Лари Нивън
Пръстенов свят II (29)

Двадесет и осма глава
КАРТАТА НА КЗИН

Всички индикатори светеха в зелено. Каквото и да беше състоянието на пациента, автолечителят се справяше с него. Кхмий беше още жив вътре… макар и вероятно не особено здрав.

Само че термометърът в пилотската кабина регистрираше температура от седемдесет градуса по Целзий.

— Готов ли си за прехвърляне, Луис? — попита Най-задния.

Картата на Марс оставаше дебела черна ивица под холограмните екрани, в посока надясно. Картата на Кзин обаче се виждаше доста по-трудно. Няколко дъгови минути след Марс, а и петдесет хиляди мили по-нататък.

Все пак различаваше синьосиви чертички на фона на синьосива вода.

— Още не сме на линия.

— Не сме. Съществува разлика между скоростта на „Иглата“ и совалката, но векторът е вертикален и можем да го компенсираме.

Минаха няколко секунди, докато Луис си представи какво означаваха думите на кукловода.

— Аха, ще се спуснеш право към океана от хиляда мили височина.

— Именно. В момента никакъв риск не е прекалено безумен, като си припомним в какво положение затънахме заради твоята налудничава постъпка.

Малко остана да избухне в смях. Един кукловод да го учи на храброст!… Изведнъж обаче се настрои много сериозно. Прав беше. Как иначе бившият Най-заден можеше да възвърне поне частица от авторитета си?

— Съгласен съм. Спускай се.

Набра команда за чифт дървени чехли. Смъкна анцуга и го върза около бронята и якето с много джобове. Този път държеше лазерното фенерче в ръката си. Океанската пустош наближаваше.

— Готов съм.

— Прехвърлям те.

Луис прекоси сто и двадесет хиляди мили с една гигантска крачка.

* * *

На Кзин преди двадесет години:

Луис Ву се изтягаше върху изтъркан от седене каменен фууч и се отдаваше на самодоволни мисли.

Тези каменни дивани с чудата форма, наричани фуучест, се срещаха из ловните паркове на планетата не по-рядко от пейките в земните градинки. Приличаха малко на бъбреци и бяха широки колкото един мъжкар да легне полуприсвит на тях. Ловните паркове се поддържаха в полудиво състояние, из тях се срещаха и хищници, и месодайни животни. Всъщност бяха си все същата оранжево-жълта джунгла и само фуучест им придаваха цивилизован вид. Според кзинтските стандарти население от няколкостотин милиона означаваше, че планетата е претъпкана. Парковете също.

Луис се бе разхождал из джунглата от сутринта.

Налегна го умора. Клатеше крака и зяпаше другите посетители.

В гъсталака оранжевите кзинти ставаха почти невидими. В един миг няма нищо, в следващия тежащ четвърт тон разумен хищник профучава край теб, втурнал се да гони уплашена и вкусна храна. Обикновено мъжкарите застиваха за миг и се вторачваха в Луис, който пък им се усмихваше със стиснати устни (кзинтът си оголва зъбите, за да отправи предизвикателство), после оглеждаха знака за покровителството на Патриарха (бе се постарал той да личи добре на рамото му). Накрая решаваха, че видяното не ги засяга и се втурваха нататък.

Странно беше дори само да долавя смътно присъствието сред листака на толкова едри хищници. Бдителни очи и игриви мисли за смърт. После се показаха огромен мъжкар и пухкав дребосък. Впиха погледи в натрапника.

Луис поназнайваше Речта на героите, затова разбра въпроса на малкия кзинт.

— Това добро ли е за ядене?

Погледите на човека и кзинта се срещнаха. И човекът позволи на усмивката си да се разшири, за да се покажат зъбите му.

— Не — отсече по-възрастният кзинт.

Изпълнен с увереността от Четирите войни и няколкото „инцидента“ — останали векове в миналото, но без изключение завършили с победи на хората — Луис се ухили и кимна. „Ха така, татенце! Обясни му, че е по-безопасно да хапва арсеник, отколкото човешко месо!“

Пръстенов свят, двадесет години по-късно:

Стените сякаш го окъпаха в жега. Тутакси се изпоти. Но не се притесняваше. Достатъчно бе свикнал с престоя в сауна, където седемдесет градуса изобщо не са горещина.

