. Луис вдигна поглед — с разстоянието водните простори привидно се смаляваха, ставаха по-мъгляви и трудни за различаване, докато накрая океаните, плодородните земи и пустините се сливаха в изтъняващо синьо острие на фона на черния безкрай.

Величествената дъга се извиваше над него и се връщаше от другата страна, светлосиньото се редуваше с по-тъмните нюанси на засенчените райони.

Тази част от пръстена наскоро бе преминала през най-отдалечената от слънцето точка и все пак светилото би могло да ослепи нечии незащитени очи. Луис примига и тръсна глава. Умът му беше по-зашеметен и от сетивата. Подобни немислими разстояния омагьосваха, вцепеняваха съзнанието. Тук човек можеше напълно да се лиши от воля. Защото какво представляваше едно разумно същество пред толкова огромно творение?

Вкопчи се в последната останала му опора — да, той беше Луис Ву и друг като него не се срещаше по целия Пръстенов свят! Трябваше да забрави за безпределността и да се придържа само към подробностите.

Тридесет и пет градуса по-нататък по дъгата имаше по-ярко синьо петно.

Настрои увеличението на бинокъла си. Петното се оказа океан, овалът му заемаше почти цялата ширина на пръстена, а през облаците тук-там се показваха архипелази.

Изви глава и откри другия Голям океан точно над себе си. Приличаше на назъбена четирилъчева звезда, осеяна с купове от острови. Едва се забелязваха на разстояние, от което и Земята би била почти невидима точица.

Пак го обземаше потресът. С усилие на волята наведе глава и се загледа надолу.

Почти право под него, само на около двеста мили по посока на въртенето, планина като отрязана половинка от конус се облягаше, сякаш замаяна, на страничната стена. Имаше озадачаващо правилни очертания. По нея се редяха слоеве — гол връх с мръсно кафеникав цвят, следваше бяла ивица, вероятно от лед и сняг, а към подножието се появяваше и зеленина.

Планината се издигаше съвсем самотна. Нататък страничната стена си оставаше отвесна и плоска преграда, чак до границата на видимостта… или бъркаше? Ако онази издутинка в далечината беше подобно възвишение, то трябваше да е на толкова голямо разстояние, че там вече личеше как Пръстенов свят се извива нагоре.

Обърна се и откри друга дребна издутина до стената в посока срещу въртенето. Сви вежди. „Да не забравя да се поровя и в това по-късно.“

Далеч напред и малко вдясно, тоест по посоката на въртене, имаше местност в блещукащо бяло, по-ярка от отраженията върху водна повърхност. Към нея пълзеше ръбът на тъмносинята нощ. На Луис първо му хрумна, че вижда солена пустиня. Бе погълнала поне две дузини морета с площ горе-долу колкото Средиземно. Още по-светли вълни се стелеха из пустинята… Аха!

— Виж, там има слънчогледи.

Кхмий веднага погледна.

— Мястото, където ме изгориха, беше по-голямо.

Слънчогледите на поробителите трябваше да са на възрастта на Робската империя, загинала преди повече от един милиард години. Според най-широко приетата хипотеза поробителите засаждали тези растения около плантациите си за самозащита. Все още се срещаха по някои планети в известния космос. Премахването им неизменно се оказваше трудна задача. Не можеш просто да ги изгориш с лазерно оръдие, защото сребристо-огледалната повърхност на едрите цветове връща лъча към теб.

Но защо ги имаше и по Пръстенов свят, си оставаше необяснима загадка. Говорещия с животни бе летял над завзета от тях равнина, когато пролука в облаците го изложи на опасността. Е, поне вече нямаше белезите, останали му оттогава…

Луис настрои бинокулярните си очила на по-голямо увеличение. Плавно извита граница разделяше съвсем земна на вид местност в зелено, синьо и кафяво от сребристите владения на слънчогледите, които обхващаха и половината брегова линия на едно от по-обширните морета.

— Луис — той чу гласа на кзинта в шлема си, — обърни внимание на късата черна черта точно отвъд слънчогледите и в посока, обратна на въртенето.

— Забелязах я.

Черна дебела линия на може би стотина хиляди мили от тях. Какво ли представляваше? Находище на някаква асфалтова смола? Как пък не! На Пръстенов свят май не се срещаха петрол и други подобни органични вещества.

Да не е сянка? Че какво би хвърлило такава сянка във вечното пладне на огромния кръг?

— Кхмий, според мен това е въздушен град. Виждаме го отстрани, затова е толкова плосък.

— Да, явно… Поне ще намерим средище на някаква цивилизация. Би трябвало да отидем и да поговорим с обитателите му.

В някои древни градове бяха попаднали на запазени левитиращи сгради. Защо да не се е съхранил и цял?

