Лари Нивън
Пръстенов свят II (32)

Тридесет и първа глава
РЕМОНТНИЯТ ЦЕНТЪР

Стори му се, че е попаднал в пещ. Вярно, той имаше дебелите си чехли, но ходилата на Кхмий бяха предпазени само донякъде. Кзинтът мигом изчезна надолу по стълбите, изръмжавайки при всяко случайно докосване на метален ръб.

Луис се стараеше да не диша и се надяваше, че и спътникът му прави същото. Въздухът като че беше достатъчно нагрят, за да му изгори дробовете. Забеляза лекия наклон на пода и надникна през илюминатора. Веднага разбра, че е допуснал грешка. Вцепени се от изумление. Дали това в мътилката отвън наистина беше пясъчна акула? Нима бяха в морето?

Така загуби две-три ценни секунди. Слезе по стъпалата по-внимателно от Кхмий. Бореше се с отчаяната нужда да поеме въздух, но само пухтеше с нос, за да прогони промъкващите се горещи струйки. Надушваше нещо овъглено, дим, жега.

Кхмий тромаво размахваше изгорените си ръце, а козината около врата му беше настръхнала. Луис започна да хваща металните дръжки през сгънатата хавлия, за да отвори шкафовете. Кзинтът пък награбваше съдържанието им с помощта на своята и го изсипваше на пода. Скафандри. Левитатори. Дезинтегратор. Свръхпроводяща тъкан. Измъкна от купчината шлема на своя скафандър, нахлупи го и включи животоподдържащите системи. Въздухът около лицето му стана само топъл. Поемаше го жадно на сладки глътки, а гърдите му се издуваха до пръсване…

Скафандърът на Кхмий нямаше отделен шлем, ето защо трябваше първо да бъде нахлузен и херметизиран. Когато най-сетне дишането на кзинта прозвуча в слушалките на човека, хриповете бяха ужасни.

— Под вода сме! — изграчи Луис. — От какво е тази скапана горещина?

— По-късно ще разпитваш. Помогни ми да отнеса това.

Кхмий събра накуп левитатора и бронята си, макара черна нишка и огромен топ тъкан, също и тежкия двуръчен дезинтегратор. Запрепъва се към стълбата. Луис го последва, понесъл левитатора и лазерното фенерче, предназначени за Прил, два скафандъра и комплекти противоударна броня. Месото по костите му май полека-лека започваше да се опича.

Кхмий поспря пред пулта в пилотската кабина. През илюминатора се виждаше бълбукаща тъмнозелена вода. Рибки се провираха между гъсти водорасли. Кзинтът започна да обяснява на пресекулки:

— Виж показанията на уредите… Ето ти го отговора. Тила ме прегря с микровълни… Животоподдържащите системи отказаха. Повредиха се оттласкващите устройства. Совалката потъна. Но водата… не пропуска микровълните. Още е горещо… защото топлообменникът издъхна пръв… а изолацията е прекалено добра. Поне засега не можем да използваме совалката.

— Майната й!

Луис стъпи върху прехвърлящия диск.

И пусна на пода каквото носеше. Пот се стичаше в очите и устата му. Смъкна сгорещения шлем и си напълни дробовете с хладен въздух. Харкабийпаролин го подпираше с рамо и го побутваше към водното легло, мърморейки му нещо успокояващо на езика на Строителите.

Кхмий още не се появяваше.

Луис се освободи от ръцете й, нахлупи шлема и се затътри обратно към диска.

Кзинтът упорито набираше команди на пулта. Посочи своята купчина на човека.

— Отнеси това. След малко идвам и аз.

— Слушам и изпълнявам.

Вече бе навлякъл наполовина скафандъра си, когато Кхмий най-сетне се върна в „Иглата“ и веднага се отърва от своя.

— Луис, не бързай толкова. Най-заден, совалката вече е безполезна. Пуснах я да излети със синтезните двигатели към Монс Олимпус, но само за отвличане на вниманието. Тила може и да похаби няколко секунди, докато я улучи.

— Добре. Постигнах напредък, обаче не искайте да ви показвам данните на екран. Тила се включва лесно в комуникационната ни система.

— Хайде, чакаме те.