Записаният глас на Най-задния ръмжеше и плюеше на Речта на героите, обещавайки убежище във Флота на световете.

— Спри този запис! — отсече Луис. И настана тишина.

Подскачащи към небето пламъци обкръжаваха панорамния илюминатор. Бойната кола с оръдията бе изтеглена настрани. Двама от уродливите кзинти притичаха светкавично през двора, бутнаха варел под совалката и препуснаха обратно към най-близката ниша.

Тези не бяха цивилизовани като Кхмий. Ако докопаха Луис Ву в лапите си… е, тук поне беше на сигурно място.

Взря се през пламъците. Около совалката имаше шест варела. Несъмнено бомби. Щяха да ги задействат ей сега, преди огънят да ги взриви една по една.

Той се ухили. Ръцете му застинаха над пулта, докато се бореше с изкушението. После бързо набра командата. Клавишите пареха неприятно пръстите му. Разкрачи се и се хвана за облегалката на креслото, увил ръцете си с анцуга.

Совалката се надигна от пламъците. Под нея разцъфнаха огнени кълба, после замъкът се превърна в смалена от височината играчка. Усмивката не изчезваше от устните на Луис. Похвали се за стореното — ако бе включил синтезните двигатели вместо отблъскващите устройства, кзинтите долу щяха да се изумят от мощта на експлозивите си…

Изведнъж по корпуса и илюминаторите сякаш заудря градушка. Той се озърна стреснат. Десетина крилати машини пикираха към него. Скоро обаче останаха под совалката. Сви устни и настрои автопилота за височина пет мили. Още не знаеше дали иска да се отърве от самолетчетата или не.

Тръгна към стълбата.

Прихна, щом разчете показанията на уредите, и се обади на Най-задния.

— Кхмий си е жив и здрав, спи кротко. Автолечителят не го пуска навън, защото условията са вредни за него.

— Вредни ли?

— Прекалено се е сгорещило тук. Програмата на автолечителя не предвижда пациентът да се опече след лечението. Махнахме се от огъня, значи би трябвало скоро да се охладим. — Прокара длан по челото си и потта се стече по ръката му до лакътя. — Ако Кхмий се покаже, ще му обясниш ли положението? Аз лично имам нужда от леден душ.

Още се разхлаждаше, когато подът сякаш пропадна под него. Грабна хавлия и я уви около кръста си на бегом.

Пак чуваше шум като от трополенето на градушка по корпуса.

Кхмий се озърна бавно и непохватно, както бе седнал пред пулта. Примижаваше. Около пострадалото му око козината липсваше. Заместител на кожа покриваше оголената ивица по едното му бедро.

— Здравей, Луис. Както виждам, и ти си оцелял.

— Ъхъ. С какво се занимаваш в момента?

— Оставих бременни самки в онази крепост.

— Незабавно ли ще ги избият? Или можем да кръжим още няколко минути?

— Уверен ли си, че имаме какво да обсъждаме? Предполагах, че ще проявиш здрав разум да не се намесваш.

— Както са тръгнали нещата, твоите самки и без това ще загинат след две години.

— Мога да ги отведа у дома с „Гореща игла на дознанието“. Разчитам, че ще убедя Най-задния…

— Опитай се да убедиш мен. Аз поех командването на кораба.

Едната ръка на кзинта помръдна. Подът се наклони рязко. Луис успя да се хване за свободното кресло. Видя замъка само на половин миля под совалката.

— И как успя?

— Превърнах хипердвигателя в разтопен боклук.

Кхмий беше смайващо бърз. Още преди Луис да трепне, потъна в оранжевата козина. Кзинтът го притискаше с едната си ръка към гърдите, четирите нокътя на другата изскочиха пред очите му.

— Ловко — промърмори той. — И какви са плановете ти за по-нататък?

Кхмий не правеше дори леки движения, но Луис усещаше, че малко остава гръбнакът му да се прекърши. Каза на кзинта:

— Май ще се наложи пак да те спасявам.