— Най-благоразумно е — започна Луис — да кацнем не много наблизо и да разпитаме жителите на околността за него. Никак не ми се иска да нахълтаме направо, без нищичко да знаем. Щом са способни да поддържат града си, възможно е да се окажат корав залък дори за нас. Да речем, че кацнем където свършват слънчогледите…

— Защо точно до слънчогледите?

— Защото те сигурно съсипват екосистемата. Местните хора едва ли биха ни отказали помощ. Така ще си осигурим доброжелателството им. Най-заден, ти какво мислиш?

Никакъв отговор.

— Най-заден? Обади се!… Кхмий, според мен той не може да ни чуе. Страничната стена пречи на сигнала да премине.

Кзинтът изсумтя.

— Няма да запазим свободата си задълго. В товарния отсек зад совалката видях две автоматични сонди. Кукловодът ще ги използва като ретранслатори. Е, би ли искал да обсъдиш нещо с мен, докато временно се отървахме от наблюдение?

— Според мен снощи си казахме най-важното.

— Не мисля. Луис, подбудите ни далеч не съвпадат. Доколкото разбирам, ти желаеш да запазиш живота си. Освен това се стремиш никой да не ти се бърка в удоволствието от токоманията. Аз също не жадувам на всяка цена да загубя живота и свободата си, но и търся удовлетворение. Най-задния си позволи да отвлече един кзинт. Ще го накарам да съжалява за това.

— Идеята ми допада. Той отвлече и мен.

— Ха, какво ли би могъл да изпита от накърняването на честта си един жицоман? Просто очаквам от теб да не заставаш на пътя ми…

— Ще си позволя да ти напомня скромно, че преди време именно аз те измъкнах от Пръстенов свят. И без моята помощ никога не би се завърнал в родината си с „Далечен изстрел“, за да заслужиш истинско име.

— Да, но тогава не беше пристрастен към жицата.

— И сега не съм пристрастен. Предупреждавам те — не смей да ме наричаш лъжец!

— Не съм искал да…

— Почакай!

Луис посочи безмълвно — с ъгълчето на окото си бе доловил тъмен силует да закрива няколко звезди. След миг гласът на Най-задния се разнесе в слушалките на шлемовете.

— Съжалявам за временната невъзможност да общувам с вас. Какво решихте да правите?

— Да търсим и да изследваме — сопнато отвърна Кхмий и закрачи обратно към совалката.

— Настоявам за по-подробно обяснение. Не съм доволен, че ме принуждавате да рискувам една от сондите си, за да поддържам връзката помежду ни. Смятах да ги ползвам преди всичко за презареждането на „Иглата“.

— Ами добре, прибери си я да не пострада случайно — изръмжа кзинтът. — Като се върнем при теб, ще ти разкажем всичко до последната дреболия.

Сондата се спусна върху страничната стена на реактивните струи от няколко малки двигателя. Беше дебел цилиндър, дълъг двайсетина стъпки. Най-задния упорстваше:

— Излагате на риск моята совалка. Очаквам да чуя дали имате намерение да претърсвате подножието на стената.

Вълнуващият контраалт, прекрасният женски глас вероятно беше умение, което всички кукловоди — търговци, си предаваха един на друг. Може би владееха и тембър, с който да въздействат на жените. На Луис този стремеж да го манипулират определено му беше неприятен.

— Совалката има камери, нали? — напомни той. — Ще гледаш каквото и ние виждаме.

— Твоят драуд е у мен, не забравяй. Чакам обяснения. — Нито човекът, нито кзинтът си направиха труда да му отговорят. — Щом така предпочитате… Оставих включена връзката между прехвърлящите дискове в совалката и в „Иглата“. Сондата ще поддържа и нея. А ти, Луис, ще си получиш драуда, когато се научиш на послушание.

„Кукловодът — каза си Луис Ву — по своему напипва същността на моите тегоби.“

— Радвам се да науча — намеси се Кхмий, — че ще можем буквално да избягаме от последиците на грешките си. Голямото разстояние проблем ли е за работата на прехвърлящите дискове?

— Има енергийни ограничения. Системата може да поеме само точно определена разлика в кинетичната енергия. Необходимо е совалката да не притежава висока относителна скорост спрямо кораба.

— Чудесно.

— Но дори и да я напуснете, аз разполагам с единственото средство, чрез което можете да избягате от Пръстенов свят. Разбрахте ли ме, Кхмий и Луис? Остава малко повече от една земна година до сблъсъка.

Кзинтът издигна совалката над стената с отблъскващите устройства, изобретени от кукловодите. После насочи малкия кораб с кратко включване на задния синтезен двигател.

Луис скоро се убеди, че полетът с отблъскващи устройства не прилича кой знае колко на пилотирането с антигравитатори. Совалката се спускаше по крива линия, защото се оттласкваше и от страничната стена, и от основата на Пръстеновия свят.

