Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пръстенов свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ringworld Engineers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЪСТЕНОВ СВЯТ II. 1999. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.42. Роман. Превод от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Ringworld Engineers / Larry NIVEN]. Формат: 20 см. Страници: 347. Цена: 4800.00 лв. ISBN: 954-570-051-3

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

Двадесет и пета глава
СЕМЕНАТА НА ИМПЕРИЯТА

Основата на Пръстенов свят се стелеше над тях.

В гледката нямаше забележимо разнообразие, особено от тридесет хиляди мили разстояние и със скорост хиляда мили в секунда. По едно време момчето дори задряма сред оранжевата козина. Луис все още зяпаше. Иначе не му оставаше друго, освен да се пита дали не е обрекъл всички на гибел.

Накрая Най-задния каза на библиотекарката:

— Това е достатъчно.

Луис се изтърколи и скочи на крака.

Харкабийпаролин си разтриваше гърлото. Видяха как кукловодът само за няколко минути пусна четирите откраднати ролки през четящото устройство.

— Останалото е работа на компютъра. Заложил съм всички въпроси в програмата. Стига отговорите да се съдържат в записите, ще ги узнаем след броени часове. Но какво ще правим, Луис, ако тези отговори не ни харесат?

— Искам първо да чуя въпросите.

— Забелязана ли е в историята на Пръстенов свят някаква дейност, свързана с поддържането му в изправност? Ако да, то ремонтните устройства от едно място ли са идвали? Дали поправките са по-чести в някоя област? Съществува ли част от този свят, която да е в по-добро състояние от останалите? Моля, отбележете всички отпратки към същества, имащи прилики с паките! Видът на бронята мени ли се според разстоянието от някоя отправна точка? Какви са магнитните свойства на основата и изобщо на скрита?

— Браво на теб.

— Пропуснал ли съм нещо?

— …Ъ-ъ, да. Ще бъде от полза да научим и най-вероятния източник на лекарството за безсмъртие. Очаквам да е Големия океан, но нека все пак попитаме.

— Ще добавя въпроса. Но защо Големия океан?

— Е, отчасти защото се набива в очи. И отчасти понеже един-единствен път намерихме запаси от лекарството. Бяха у Харлоприлалар. А на нея пък се натъкнахме съвсем наблизо до океана.

„Да не споменавам — каза си Луис, — че и корабът се тресна в Пръстеновия свят сравнително недалеч. Късметът на Тила Браун изкривява всички вероятности. Можеше да ни запрати право към Ремонтния център още при първата експедиция.“

— Харкабийпаролин, хрумва ли ти нещо друго?

Гласът й вече стържеше.

— Не мога да проумея с какво се занимавате.

Как да й обясни?

— Нашата машина е запомнила всичко от записите. Сега й казваме да рови в паметта си, за да търси отговори на определени въпроси.

— Попитайте я по какъв начин да спасим света!

— Уви, трябва да е нещо по-конкретно. Машината запомня, сравнява и изчислява, но не мисли самостоятелно. Не е от най-мощните.

Тя поклати глава.

— Ами ако отговорите не ни вършат работа? — заинати се Най-задния. — Не можем и да избягаме.

— Ще опитаме друго…

— Помислих за останалите ни възможности. Трябва да обикаляме в полярна орбита около слънцето. Така ще намалим риска да ни удари парче от разпадналия се пръстен. Ще включа стазисното поле в „Иглата“ и ще чакаме да ни спасят. Никой няма да ни отърве, но този вариант поне е по-добър от алтернативата.

„И до него може да опрем“ — каза си Луис.

— Чудесно. Все пак имаме около две години, за да измъдрим по-приемлив изход.

— Времето може да е и по-малко, ако…

— Млъкни.

Изтощената жена се свлече на водното легло. Имитацията на кзинтска козина се надигаше и люшкаше под нея. Харкабийпаролин се вцепени за миг, после се отпусна недоверчиво по гръб. Поклащането не спираше. Скоро се остави на вълничките. Кауаресксенджаджок измънка нещо в просъница и се обърна на другата страна.

Библиотекарката изглеждаше много апетитна. Луис се пребори с желанието да се гушне при нея в леглото.

— Как се чувстваш?

— Уморена. Злочеста. Ще видя ли някога дома си? Ако краят настъпи… тоест когато настъпи, искам да го посрещна на покрива на Библиотеката. Но дотогава цветята ще са умрели, нали? Изгорени, замръзнали…

— М-да… — Почувства се развълнуван. За него без никакво съмнение нямаше завръщане у дома. — Ще се опитам да ти помогна. Сега обаче имаш нужда от сън. И от масаж на гърба.

— Не.

Странно. Нали и Харкабийпаролин беше потомка на Строителите на градове — расата, към която бе принадлежала и Харлоприлалар? Расата, властвала над Пръстенов свят преди всичко благодарение на сексуалното си майсторство… Да, понякога забравяше, че индивидите от друга раса могат да се различават помежду си колкото и хората.

— Вие от Библиотеката ми приличате повече на жреци, а не на занаятчии. Да не давате и обет за целомъдрие?