Звярът го пусна и отстъпи сковано, сякаш се боеше да не се поддаде на инстинктите си.

— Значи си обрекъл всички ни на гибел? Или ти е хрумнала идея как да преместиш целия Пръстенов свят?

— Второто.

— И как ще стане?

— Само допреди два-три часа щях да ти обясня. Но вече сме принудени да търсим друго решение.

— Защо постъпи така?

— Исках да спася Пръстеновия свят. Измислих само един начин да си осигуря помощта на Най-задния. Сега и неговият живот е заложен на карта като нашите. Как обаче да си осигуря и твоята помощ?

— Ама че си глупак… Нали и аз имам най-сериозно намерение да преместя този пръстен, дори и само за да спася бъдещите си деца! Предстои ти обаче да се справиш с друг проблем — да ме убедиш, че си ми нужен.

— Паките, създали конструкцията, са мои прародители. Ще се наложи да наподобим мисленето им, нали така? Какво са предвидили за извънредни положения например… Освен това в кораба имаме двама библиотекари от расата на Строителите, които добре познават местната история. С теб трудно ще се спогодят. Дори без да си ме убил, те си представят, че си някакъв страховит звяр.

Кхмий помисли.

— Щом се боят от мен, ще ми се подчиняват. Техният свят е в опасност. Впрочем те също произхождат от паките.

Температурата в совалката бе спаднала неприятно за гол човек, но Луис почувства, че отново се препотява.

— Освен това аз открих Ремонтния център.

— Къде е?

— Върху картата на Марс.

Кзинтът се настани в креслото си.

— Е, успя да ми направиш впечатление. Тези лишени от родина кзинти са научили немалко за картата на Марс в епохата, когато са кръстосвали океана, но подобно нещо дори не са подозирали.

— Готов съм да се обзаложа, че доста кораби са изчезвали безследно около Марс.

— Да, плененият от мен пилот на въздушна машина каза същото, пък и никой не е успявал да вземе оттам нещо ценно. Пътешествениците се връщали с богатства от друга карта, разположена по-нататък в посоката на въртене, само че плячката не стигала, за да компенсира огромните разходи за корабите. Луис, имаш ли нужда от автолечителя?

Човекът изтри с анцуга кръвта от лицето си.

— Още не. Картата, която спомена, май е на Земята. Значи все пак е нямало кой да я защити от нашественици.

— Така изглежда. Но пък корабите, потеглили към някаква друга карта по-надясно, никога не се завръщали. Дали Ремонтният център не е там?

— Не. Говориш за картата на Даун. Моряците са се натъквали на гроги. — Луис пак се изтри с анцуга. Ноктите само го бяха одраскали, ала раните на лицето обикновено кървят обилно. — Трябва да направим нещо за твоите бременни самки. Колко са?

— Не знам. Шест от тях бяха в размножителен период.

— Ясно е, че нямаме толкова място. Ще се наложи да останат в замъка. Или си убеден, че местният господар ще ги убие?

— Едва ли, обаче се опасявам за децата. С тази опасност поне мога да се справя. — Кхмий завъртя креслото към пулта. — Най-могъщата цивилизация тук се е развила около един от старите кораби, наричат го „Чудовището“. Ако научат, че съм се появил, може би ще започнат война срещу крепостта.

Крилатите машини падаха като захвърлени факли. Кзинтът оглеждаше небето с радар, скенер и инфрачервени сензори.

— Луис, дали имаше още от тях? Някой успя ли да кацне?

— Не ми се вярва. Наоколо няма писти… Пътищата! Виж по пътищата. Не бива да се свържат по радиото с кораба.

Наблизо имаше само един път, почти без прави отсечки по него. Няколко по-равни полета… След минута-две Кхмий се успокои. Всички нападатели бяха унищожени.

— Да обмислим следващата си стъпка — предложи Луис. — Не можеш просто да изтребиш обитателите на крепостта. Доколкото съм чувал от теб, кзинтските самки не са способни да се грижат сами за себе си.

— Правилно си разбрал… Луис, искам да споделя едно странно откритие. Самките в крепостта са много по-умни от онези в Патриаршията.

— Да не би да са ти равни по ум?