Прехвърли изображението от телескопа върху екран. Летателният апарат вече се рееше далеч от преградата, почти над атмосферата, затова дори не потрепваше — идеален статив за телескоп.

Почва, примесена с камънак, образуваше хълмове в подножието на стената. Луис включи телескопа на максимално увеличение и бавно започна да оглежда. Гола кафеникава земя с отчетлива граница между нея и стъкловидното сиво. Всичко друго би се забелязало лесно на този фон.

— Какво се надяваш да намериш? — попита Кхмий.

Нямаше нужда да споменават внимателно гледащия и слушащ кукловод, който още вярваше, че търсят захвърлен преобразувател.

— Щом са използвали чилтанг брон, влезли са някъде тук. Но не забелязвам нещо голямо, което да прилича на машина. Джунджуриите не ни интересуват, нали така? А не биха зарязали нищо ценно, освен ако е адски обемисто и тежко. В такъв случай би трябвало да са се простили с почти всичко, което са отмъкнали от корабите. — Той изведнъж спря движението на телескопа и посочи екрана. — Какво ще кажеш?

Прилепнала към стената половинка от конус, стигаща до трийсет мили над повърхността. Имаше доста износен вид, сякаш вятърът я бе оглаждал стотина милиона години. Ниско по склона искреше широк леден пояс. Личеше, че е дебел, забелязваха се и разместванията от мудното пълзене на глетчери.

— Топографски Пръстенов свят наподобява планетите от земен тип — обади се Кхмий. — Но доколкото познавам вашите светове, тази планина не е типична.

— Ъхъ. Може да се каже, че не се вписва в художествения проект. Планините образуват била и вериги, пък и нямат толкова правилна форма. Но в това чудо пред нас има нещо още по-странно. Външната повърхност на основата повтаря контура на вътрешната. Помниш ли какво видяхме, когато прелетяхме отвън с „Лъжеца“? Морското дъно се издува отдолу, на планините отговарят вдлъбнатини, а речните корита са като изпъкналите вени на щангист. Направили са основата твърде тънка, за да оставят релефа да се образува сам.

— Впрочем липсва и тектонично движение, за да се случи това.

— Е, не трябваше ли в такъв случай да забележим обратната страна на тази планина откъм космодрума? Аз поне не открих никакви хлътвания. А ти?

— Ще я доближим.

Не беше лесно. Така се връщаха към стената и трябваше да увеличат мощността на синтезните двигатели, за да преодолеят отблъскването и задържат совалката във въздуха.

Стигнаха на петдесет мили от планината и тогава зърнаха града. През ледените напливи се подаваха грамадни сиви зъбери, някои изпъстрени с множество врати и прозорци. Пренастроиха телескопа; вече различаваха балкони и ниши, също и стотици крехки висящи мостове, простиращи се навсякъде. В скалата бяха изсечени стълби, които се виеха и разклоняваха нагоре в продължение на цяла миля. Една дори се спускаше чак до дърветата, където свършваха вечните ледове.

Празното плоско пространство по средата, наполовина скала и наполовина замръзнала земя, изглежда беше площад. Гъмжилото се състоеше от едва различими точици в бледозлатисто. С дрехи ли бяха покрити съществата или с козина? Луис все още се двоумеше, защото грамаден камък насред площада бе издялан като муцуна на космат, закръглен и ухилен бабуин.

— Недей да доближаваш повече — побърза да каже на Кхмий. — Ще ги подплашим, ако се опитаме да кацнем със синтезните двигатели, а друг начин просто няма.

Почти отвесно разположен град с население към десетина хиляди… Дълбокото сканиране показа, че не са ровили прекалено навътре в скалата. На екрана изчовърканите помещения приличаха на мръсен скреж по каменното й тяло.

— Няма ли да ги разпитаме за чудноватата им планина?

— Е, да, бих се радвал да побъбря с тях — веднага си призна Луис. — Само че виж спектрограмите и данните от сканирането. Липсват метали и пластмаси, да не говорим пък за монокристали. Страх ме е дори да помисля от какво са направени висящите мостове… Това е първобитно племе. Сигурно са убедени, че живеят на склона на планина.

— Съгласен съм. Не си струва главоболията при кацането. Сега накъде? Към въздушния град ли?

— Да, но първо ще се отбием при слънчогледите.

Засенчваща плоскост постепенно закриваше диска на светилото.

Кхмий отново включи задния двигател и ускори до десет хиляди мили. Не беше прекалено висока скорост, за да различат поне по-едрите особености от пейзажа наоколо, пък и щяха да стигнат до целта си за десетина часа. Луис се загледа в профучаващия долу пейзаж.

Озадачаваше го фактът, че не заварват една безкрайна, добре поддържана градина. Нали, в края на краищата, това не беше случайно оформил се свят, а творение на разумни същества?