Кукловодът се прехвърли от пилотската кабина, за да говорят без помощта на машините.

— Разбира се, от повечето си уреди нищо не мога да извлека. Знам обаче къде се намираме. На двеста мили вдясно по посоката на въртене има мощен източник на неутринни емисии, вероятно термоядрена силова инсталация. Дълбокото сканиране показва кухини навсякъде около нас. Някои са огромни и в тях е разположено тежко оборудване. Мисля, че открих празната пещера, където са съхранявали механизмите, с които аварийният екип монтираше двигателите. Познах го по формата и опорите на пода. Изходът е огромен извит люк в стената на картата, прикрит зад водопада. Видях и склад за кръпки при големи пробиви от метеорити; там също има люк. Намерих друга кухина, пълна със сравнително малки кораби, може би бойни. По стените зад водопада са направени общо шест изхода. Успях да…

— Най-заден, нали трябваше да откриеш къде е Тила Браун!

— Ти не посъветва ли току-що Луис да не прибързва?

— Луис Ву е човек и понякога му липсва търпение, но ти, тревопасна твар, го притежаваш в излишък!

— Напомням ти, че възнамеряваш да убиеш човешка разновидност на пак-пазител. Нима очакваш нещо като дуел? Крясъци и подскоци, Тила с голи ръце срещу теб? Длъжни сме да напрегнем умовете си, за да я победим. Затова, кзинте, имаш нужда от търпение. Спомни си какво зависи от тази схватка.

— Добре, продължавай.

— Успях да установя положението ни спрямо Монс Олимпус. Върхът е на осемстотин мили от нас, вляво и срещу посоката на въртене. Както изглежда, Тила ни е обстрелвала с мощен лазер, за да ни задържи в стазис, и ни е влякла цели осемстотин мили. Не се досещам за подбудите й.

— Тъкмо тук е била приготвила разтопена лава, за да ни топне в нея — напомни Луис. — Довела ни е на прословутото вероятно местопрестъпление. Остава да се досетим какво е нужно да направим. Тандж, може и да е надценила хитростта ни!

— Дано порицаваш само себе си. Според мен задачата не е особено трудна. — Едната глава на кукловода се изви към тавана. — Почти точно над нас, според ориентацията на кораба, има комплекс от помещения, където засичам множество електрически мрежи, също и неутринни емисии, издаващи наличието на устройства за дълбоко сканиране. Освен това видях полусфера с диаметър тридесет и девет мили, където доста нависоко се движи друг източник на неутрино. И в него се забелязват характеристиките на термоядрен синтез. Според данните за скоростта му, може да мине под дъгата на полусферата за около петнадесет часа. Ей, месоядният воин, това подсказва ли ти нещо?

— Изкуствено слънце. Явно там отглеждат растения. Къде е мястото?

— На две хиляди и петстотин мили към десния край на картата. Но понеже ще влезете през Монс Олимпус, ще го търсите на дванадесет дъгови градуса встрани и по посоката на въртене. Предполагам, че ще ви се наложи да пробивате стени. Донесе ли дезинтегратора?

— Да, тъй като не съм напълно лишен от разум. Най-заден, ако совалката все пак достигне Монс Олимпус, можем да се прехвърлим там с дисковете и веднага да изскочим през товарния й люк. Само че Тила ще ни пръсне на парчета преди това.

— Защо да го прави? Засега совалката е празна. Дълбокото сканиране ще я убеди в този факт.

— Ъррр… Значи ще изчака да се появим и тогава ще ни унищожи. С такива хитрости ли отглеждате тревата, която хрупате?

— Именно. Ще влезете през Монс Олимпус няколко часа преди совалката да долети там. Нали сондата ни следваше? И в нея има диск-приемник. Разбира се, прехвърлите ли се, ще се лишите от възможността да се върнете в „Иглата“.

— Ъррр! Този вариант не ми се вижда толкова безнадежден.

— Какво смятате да вземете?

— Скафандри, левитатори, лазерни фенерчета и дезинтегратора. Донесох и това. — Кхмий показа свръхпроводящата тъкан. — Тила не знае, че я имаме. Може да ни бъде от полза. Защо да не си ушием покривала за скафандрите? Харкабийпаролин, умееш ли да шиеш?

