Лари Нивън
Пръстенов свят II (27)

Двадесет и шеста глава
ПОД ВОДАТА

Луис се събуди и усети гравитацията. Хилеше се щастливо и изпитваше приятна болка и в най-дребното мускулче. Освен това го смъдяха очите. Почти не спа през нощта. Харкабийпаролин изобщо не бе преувеличила силата на мъчещото я желание. Въпреки прекараната цяла година с Харлоприлалар, до тази нощ той не подозираше, че Строителите на градове се разгонват.

Помръдна и голямото легло се разлюля под него. Друго тяло се опря в собственото му — Кауаресксенджаджок, проснал се по корем като морска звезда. Леко похъркваше.

Жената се бе свила до оранжевата козина. Надигна се и седна. Веднага обясни, може би за да се оправдае че го е зарязала сам в постелята:

— Все се събуждах и се чудех къде съм, щом леглото се разклатеше.

Ето ти го и шока от сблъсъка с друга култура, каза си Луис. Помнеше добре, че Харлоприлалар предпочиташе спалните плоскости, но не за сън.

— Е, на пода поне място колкото искаш. Как се чувстваш?

— Засега съм много по-добре. Благодаря ти.

— Аз трябва да ти благодаря. Гладна ли си?

— Още не.

Той започна да прави упражнения. Мускулите му не бяха загубили твърдостта си, но съзнаваше, че не е във форма. Жената и момчето го наблюдаваха с недоумение. След това набра закуската — пъпеш, суфле „Гран Марние“, препечени в масло кифлички, кафе. Както и очакваше, гостите му не пожелаха да пият кафе, отказаха се и от кифличките.

Най-задния се появи с още по-смачкан вид зад стената.

— Особеностите, които търсехме, липсват в записите от въздушния град. Всички раси правят бронята си по подобие на телосложението на паките-пазители. Не може да се каже, че броните са еднакви навсякъде, но и разликите са незначителни. Вероятно трябва да потърсим обяснението в разпространилата се култура на Строителите. Тяхната империя така е смесила идеите и изобретенията, че вече е невъзможно да се проследи произходът им.

— Ами лекарството за безсмъртие?

— Позна! Големия океан е смятан за източник на ужаси и наслади, включително и тази на безсмъртието. Но подобен дар не винаги е във формата на лекарство. Понякога се стоварва изневиделица по волята на капризни богове. Луис, аз не съм хуманоид и тези легенди са лишени от смисъл за мен.

— Добре, пусни ни записа. Ще помоля и нашите гости да поработят. Може би ще обяснят по-лесно онова, което ми се вижда странно.

— Слушам и изпълнявам.

— Ами поправките?

— В писаната история на Строителите не е отбелязано някой да е поправял Пръстенов свят.

— Да не се шегуваш?!

— А каква област според теб могат да обхванат жителите на един град? И колко назад във времето се простира за тях историята? Освен това пак прегледах някогашните разговори с Джак Бренън. Доколкото схванах, пазителите живеят дълго и мислят твърде напред в бъдещето. Предпочитат да не използват механизми за работа, която смятат, че ще свършат сами. Например в кораба на Пхсстхпок е липсвал автопилот.

— Не се връзва. Системата от тръби и пръскащи планини без съмнение е автоматична.

— Ха, там са използвали съвсем проста механика! Не сме научили обаче защо пазителите са измрели или напуснали Пръстенов свят. Вероятно са знаели предварително участта си и са успели да автоматизират системата. Луис, всичко това в края на краищата не ни е нужно.

— Сериозно? Не мислиш ли, че и антиметеоритната защита също е автоматична? Не ти ли се иска поне за нея да узнаеш повече?

— Иска ми се.

— Системата от двигатели за корекция на орбитата също е била автоматична. Няма да се учудя, ако е имало и ръчно управление за всичко онова, което изброихме. Само че след изчезването на паките-пазители са възникнали едва ли не хиляда различни раси от хуманоиди, а системите още работят. Дали пазителите по начало не са възнамерявали да си отидат някой ден, в което не мога да повярвам…

— Или са измирали постепенно — довърши Най-задния. — Имам своя хипотеза.

Не пожела да каже нищо повече.

Луис си намери чудесно развлечение за тази сутрин. Приказките и преданията за Големия океан се оказаха много забавни — с герои, владетели, приключения в търсене на чудеса, срещи с магии и страховити чудовища Отличаваха се от историите, съчинявани в която и да е човешка култура. Тук любовта не беше до гроб. Героят (или героинята), принадлежащ към расата на Строителите, винаги си подбираше спътници от противоположния пол, а верността им поддържаше със сочно описана ришатра. Подразбираше се, че спътниците се отплащат с чудатите си способности. Магьосниците пък не бяха задължително зли. Приказките ги представяха като рядко срещани случайни опасности, които трябва да се отбягват, а не побеждават.