— О, не! Но дори умеят да говорят, макар речникът им да не е особено богат.

— А защо да не допуснем, че твоята раса ги е подбирала за размножение по покорството им? Отказвали сте да се чифтосвате с умните в продължение на стотици хиляди години… И в края на краищата сте провеждали изкуствен подбор сред поробените от вас раси.

Кхмий се размърда неловко на креслото.

— Възможно е. Но и мъжкарите тук са различни. Исках да постигна споразумение с господарите на големия кораб. Показах могъществото си и зачаках да започнат преговори с мен. Дори не се опитаха. Ако се съди по поведението им, за тях изборът беше или да ме унищожат, или да умрат. Бях принуден да се присмивам на пленника си Чджарл и да се подигравам на праотците му, за да го предизвикам да ми разкаже нещо.

„Да, тук кукловодите не са се опитвали да развъждат кротки кзинти…“ — напомни си Луис.

— И тъй, щом не можеш да изведеш самките от крепостта, нито да избиеш всички мъжкари вътре, няма друг изход, освен да се спазариш с тях. На богове ли ще си играем?

— Вероятно. Ето какво ще направим…

Совалката се рееше малко над обсега на оръдията. Сянката й покриваше пепелищата в двора. Луис слушаше гласовете, предавани от преводача на Кхмий, и чакаше уговорения сигнал.

Кзинтът подканяше стрелците да опънат лъковете си срещу него. Заплашваше, обещаваше, пак заплашваше. Чу се грохот от падането на каменни парчета, срязани с лазер. Съскане, ръмжене, пръхтене.

И нито дума за ужасния му повелител.

Кхмий прекара там цели четири часа. Най-сетне се показа в една от бойниците и се понесе нагоре. Луис го изчака да влезе в совалката и я издигна.

След малко той се появи в пилотската кабина, вече свалил от себе си левитатора и бронята.

— Предпочете да не играем на богове, тъй ли?

— Да не се чувстваш обиден, че те изключих от играта?

— Разбира се, че не.

— Щях само да усложня преговорите. И… не можах да се насиля. Те все пак са от моята раса. Не беше редно да ги заплашвам с някакъв си човек.

— Ясно.

— Катакт ще отгледа децата ми от мъжки пол като герои. Ще ги научи да боравят с оръжие и ще ги въоръжи добре, а когато съзреят достатъчно, ще ги прати да завоюват свои земи. Нали разбираш — няма да са заплаха за собствените му владения, а ако не идвам повече тук, шансовете им да оцелеят ще нараснат. Освен това му оставих лазерното си фенерче…

— Добре си направил.

— Да се надяваме.

— Е, свършихме ли си работата в картата на Кзин?

Кхмий поумува малко.

— От пленения пилот научих, че той и подобните му до един са благородници със собствени имена и много образовани. Чджарл ми разказа доста за епохата на пътешествията, след като го вбесих с подигравките си към праотците му. Предполагам, че в „Чудовището“ имат летописи и архиви. Да им ги вземем ли?

— Я ми кажи набързо какво си чул от Чджарл. Докъде са стигали на Марс?

— Първо спрели пред стена от падаща вода. По-късните поколения изобретили скафандри и летящи машини. Проучили външните области по края на картата, а една група стигнала до центъра, където намерила ледници.

— Щом е така, да не се занимаваме с библиотеката в „Чудовището“. Изобщо не са проникнали под повърхността. Най-заден, слушаш ли ни?

— Да, Луис.

— Насочваме се към картата на Марс. И ти направи същото, но внимавай винаги да си вдясно от нас, за да се прехвърлим, ако стане нещо непредвидено.

— Слушам и изпълнявам. Имаш ли нова информация?

— Кхмий я е събрал. Кзинтските експедиции не са открили по картата на Марс нищо нетипично и за същинската планета. Още не знаем откъде да влезем.

— Може би отдолу.

— Нищо чудно да опрем и до това. Въпреки че ще бъде неприятно. Как я карат нашите гости?

— Желателно е по-скоро да дойдеш при тях.