— Докато работим в Библиотеката, наистина спазваме целомъдрието. Но това е и мой личен избор. — Тя се надигна на лакът, за да го погледне. — Известно ни е, че всички останали раси копнеят да правят ришатра с потомците на Строителите. И с теб ли е същото?

Призна си.

— Дано си способен да се владееш.

— Ох, тандж! Способен съм — въздъхна той. — Вече съм на хиляда фалана. Научих се как да си намирам други занимания.

— Какви?

— В по-нормални обстоятелства бих потърсил друга жена.

Библиотекарката дори не се усмихна.

— А ако няма друга?

— Ами… Тренировки до преумора. Преливане с вашето „гориво“. Почивка в пространството между звездите, и то с едноместен кораб. Впускам се в някакви удоволствия или пък затъвам в работа.

— Не би трябвало да пиеш — съвсем на място подхвърли жената. — Какво удоволствие би предпочел?

Драуда! Мъничко ток в главата и нямаше да му пука, ако ще Харкабийпаролин да се разтече на локва зелена слуз пред очите му. Но защо ли се тормозеше? Не я харесваше чак толкова… А и тя вече си изигра ролята. Щеше да спаси или да затрие Пръстеновия свят и без нейно участие!

— Както и да е. Ще си получиш масажа.

Постара се да я заобиколи и докосна бутон на контролното табло. Тя първо се стресна, после се отпусна блажено в звуковите трептения на водата. Скоро заспа. Луис нагласи вибрационния масаж да се изключи след двадесет минути.

И потъна в мрачен размисъл.

Ако не бе прекарал цяла година с Харлоприлалар, трудно щеше да открие нещо привлекателно у тази жена с гола отпред глава, тънки като нож устни и малко сплеснато носле. Но…

Да, неговото окосмяване сигурно беше непривично за потомка на Строителите. Това ли я отблъскваше? Или дъхът му? Или някакъв пропуск в поведението, за който не би могъл и да подозира?

Мъж, отвлякъл междузвезден кораб, заложил живота си на не особено насърчителните шансове да спаси трилиони други разумни същества, победил най-прилепчивата зависимост, не биваше да се разсейва заради нищожно смущение като сексапилна жена наоколо например. Ако си пуснеше жицата за съвсем мъничко, щеше да проумее с безпощадна яснота колко незначителна е дреболията…

А, това ли било!

Луис застана пред прозрачната стена.

— Най-заден!

Кукловодът изтупурка към него.

— Искам всички записи за Джак Бренън. Разговорите с него, медицинските му изследвания, данните от аутопсията на мъртвия пазител.

Щеше да си отвлече вниманието с работа.

* * *

Луис Ву седеше във въздуха, заел поза лотос, а дрехите му висяха на свободни гънки около тялото. На екран, сякаш появил се извън корпуса на „Иглата“, един отдавнашен мъртвец обясняваше произхода на човечеството.

— Трудно е да се каже, че пазителите имат свобода на избора. Прекалено умни сме, за да не прозрем веднага кой вариант е най-правилният. Ако един пак-пазител няма живи потомци, обикновено умира. Престава да се храни. Някои пазители обаче са по-способни да разсъждават обобщено. Успяват да измислят какво да сторят за цялата си раса и това поддържа живота им. Поне за мен беше по-лесно, отколкото за Пхсстхпок.

— Каква подбуда откри? Коя причина те подтиква да се храниш?

— Възможността да ви предупредя за паките…

Луис кимна сам на себе си, припомняйки си резултатите от аутопсията на пришълеца. Мозъкът на Пхсстхпок се оказал по-голям от човешкия, без това да се отнася за предните дялове. А главата на Бренън изглеждаше вдлъбната по средата — издута и отпред, и отзад.

Кожата на някогашния миньор в астероидния пояс приличаше на набръчкана броня. И ставите му бяха подути. Устните и венците се бяха слели в твърда човка. Но външността като че не смущаваше коренно променения бивш човек.

— Всички признаци на старостта са остатъци от прехода на размножителя в пазител — поучаваше той също отдавна мъртвия следовател от полицията на Обединените нации. — Кожата задебелява и се набръчква. Такава трябва да бъде, за да предпазва дори от удар с нож. Зъбите опадат, за да се втвърдят венците. Сърдечният мускул може да отслабне, защото в слабините израства второ двукамерно сърце… — Гласът на Бренън чегърташе неприятно. — Ставите се уголемяват, за да са в хармония с по-силните мускули. Но никоя от тези промени не може да е успешна без дървото на живота, а на Земята го няма от три милиона…

Луис се стресна, когато нечии пръсти подръпнаха анцуга му.

— Луийву, гладен съм.

— Ясно.

И без това проучването му омръзваше. Не откриваше нищо полезно.

Харкабийпаролин още спеше. Но миризмата на месо, опечено от лъча на лазер, я събуди. Луис избра плодове и задушени зеленчуци за гостите си, показа им и къде да изхвърлят всичко, което не им хареса.

Своята храна пренесе в товарния отсек.