Луис вече откриваше общите черти в легендите — безмерността на водния простор, ужасяващата стихийна мощ на бурите и смъртно опасните океански чудовища.

Разпознаваше гигантски акули, кашалоти, косатки, разрушители от Гъмиджи, сенкориби от Вундерланд или полета от саргасови водорасли. Някои от съществата обаче бяха надарени с разум. Имаше морски змейове, дълги по няколко мили, с бълващи пара ноздри (това предполагаше ли да имат и бели дробове?) и големи, изобилстващи с остри зъби усти. Някои острови всъщност се оказвали морски твари със склонност към заседяване на едно място. Върху тях дори се развивали цели екосистеми… до мига, когато пътешествениците се престрашавали да стъпят върху великанския гръб. Тогава съществата се гмуркали. Едва ли би се поблазнил да повярва, че легендата съдържа и зрънце истина, ако вече не я бе срещал в земната митология.

Вярваше обаче в неописуемите бури. На Пръстенов свят те можеха да натрупат стъписваща мощ дори без Кориолисовия ефект^[1], пораждащ урагани на нормалните планети. Спомни си, че видя в картата на Кзин кораб колкото град. Може би само такива размери биха му помогнали да се пребори със стихията.

Не си позволи да отхвърли без съмнение дори историите за магьосници. В три от приказките те като че също бяха от расата на Строителите. Само че — за разлика от вълшебниците на Земята — бяха могъщи бойци. И носеха брони.

— Кауа, магьосниците винаги ли са покрити с броня?

Момчето го изгледа особено.

— Питаш за приказките, нали? Не. Май ги носят онези, които се навъртат около Големия океан. Защо те интересува?

— А сражават ли се? Велики воини ли са?

— Ами… не е задължително.

Хлапакът изглежда се почувства неудобно и това накара Харкабийпаролин да се намеси:

— Луийву, може би аз знам повече от Кауаресксенджаджок за детските приказки. Какво се опитваш да узнаеш?

— Търся къде са живели създателите на Пръстеновия свят. Не е изключено именно те да са били бронираните магьосници… но пък приказките са от много по-късен исторически период.

— Значи не са те!

— Но какво е породило легендите? Статуи? Мумии от пустините? Родова памет?

Тя поумува.

— Магьосниците обикновено са от расата, към която принадлежи и разказвачът. Описват ги различни — според ръста, теглото и навиците им в храненето. Но имат и нещо общо помежду си. Бият се безмилостно. Не заемат страната нито на доброто, нито на злото. И не бива да бъдат побеждавани, а отбягвани.

* * *

Като подводница под полярните ледове „Гореща игла на дознанието“ се провираше под дъното на Големия океан.

Най-задния бе намалил скоростта. Успяха да огледат добре дългата, сложно начупена ивица на континенталния шелф, останала вече зад тях. Виждаха огромните кухини на планини, издигащи се над водата, също и изпъкналите по пет-шест мили зъбери, които отгоре бяха океански падини.

Трябваше вече да са под картата на Кзин — неравна повърхност, тъмна дори при усилване на светлината и измамно близка, макар да бяха на три хиляди мили от нея. Изглежда по времето, когато създателите на конструкцията са оформяли картата, на действителната планета Кзин бе имало бурна тектонична активност. Моретата се издуваха, планините хлътваха рязко и нависоко.

Луис почти не се ориентираше, тези призрачни контури не му стигаха. Зрението му имаше нужда от сенките от шарките на оранжево-жълтата джунгла…

— Получаваш ли сигнал от совалката?

Седналият пред пулта кукловод изви едната си глава.

— Не, скритът ни пречи. Виждаш ли онзи почти кръгъл залив, където свършва реката? Там е закотвен огромният кораб. А близо до отсрещния край на картата, при сливането на двете реки са замъкът и совалката.

— Ясно. Отдалечи се на още няколко хиляди мили. Искам да обхвана всичко с поглед.

„Иглата“ потъна под неравния таван.

— Нали си виждал това, когато сте прелитали с „Лъжеца“? — учуди се Най-задния. — Да не очакваш някакви промени за толкова кратък период?

— Не. А теб да не би да те мъчи нетърпение?

— Разбира се, че не!

— Сега знам повече. Може да забележа някоя дреболия, която сме пропуснали предишния път. Например… Какво стърчи при южния полюс?