— Не.

— Аз умея — увери го Луис.

— И аз! — побърза да каже момчето. — Само ми обясни подробно каква дреха искаш.

— Ей сега. Няма да е с елегантна кройка. Да се надяваме, че Тила ще разчита на лазерите, а не на снаряди или бойни брадви. Няма как да наденем противоударната броня върху скафандрите.

— Не си съвсем прав — възрази Луис. — Части от твоята броня ще паснат чудесно върху моя скафандър.

— Ако се навлечеш така, ще бъдеш прекалено тромав.

— Ще видим. Харкабийпаролин, объркана ли се чувстваш?

— Да. С пазителката ли ще се сражавате?

— Тя ни насъсква да я нападнем и ще се стреми да загуби битката. Но не е способна да ни го каже. Правилата, по които играе, са заложени в самата структура на мозъка и жлезите й. Вярваш ли ми?

Жената поумува и промълви:

— Държеше се сякаш… сякаш някой, от когото се бои, наблюдава всяка нейна дума и постъпка. Така беше и с мен, когато ме обучаваха в Сградата Пант.

— Прозорлива си. Но надзирателят е самата Тила. Ще намериш ли сили да се сражаваш с пазителка, след като знаеш, че целият свят ще загине, ако се провалиш?

— Надявам се. Ако не друго, поне ще отвлека за малко вниманието й.

— Добре. Значи тръгваш с нас. Имаме подходяща екипировка, нищо че беше предназначена за друга жена от твоята раса. Ще те науча да я използваш, макар да не ни остава много време… Кхмий, тя ще си сложи твоята броня между скафандъра и покривалото от свръхпроводяща тъкан.

— Нека вземе и лазерното фенерче на Харлоприлалар. Аз се лиших от моето, но ще нося дезинтегратора. Освен това знам как да нагласям резервните батерии, за да освободят цялата си енергия за милисекунда.

— Изключително обезопасени са — недоверчиво подхвърли Най-задния.

— Нищо, все пак ще ги почовъркам. А ти трябва да прекъснеш всякакви комуникационни линии. Предполагам, че Тила ще се нахрани и ще се върне, преди да сме се подготвили. Ех, да имахме повече време! Луис, покажи на Кауаресксенджаджок как ще шиете покривалата. Не забравяйте да съединявате парчетата със свръхпроводник!

— Вече се сетих за това. Тандж, и на мен ми се иска да имахме време!

Пристъпиха натоварени към прехвърлящия диск.

Харкабийпаролин трудно можеше да бъде позната под всички защитни слоеве. Лицето й беше изопнато от напрежение зад прозрачната маска на шлема. Скафандър, левитатор, лазер… трябваше да е много паметлива, за да помни как да борави с всичко това. Отдалеч не личеше дали под безформеното покривало не е скрит самият Луис Ву. Току-виж, Тила се поколебае, преди да стреля. Имаха нужда от всяко нищожно преимущество.

Тя изчезна, а Луис я последва, включвайки левитатора едновременно с последната си крачка.

Той, жената и Кхмий скоро висяха като топки черна хартия над склона на Монс Олимпус. Сондата обаче не се рееше. Сигурно бе кръжала, докато свърши горивото, после се бе изтърколила по планината. Нямаше особено читав вид, но за щастие дискът-приемник още работеше.

Външните сензори съобщаваха, че въздухът наоколо е твърде рядък и сух, при това богат на въглероден двуокис. Чудесна имитация на Марс, ако не се брои прекалено силното притегляне, почти равно на земното. Как ли бяха оцелели тукашните марсианци? Сигурно са се приспособили в края на краищата, а и плътните морета от прах са им помагали да понасят тежестта. Станали са по-яки от братовчедите си на истинския Марс. „Не се разсейвай! Мисли за работата!“

До ръба на кратера трябваше да изминат четиридесет мили по склона. Стигнаха дотам за четвърт час. Харкабийпаролин изоставаше. Летеше с променлива скорост — сигурно непрекъснато пипаше регулаторите.

Люкът в гърлото на кратера се бе разлетял на парчета. Спуснаха се в тъмата.

