Лари Нивън
Пръстенов свят II (35)

ЕПИЛОГ

Един фалан по-късно: десет завъртания на Пръстенов свят.

Далеч нагоре по дъгата горяха ослепително двадесет и едно пламъчета — ярки като короната на свръхактивното светило, сияеща дори около ръбовете на засенчващата плоскост.

„Иглата“ си оставаше потопена в базалта под картата на Марс. Обитателите на кораба наблюдаваха през холограмни екрани каквото им показваха камерите на сондата. Сега малкият апарат се бе настанил върху плосък хълм сред сняг от замръзнал въглероден двуокис, където марсианците едва ли щяха да припарят.

Между двете редици от великански свещи вече умираха растения, животни и хора. Зеленината вехнеше в количества, които биха опустошили всички заселени от човека планети, или пък се преобразяваше в незнайни доскоро форми. Насекомите и животните пак се размножаваха, но в неприсъщ за тях вид. Валавиргилин сигурно недоумяваше от какво е умрял баща й и защо самата тя повръща толкова често. Дали защото всички бяха обречени… и какво ли правеше сега онзи мъж от Звездната раса?

Това обаче не можеше да се види от петдесет и седем милиона мили. Наблюдаваха само огнените струи на Бусардовите двигатели, пренаситени със слънчев вятър.

— Имам удоволствието да ви съобщя — започна Най-задния, — че центърът на масата на Пръстенов свят се връща към светилото. След още шест или седем завъртания ще възстановим антиметеоритната защита както я заварихме. Ще стреля само по метеорити. А петте процента функционалност на двигателите за корекция на орбитата ще бъдат достатъчни в бъдеще.

Кхмий изсумтя доволно. Луис Ву и двамата от въздушния град гледаха холограмата в черния базалт.

— Победихме — заяви кукловодът. — Луис, ти ми постави задача, сравнима по трудност само с изграждането на този свят, като изложи на риск моя живот. Постигнахме целта си, затова ще се примиря с твоята наглост, но всичко си има граници. Или ще изслушам твоите поздравления, или ще ви спра въздуха.

— Поздравявам те — изрече Луис Ву.

Жената и момчето заплакаха, Кхмий прихна.

— Да, победителят има право да тържествува! Луис, толкова ли жалиш за мъртвите и умиращите? Достойните за уважение сред тях сами щяха да изберат същата участ.

— А нима им дадох възможност да избират? Виж какво, не искам от теб да се тормозиш с угризения…

— Защо да се мъча? Не го приемай като оскърбление, но жертвите са хуманоиди. Те дори не са от твоята раса, а за мен и Най-задния са съвсем чужди. Докато самият аз съм герой. Спасих население колкото за две планети, при това свои себеподобни… Е, почти!

— Добре, способен съм да те разбера.

— Сега, щом имам на разположение толкова съвършени технологии, смятам да си извоювам империя.

Луис се хвана, че се усмихва неволно.

— Защо пък не? В картата на Кзин ли?

— Обмислих внимателно възможностите. Предпочитам картата на Земята. Тила ни каза, че и там има кзинтски колонии. Вероятно по дух приличат повече на моите войнствени праотци, отколкото западналите племена в картата на Кзин.

— Хм, май си прав…

— Освен това онези в картата на Земята са сбъднали една прастара мечта на моята раса.

— Коя по-точно?

— Завладели са Земята, идиот такъв!

Луис отдавна не се бе кикотил така. Покорили са стада от маймуночовеци!

— Sic transit gloria mundi. Как възнамеряваш да стигнеш дотам?

— Едва ли е особено трудно да освободим кораба от скалата и да го преместим до Монс Олимпус.

— Корабът е мой — благо напомни Най-задния, но все пак принуди кзинта да млъкне. — Аз го управлявам. „Иглата“ ще бъде там, където аз пожелая.

Кхмий видимо се наежи.

— Къде все пак?

— Никъде няма да пътувам. Изобщо не виждам смисъл да оправдавам постъпките си. Нито сте от моята раса, нито можете да ми навредите с нещо. Да не би да изгорите втори път хипердвигателя? И все пак бяхте мои съюзници. Затова ще ви обясня.

Кзинтът се бе притиснал в прозрачната стена, съсредоточил вниманието си в кукловода. Козината около врата му стърчеше, ноктите се виждаха. Естествена реакция.