Кукловодът увеличи изображението на екрана. Дълъг, тесен, непрогледно черен триъгълник се подаваше точно от средата на картата.

— Охлаждащ радиатор — обясни Най-задния. — Естествено е да изстудяват полярните области.

Двамата от града зяпаха озадачени.

— Не разбирам — промълви Харкабийпаролин. — Въобразявах си, че съм запозната с науката, но… що за чудо е това?

— Твърде сложно за обяснение. Най-заден…

— Луийву, не съм нито дете, нито глупачка!

Каза си, че жената наистина няма как да е на повече от четиридесет земни години.

— Добре де! Замисълът е бил да наподобят условията на планетите. А те са въртящи се кълба, нали така? При полюсите слънчевата светлина пада почти успоредно на повърхността, затова е студено. Тази имитация на свят очевидно има система за охлаждане на полюсите. Най-заден, дай по-едър план!

Зърнестите плоскости на радиатора се превърнаха в безброй крилца с променлив наклон — сребристи отгоре, черни отдолу. „Лято и зима“.

— Не мога да повярвам…

Сякаш някой друг изрече тези думи.

— Луийву, какво ти става?

Той разпери безпомощно ръце.

— От време на време се стъписвам. Все си мисля, че съм приел нещата каквито са, и изведнъж всичко отново става твърде грамадно за мен. Дяволски грамадно!

В очите на Харкабийпаролин напираха сълзи.

— Вече знам, че моят свят е само имитация на истинските…

Луис я прегърна.

— Това е истинско. Усещаш, нали? И ти си истинска като мен. Тупни с крак по пода, ако искаш да се убедиш. Светът е истински, също като този кораб. Само дето е по-голям. Толкова по-голям, че страх да те хване.

— Луис… — прекъсна ги Най-задния.

Беше пораздвижил телескопа и показваше кръга от по-малки радиатори около картата.

— Естествено! И северният полюс трябва да е охладен.

— Ъхъ… Ей сега ще се опомня. Насочи се към Юмрука на бога, но не бързай. Компютърът ще го намери ли?

— Да. Възможно ли е да го заварим запушен? Нали ти каза, че епицентърът на бурята е изчезнал?

— Не е лесно да запушиш Юмрука на бога. Дупката е по-голяма от Австралия, при това далеч над атмосферата.

Той си разтърка очите.

Не е време да се отпускам. Всичко случващо се е истина. Значи мога и да го осмисля с мозъка си. Тандж, не биваше да се пристрастявам към жицата! Прецакала ми е усета за действителността. И все пак… охлаждащи радиатори под полюсите?

Вече излизаха изпод картата на Кзин. Дълбокото сканиране изобщо не показваше тръбите под релефно изпъкващото морско дъно. Това може би означаваше, че и пенестото антиметеоритно покритие е от скрит. А тръби трябваше да има непременно, иначе тинята щеше да запълни дори океаните.

По една драга във всяка дълбока падина, в чийто край пък се намира отвор на тръба… така дъното оставаше чисто.

— Най-заден, искам да се отклониш малко. Нека минем първо под картата на Марс, после и под тази на Земята. Няма да се отдалечим прекалено.

— Ще удължим полета с почти два часа.

— Струва си да рискуваме…

Убиваше двата часа с дрямка в полето на спалните плоскости. Знаеше добре, че търсачът на приключения трябва да си наваксва съня при всеки удобен случай. Стори му се, че се сепна твърде рано — обратната страна на океанското дъно все така се издуваше над „Иглата“. Почувства, че спират.

— Марс го няма — съобщи Най-задния.

Луис тръсна сърдито глава. „Събуди се бе, мекотело такова!“

— Какво?!

— Това е студена и суха планета, почти лишена от въздух. Не греша, нали? Значи цялата карта трябва да бъде охлаждана, а и изсушавана по някакъв начин. Тоест — издигната почти до горната граница на тукашната атмосфера.

— Ъхъ. Всичко е вярно.

— Ами погледни нагоре тогава! Според компютъра трябва да се намираме под картата на Марс. Е, виждаш ли още по-голям охлаждащ радиатор от онзи под Кзин? Случайно да забелязваш почти кръгла вдлъбнатина, дълбока двайсетина мили?

Над главите им нямаше нищо друго освен все същия обърнат релеф на океанското дъно.

— Луис, това е много тревожен признак. Ако паметта на компютъра започва да ни подвежда…

Краката на кукловода се огънаха, а главите му моментално се гмурнаха надолу и под тях.