Луис превключи оптическите сензори в инфрачервения спектър. (Надяваше се и Харкабийпаролин да направи същото, иначе щеше да бъде като сляпа.) Малък ярък кръг под тях излъчваше силна топлина. В огромната кухина наоколо трудно се различаваше нещо. Все пак забеляза, че до три стени се издигат колони от подредени дискове с отвесни стълби наблизо. По средата пък се виждаше наклонена кула от тороиди, покрай която тримата слизаха. Щом сочеше към отвора на върха, дали не беше линеен ускорител? А дисковете може би представляваха индивидуални бойни платформи на пазителите, очакващи от прастари времена да бъдат изстреляни към небето?…

В пода на залата имаше широка дупка. Продължиха през нея. Горещото петно долу видимо се уголемяваше.

Още дванадесет подредени нагъсто етажа, пробити от край до край. „Иглата“ бе направила големи поразии. През последната назъбена дупка проникваше яростна горещина. Явно цялата кухина доскоро е била нажежена. Кхмий се шмугна вътре и тутакси се върна. Кацна на пода.

Бяха се разбрали да не говорят по радиото. Затова Луис също слезе през дупката. Сякаш се озова в море от едва поносима жега. Неотдавна тук трябва да е било освободено огромно количество енергия. Продължаващият встрани тунел излъчваше още по-нетърпима топлина.

Върна се при кзинта. Махна на Харкабийпаролин и тя тупна непохватно при тях.

Значи „Иглата“ е изтеглена през онзи тунел и през цялото време е била нагрявана достатъчно, за да не се изключи стазисното поле. Наглед това беше най-лесният път… но някъде по средата му щяха да представляват добре задушени мръвки. Какво можеха да сторят сега?

Ами просто да последват Кхмий, който се понесе някъде встрани! Що за хитрина бе намислил? Нямаше как да го попита.

Минаваха през жилищни сектори — сериозна пречка за всеки, горящ от нетърпение да стигне до целта. Стаички без врати или пък с прегради, достойни за банков сейф. Никъде не се забелязваше обикновена завеска или параван. Как ли бяха живели паките-пазители? Кратките огледи разкриваха спартанска простота. Веднъж зърнаха скелет с издути стави и уродлив череп. Огромно помещение беше пълно с механизми, напомнящи за спортен салон, само че таванът май се намираше цяла миля нагоре.

Летяха така часове наред. Случваше се да навлязат в прави коридори, точещи се много километри. Тогава успяваха да наваксат отчасти провирането из лабиринтите.

Често им се изпречваха врати. Кзинтът не се церемонеше — лъчът на дезинтегратора ги превръщаше в облачета моноатомни частици.

От една внушителна плоча също се понесоха струйки прах, но когато след секунда се разпръснаха, голямата врата си беше на мястото. Явно бе направена от скрит.

Кхмий ги поведе вляво от онова, което остана неизследвано зад непреодолимата пречка. Луис вървеше последен, за да наблюдава ще се появи ли Тила Браун. Вратата не помръдваше. Ако Тила беше зад нея, значи не можеше да ги засече през преграда от скрит. Дори възможностите на пазителите си имаха граници!

Той и Харкабийпаролин продължиха след кзинта към огромната куха полусфера, под чиито стени се местеше източникът на неутрино.

Когато можеха, отклоняваха се надясно. Подминаха още една врата от скрит, но тя поне не им препречваше пътя. Каквото и да заобикаляха, то явно заемаше обширно пространство. Ами ако беше резервна зала за управление? Дали нямаше да се наложи пак да я търсят?

Изнизаха се четиринадесет часа и към хиляда мили, преди да спрат за почивка. Дремнаха в нещо като метална поничка, висока до кръста на Луис, насред просторен празен под. Нямаха представа за какво е била предназначена чудатата конструкция, но беше достатъчно, че тук никой не може да се промъкне изневиделица към тях. На Луис вече му се искаше да хапне и друго освен хранителните разтвори в скафандъра. Питаше се дали и Тила се е нахранила и се е захванала отново с делата си? А може би дори беше огладняла отново?