Не се заблуждаваше, че по време на първата експедиция са попаднали на типичните за целия пръстен чудатости. Тогава минаха само по територията между две дупки от колосални метеорити — Окото на бурята и някак разкривената хълмиста местност край Юмрука на бога. Естествено беше екологията да е съсипана. Грижливо планираните от създателите на света въздушни течения явно бяха се променили неузнаваемо.

Но какво се е объркало тук? Луис напразно търсеше още някое „око на бурята“ — обърнат отвесно ураган. Не забелязваше никакви пробиви в основата. И все пак нямаше как да не види пустините, някои по-обширни и от Сахара. А по ръбовете на планинските била се набиваше в очи перленият блясък на оголената основа. Ветровете вече бяха разяли покриващата я скала.

Нима климатът се е влошил толкова бързо? Или пък тайнствените творци на гигантския пръстен са харесвали пустините? Все по-вероятно му се струваше и Ремонтният център да е отдавна изоставен. Расата на Харлоприлалар може дори изобщо да не го е намерила след изчезването на първоначалните създатели на света. А че те са изчезнали, Луис не се съмняваше… стига да имаше нещо вярно в догадките му.

— Изпитвам нужда да поспя три часа — промълви Кхмий. — Ако се случи нещо непредвидено, ще се справиш ли със совалката?

Човекът вдигна рамене.

— Разбира се, но от какво се опасяваш? Твърде ниско летим, за да се тревожим за антиметеоритната защита. Дори да е разположена на страничната стена, няма да стреля по нас, защото ще изпепели обитаеми области. Просто си продължаваме по пътя без проблеми.

— Прав си. Събуди ме след три часа.

Кзинтът наклони креслото си назад и скоро заспа.

Луис си запълваше времето с картините, предавани от предния и задния телескоп. Нощта бе покрила района, завзет от слънчогледите. Завъртя обектива нататък по дъгата, за да огледа по-близкия Голям океан.

Ето го! Почти по средата на ивицата и отвъд океана — килнато чудовищно подобие на вулканичен конус. Юмрука на бога. Стърчеше насред пустош с цвета на Марс, заемаща много по-голяма територия от повърхността на цялата червена планета.

По-наляво имаше вдаден в сушата залив, в който също би се побрало небесно тяло с внушителни размери.

Предишния път стигнаха до океанския бряг и се върнаха.

По синята елипса бяха пръснати архипелази. Имаше и единичен огромен остров с формата на диск и пак с цвят на пустиня. После още един диск, но с минаващ през него канал. Странно. Погледът му се плъзна към другите острови в необозримата водна шир… И попадна на картата на Земята — Америка, Гренландия, Евразия с Африка, Австралия, Антарктида, разплескани по океана около яркобелия Северен полюс, точно каквито бе ги видял в небесния замък преди толкова години!

Възможно ли беше всички острови да са карти на действително съществуващи светове? Прил не знаеше нищо по въпроса. Тези копия на планети бяха създадени цели епохи преди нейната раса да излезе на сцената.

Бяха оставили Тила и Търсача някъде там. Предполагаше, че още са в същата територия. При разстоянията по Пръстенов свят и примитивните технологии на аборигените не биха могли да отидат кой знае колко далеч за двадесет и три години. Намираха се на тридесет и пет градуса по дъгата, значи на петдесет и осем милиона мили.

Никак не му се искаше да срещне отново Тила.

Трите часа се изнизаха. Той се пресегна и внимателно разтърси рамото на Кхмий.

Огромната ръка замахна мигновено. Луис успя да се отметне назад… но недостатъчно бързо.

Кзинтът примига сънено.

— Никога не ме буди така! Или искаш да се озовеш в автолечителя?

Точно под рамото на Луис имаше две дълбоки рани. Усещаше как ризата му подгизва от кръв.

— След малко сигурно и това ще направя. Я погледни към океана.

Посочи на екрана мъничките земни континенти, отделени с огромни разстояния от другите архипелази. Кхмий се взря внимателно.

— Кзин…

— Какво?!

— Онова там е карта на Кзин. Луис, очевидно сме сбъркали, когато предположихме, че виждаме копия в умалени мащаби. Телескопът показва, че са едно към едно.

На половин милион мили от плоското копие на Земята имаше още скупчени острови. Очертанията на океаните бяха доста разкривени от използваната полярна проекция, но не и континентите.

— Наистина е Кзин… — промърмори Луис. — Как не се сетих? А дискът с канала по средата е Джинкс. По-малкото оранжево-червено кръгче пък би трябвало да е Марс. — Тръсна глава, защото всичко му се завъртя пред очите. Червеното петно по ризата му растеше. — Ще умуваме после. Сега ми помогни да сляза до автолечителя.