— Нищо й няма на компютърната памет — успокои го Луис. — Я се отпусни. Казвам ти — компютърът си е съвсем наред! Провери дали температурата на океана над нас е по-висока.

Най-задния явно се поколеба дали да не се превърне в покрито с козина яйце. После промърмори:

— Слушам и изпълнявам.

И седна пред пулта.

— Добре ли разбрах? — учуди се Харкабийпаролин. — Липсва подобието на един от вашите светове?

— Да, на един от по-малките. Дребен пропуск, скъпа.

— Но тези тук не са кълба — проточи тя замислено.

— Права си. Разстлали са ги като кората на обелен плод.

— Температурите в района са различни — обади се Най-задния. — Диапазонът е от нула до тридесет градуса по Целзий.

— Водата би трябвало да е по-топла около картата на Марс.

— Засега не откриваме признаци, че тази карта е на мястото си, а и водата не е по-топла.

— А… Странно.

— Ако съм разбрал какво те озадачава, наистина се сблъскваме със сериозен проблем.

Шиите на Най-задния се извиха и главите му се вторачиха една в друга. Луис бе виждал и Несус да прави същото. Преди се чудеше дали това не е смехът на кукловодите. А може би така се съсредоточаваха. На Харкабийпаролин май й се завиваше свят от тази картинка, но и тя не можеше да откъсне поглед.

Луис крачеше нервно. Марс несъмнено се нуждаеше от охлаждане. Но къде са…

Най-задния изсвири чудноват акорд.

— Мрежата?

Луис се вцепени насред крачката си.

— Мрежата… Именно! И това означава, че… Проклятие! Толкова лесно ли било?

— Да, може да се каже, че постигаме напредък. Каква да бъде следващата ни стъпка?

Научиха немалко, докато зяпаха дъното на света. Значи…

— Моля те, нека разгледаме и мазето на земната карта.

— Веднага потегляме.

„Какво изобилие от воден простор — каза си. — И толкова малко суша. Защо ли създателите на Пръстенов свят са искали да има такива огромни количества солена вода, съсредоточени само на две места? Разположени са един срещу друг за равновесие, разбира се, но размерите?…“

Резервоари? Да, отчасти служат и за това. Резервати за морския живот на отдавна напусната планета на паките? Някой природозащитник сигурно щеше да се възхити, само че тук бяха шетали тъкмо паки-пазители. А те са вършели всичко в името на безопасността — своята и на потомците си.

Стигна до заключението, че картите са превъзходно изпипана заблуда.

Въпреки непознатите контури на океанското дъно, Земята се разпознаваше лесно. Луис сочеше полегатия наклон на континенталния шелф, когато минаваха под Африка Австралия, двете Америки, Гренландия… охлаждащи радиатори под Антарктида и Северния ледовит океан… Двамата жители на Пръстенов свят разглеждаха и кимаха учтиво. Какво ли ги засягаше? Не беше техният дом.

Да, непременно щеше да се постарае да ги върне в града, ако не успееше да стори за тях нищо друго. В момента самият той беше по-близо до Земята, отколкото може би щеше да бъде до края на дните си.

Океанското дъно се стелеше над главите им.

„Иглата“ се насочи наляво. Подминаваха кухи планински вериги и плоски морета. Идеално права линия продължаваше в посоката на въртенето, а в близкия й край блещукаше светлина…

Юмрука на бога.

Нещо огромно се бе стоварило върху Пръстенов свят в прастари времена. Огненото кълбо бе избутало основата нагоре във формата на килнат конус, а миг по-късно я бе разкъсало. Имаше и следа от доста позакъснял метеорит — осакатен корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“, с потънали в стазисно поле пътници, се бе плъзнал почти успоредно на повърхността със скорост седемстотин и седемдесет мили в секунда. Мътните да ги вземат, бяха издълбали бразда в свръхздравия скрит!

„Гореща игла на дознанието“ се потопи в сияеща колона — слънцето светеше през дупката. Разкъсаните изтънели краища на пробива стърчаха като по-малки върхове около кратер на вулкан. Корабът се издигна над тях.

По склоновете и още по-нататък се простираше пустинята. Ударът, създал Юмрука на бога, бе изпепелил живота в район, значително превъзхождащ по площ Земята. На цели сто хиляди мили оттук синьото зарево на далечината се превръщаше в синевата на море. Можеха да стигнат с поглед дотам само защото „Иглата“ се намираше на хиляда мили над повърхността.

— Хайде, да се насочваме към целта — подкани Луис. — Искам да знам какво показват камерите на совалката. Да проверим как я кара Кхмий!

— Слушам и изпълнявам.