Включиха левитаторите й се понесоха нататък. Бяха излезли от жилищния сектор, макар все още тук-там да зърваха стаички с празни контейнери за храна и неудобни наглед плотове за кратък сън. Те обаче бяха пръснати из огромни зали, в които имаше какво ли не… или нищо.

Отдалечиха се бързо от онова, чийто оглушителен шум напомняше за великанска помпа. Кхмий избра да поемат наляво и пръсна на атоми още една стена. Попаднаха в толкова трудно обозрима поради размерите си картографска зала, че Луис се омърлуши. Когато кзинтът простреля и отсрещната стена, огромната холограма припламна за миг и угасна.

Вече доближаваха целта си. Втория път спаха върху термоядрен генератор, вероятно спрян в прастари времена. Четири часа по-късно отново потеглиха.

Коридор, а в края му светлина. Срещу тях повяваше ветрец.

Когато излязоха, озоваха се сред невероятно ярък ден.

Слънцето току-що бе преминало точката на зенита в почти безоблачното небе. Пред погледите им се ширна безкраен пейзаж — езерца, горички, засети с тъмнозелени зеленчуци ниви и лехи. Луис веднага се почувства на прицел. Бе преметнал през рамо намотка черна нишка и побърза да я хвърли встрани. Единият край остана свързан със скафандъра му и ако Тила стреляше по него, свръхпроводникът щеше да го спаси от прегряване.

Но къде беше Тила Браун?

Нямаше никакви признаци да е наоколо.

Кхмий ги поведе отвъд билото на нисък рид. Бързо мина край малко езеро със застояла вода. Вече отваряше скафандъра си. Когато Луис стъпи на земята до него, кзинтът с жестове показа на двамата си съратници да не пипат своите защитни облекла. Правеше го заради Харкабийпаролин. Бе предупредена за опасността, но Луис не откъсна поглед от нея, докато не се увери, че жената е разбрала и ще се подчини.

Ами сега?

Местността беше прекалено равнинна. Не се виждаха подходящи възможности за скривалища освен редки горички и няколко заоблени възвишения зад тях. Твърде очевидни места за засада. Дали да не се спотаят под водата? Луис започна да размотава своята свръхпроводяща нишка. Вероятно имаха часове да се. подготвят, но при всички случаи Тила щеше да ги връхлети светкавично.

Кхмий вече се бе съблякъл, ала отново се наметна с покривалото от черна тъкан. Отиде при Харкабийпаро-лин, помогна й да свали частите на бронята и ги намести върху тялото си. Така я оставяше още по-беззащитна. Луис не се намеси.

Ако се скрие зад слънцето?… Малкото светило, греещо с енергията от термоядрения синтез, не се набиваше на очи като скривалище. Стига да потопи края на нишката в някое езерце, температурата на скафандъра няма да надхвърли точката на кипене на водата. Тандж, много хитроумно! Идеята дори щеше да му свърши работа по-близо до повърхността, където водата кипи при приемлива температура. Но тук бяха до самата основа на Пръстенов свят и плътността на атмосферата доближаваше земната при морското равнище.

Нищо чудно да чакат много дни. Водата и разтворите щяха да им стигнат, вероятно и търпението на Луис Ву нямаше да се изчерпи. Предполагаше, че и за Кхмий ще се намери подходяща плячка наоколо.

Ами Харкабийпаролин? Отвореше ли костюма си, щеше да подуши дървото на живота.

Кзинтът напълни с въздух празния си скафандър и закрепи левитатора върху него. Притисна обувките с камъни и нагласи уреда така, че чучелото да стои право. Това се казва коварство! Изритваш камъните, включваш реактивното двигателче и… имаш превъзходно средство за отвличане на вниманието.

Луис не се бе сетил за нищо подобно.

Може би пък Тила се отбиваше тук веднъж на две-три седмици? Какво й пречеше да си отглежда корени от дървото на живота и другаде?

А и какво ли представляваше проклетото растение? Да не са ония купчинки тъмнозелени листа? Той хвана най-близката и дръпна. Отдолу се показаха дебели като батати корени. Не познаваше този сорт, както и всичко останало наоколо. Сигурно са били пренесени от световете в галактическото ядро.

Тъкмо тогава Тила се изсмя в ухото му.