— Аз погазих традициите — продължи Най-задния. — Не спрях да се боря дори когато смъртта можеше да ме застигне всеки миг. От две десетилетия бях изложен на устремно нарастващи рискове. Опасностите останаха в миналото и макар още да съм изгнаник, запазих живота си. Не сте ли способни да проумеете каква потребност изпитвам от дълъг отдих? В „Иглата“ разполагам с всички удобства, на които бих се радвал и у дома. Корабът ми е на сигурно място в тези скали, и то между два слоя скрит, сравним по здравина с корпусите на „Дженеръл продъктс“. Имам нужните ми спокойствие и безопасност. Ако някога отново ме обземе желанието да откривам нови неща, около мен са милиард кубически мили на Ремонтния център. Попаднал съм на най-доброто място и тук ще остана.

* * *

Луис и Харкабийпаролин правиха ришатра през нощта. (Не… Любиха се.) Отдавна не им беше хрумвало. Той дори се боеше, че напълно се е лишил от подобно желание. После тя му каза:

— Събрах се с Кауаресксенджаджок.

Бе забелязал. Тя обаче говореше за трайна връзка, нали?

— Честито.

— Тук не мога да отгледам дете.

Изобщо не си направи труда да спомене, че е бременна. Подразбираше се.

— По целия Пръстенов свят трябва да има потомци на Строителите. Можете да се заселите къде ли не. Всъщност и аз бих дошъл с вас. Спасихме света. Ще бъдем герои… ако някой реши да ни повярва.

— Луис, не можем да се махнем оттук! На повърхността ще умрем без въздух, а от скафандрите ни не остана нищо. Освен това сме насред Големия океан!

— Положението изобщо не е безнадеждно — увери я той. — Като те слуша човек, ще си помисли, че сме попаднали голи насред някой Магеланов облак. „Иглата“ не е единственото возило наоколо. От онези летящи дискове сигурно има хиляди. Освен това в Ремонтния център са останали толкова грамадни космически кораби, че Най-задния успя да различи няколко с дълбоко сканиране. Все ще измислим нещо.

— А твоят двуглав съюзник дали ще ни попречи?

— Напротив. Най-заден, нали ни слушаш?

— Да — отвърна таванът и Харкабийпаролин трепна.

— Ти се намираш във възможно най-подходящото за теб място на Пръстенов свят. Сам ни го натърти. Недопустим риск за теб е да оставиш същества от други раси в кораба си. Ще ти хареса ли да се отървеш от нас?

— Ще ми хареса! Имам и предложение… Да събудя ли Кхмий?

— Не. Утре ще поговорим.

* * *

На ръба на урвата водата се кондензираше. И пропадаше надолу, за да се превърне в отвесна река, дълга двадесет мили. В подножието гъстата мъгла се простираше на стотици мили навътре в океана.

Камерата на сондата показваше само водопада и мъглата.

— Да, но инфрачервените сензори откриха и друго — успокои ги Най-задния. — Вижте…

Имаше кораб — тесен триъгълник с необичайна конструкция. Никакви мачти. „Я почакай — сгълча се Луис. — Та това чудо е на двадесет мили под сензорите…“

— Май е дълъг цяла миля!

— Почти налучка — съгласи се кукловодът. — Тила спомена, че е откраднала кзинтски колонизаторски кораб.

— Добре.

Луис вече бе решил.

— Отделих невредимия филтър за деутериеви атоми от сондата, която Тила унищожи. Ще успея да заредя кораба. Тя е пътувала дълго и трудно, но на вас не ви се налага да търпите несгоди. Можете да вземете и летящи дискове, ако желаете да изследвате сушата или пък да ги разменяте срещу други предмети.

— Идеята си я бива.

— Искаш ли и работещ драуд?

— Повече не ми задавай този въпрос. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, макар отговорът ти да е уклончив.

— Именно. Ще се съгласиш ли да свалиш два прехвърлящи диска от „Иглата“, за да ги монтираме на онзи кораб? Така ще имаме спасителен изход, ако загазим сериозно. — Главите на кукловода се спогледаха и Луис добави: — Нищо чудно това да спаси и твоя живот… някога. Из Пръстеновия свят още се навърта един оцелял пазител, а благодарение на нас той вече не е принуден да поведе експедиция към друга звезда.

— Да, ще направя и това — реши Най-задния. — Е, достатъчно ли е, за да се доберете до предпочитана от вас суша?

— И още как! — изсумтя Кхмий. — Дълъг път… към сто хиляди мили. Луис, сред твоята раса се смята, че морските пътешествия са благотворни за душата.

— В този океан пътешествието ще бъде по-скоро интересно. Но защо да се насочваме веднага към посоката на въртене? В обратната има карта на непознат за нас свят, а разстоянието е само двойно по-дълго. — Той се усмихна на двамата от въздушния град. — Кауаресксенджаджок, Харкабийпаролин, не ви ли се иска сами да се убедим има ли истина в някои от преданията? А може и ние да създадем поводи за нови легенди!