— Когато мога. Провери какви данни имаш в компютъра за Марс. И за марсианците. Край. — Обърна се към кзинта. — Искаш ли ти да пилотираш? Само не ускорявай над четири мили в секунда.

Кхмий докосна пулта и совалката се устреми напред и нагоре. Изтръгнаха се от сивата облачна стена. С издигането синевата на небето потъмняваше. Скоро картата на Кзин остана зад тях.

— Кукловодът като че наистина те слуша — подхвърли кзинтът.

— Ъхъ.

— И както виждам, разчиташ на хипотезата си за картата на Марс.

— Позна. — Луис се ухили. — Превъзходно са измайсторили заблудата, но нищо не е съвършено. Твърде голям обем е трябвало да скрият. Минахме отдолу по пътя насам. Познай какво видяхме под картата.

— Не си играй на гатанки!

— Нямаше нищо. Само плоско дъно. Липсваха дори охлаждащи радиатори. Повечето други карти ги имат, за да се заледяват полюсите. Пасивна охладителна система. Какво я замества на Марс? Къде се разсейва топлината? Мислех си дали не се отделя във водата наоколо, но не е така! Вече смятам, че се пренася направо към свръхпроводящата решетка в основата на Пръстеновия свят.

— Решетка ли?

— Мрежа с грамадни клетки, която контролира магнитните свойства на основата. И служи за управление на процесите в слънцето. Ако картата на Марс е свързана с решетката, значи там е центърът на Пръстенов свят.

Кхмий помисли.

— Да, не могат да се освобождават от излишната топлина, като загряват водата. Щеше да има твърде много пара. Характерното движение на облаците би се забелязвало отдалеч. Дори и от космоса картата на Марс щеше да е мишена, набиваща се на очи. Паките-пазители не биха допуснали толкова елементарна грешка, нали?

— Така е.

— Не помня почти нищо за Марс. Ако не бъркам, планетата никога не е била особено важна за твоята раса. Само сте я споменавали в легендите си. Ясно ми е обаче, че тук са я издигнали на двадесет мили, за да имитират разредената атмосфера.

— И има площ петдесет и шест милиона квадратни мили. Тоест представлява скривалище с обем един милиард сто и двадесет милиона кубически мили.

— Ъррр… Сигурно си на прав път. Картата на Марс е прословутият Ремонтен център, а паките са сторили всичко по силите си да го замаскират. Чджарл ми разказа достатъчно за страшните зверове, ужасните бури и неимоверните разстояния из Големия океан. Още елементи от пасивната защита. И цял флот от нашественици трудно би разкрил тайната.

Луис потърка разсеяно четирите сърбящи ранички на челото си.

— Едно цяло и дванадесет стотни по десет на девета степен кубически мили. Признавам си, че настръхвам от подобно число. Какво са скрили там? Кръпки, с които могат да запушат дори Юмрука на бога? Машини, дето са в състояние да ги пренесат, нагласят и закрепят? Или онези устройства за монтиране на двигателите по стените? Резервни двигатели? Тандж, как ще се зарадвам, ако намерим резервни двигатели! А и още колко място би останало, дори всичко това да е вътре…

— Боен флот.

— А, да! Научихме от собствен опит кое е главното им оръжие, но… Разбира се, боен флот, също и кораби за бягство. Възможно ли е цялата карта на Марс да е такъв кораб? Би побрала спокойно населението на Пръстенов свят от времето преди мутиращите раси да запълнят всички ниши в екологията.

— Космически апарат, който да изтегли конструкцията на мястото й?… Луис, трудно ми е да мисля в такива мащаби.

— И на мен. Но не смятам, че дори кораб с подобни размери би свършил работа.

— Тогава що за глупости ти се въртяха в главата, когато унищожи нашия хипердвигател? — изведнъж изръмжа кзинтът.

Запитаният се постара да не подскочи в креслото си.

— Въртеше ми се мисълта, че Пръстенов свят може да бъде настроен така, че да оказва магнитно въздействие върху своето слънце. И почти налучках истината. Неприятният факт обаче е…

Гръмотевичният глас на Най-задния го заглуши.

— Луис, Кхмий! Оставете совалката на автопилот и незабавно се прехвърлете при мен!