Ядосваше се, че още двама му бяха увиснали на врата. Е, признаваше и че са жертви на похожденията му. Не можеше обаче да ги научи дори сами да си поръчват яденето! Всички надписи в роботизираната кухня бяха на интерезик и на Речта на героите.

Имаше ли изобщо начин да ги впрегне на работа?

Утре. Утре ще измисли нещо.

Компютърът вече откриваше отговори на въпросите. Най-задния май беше зает непрекъснато. Луис все пак успя да го повика за малко и поиска записите от нахлуването на Кхмий в замъка.

Крепостта заемаше върха на каменисто възвишение. В жълтеникавата тревиста равнина долу пасяха стада от ивичести жълто-оранжеви твари, доста подобни на прасета. Совалката направи кръг и се спусна в двора сред облак от стрели.

Известно време не се случваше нищо.

После в един миг от няколко сводести изхода изскочиха едновременно размазани оранжеви петна — твърде пъргави, за да се виждат добре.

Притиснаха се в основата на совалката, здраво хванали оръжията си. Да, бяха кзинти, но някак уродливи в очите на Луис. Естествено еволюцията им бе тръгнала по друг път за четвърт милион години.

Харкабийпаролин се обади до рамото му:

— Тези да не са от расата на твоя приятел?

— Е, не съвсем същите, но са му сродни. По-нисички са и козината им тъмнее, освен това… да, долната им челюст е по-тежка.

— Той те е изоставил. Защо и ти не го зарежеш?

Луис прихна.

— За да си имаш удобно легло ли? Бяхме тръгнали да вършим работа, а аз позволих на една вампирка да ме съблазни. Кхмий беше отвратен. Мисля, че според него аз съм го изоставил.

— Нито мъж, нито жена могат да устоят на вампирите.

— Кхмий не е човек. Не е способен да пожелае ришатра с вампир, нито с който и да било хуманоид.

Още едри оранжеви котки притичаха към совалката. Двама бойци носеха метален цилиндър с петна от ръжда. Нападателите изпълзяха назад.

Цилиндърът изчезна в кълбо от бяло-жълти пламъци. Совалката се плъзна тромаво встрани. Кзинтите почакаха и се върнаха да огледат резултата от взрива.

Харкабийпаролин сгуши глава в раменете си.

— Да, по-скоро биха ме пожелали за трапезата си.

Луис вече се ядосваше.

— Не е изключено. Спомням си обаче как Кхмий здравата беше прегладнял веднъж, но не ме докосна. Какво те мъчи, между другото? В града нямате ли месоядни?

— Имаме.

— А в Библиотеката?

Стори му се, че няма да му отговори. (От тесните бойници на замъка надничаха космати лица. Взривът не бе причинил никакви видими повреди.)

— Прекарах немалко време в Сградата Пант…

Отначало не разбра намека. Аха, Пант! Като глава лук, обърната с върха надолу. И там бе поправил водния колектор. Господарите на сградата искаха да платят със секс. А в коридорите се носеше дъх на вампири.

— И си правила ришатра с месоядни?

— С пастири, с горски хора, с нощния народ. Няма как да избягам от спомените.

Луис неволно се отдръпна.

— С нощния народ ли?

Жената за мършоядите ли говореше?

— Те са много ценни за нас. Събират вести и за града, и за Народа на машините. Крепят каквото е останало от цивилизацията, а ние внимаваме да не ги оскърбим с нещо.

— Ъхъ…

— Но другото… Луийву, нощният народ има много остро обоняние. Надушат ли вампири, впускат се в паническо бягство. Поискаха от мен да правя ришатра с един от тях, но без да използвам уханието. И аз пожелах да ме преместят в Библиотеката.

— Е, не ми се видяха чак толкова отблъскващи.

— За ришатра ли? Ние, останалите без родители, трябва да си изплатим дълга към обществото, преди да се съберем с някого и да се задомим. Когато се преместих, загубих всичко. Но може би взех решението си твърде късно. — Харкабийпаролин се взря в очите му. — Не е никак весело. Щом въздействието на уханието отминеше, започвах да си спомням. Миризмите. Кръвта в дъха на нощните ловци. Вонята на гнило по телата на мършоядите.

— Отдавна си се отървала от това — подхвърли Луис за утеха.

Някои от кзинтите на екрана понечиха да се изправят. После всички заспаха. Десет минути по-късно външният люк се отвори. Кхмий излезе, горд като пълководец, току-що пожънал победа на бойното поле.

Най-после кукловодът благоволи да се покаже. Изглеждаше занемарен и останал без сили.

— Догадката ти се потвърди. Скритът не само поддържа магнитно поле, но и в цялата конструкция е вплетена мрежа от свръхпроводници.

— Добре — промърмори Луис. Сякаш тежък товар се смъкна от гърба му. — Направо чудесно! Но как ли Строителите на градове са научили това? Не вярвам, че са успели да ровичкат в скрита.

— Не са могли. Използвали са магнити за компаси. И установили, че под света има паяжина от шестоъгълници, съставена от свръхпроводници, всеки с дължина към петдесет хиляди мили. Откритието много им помогнало в съставянето на карти. Минали векове, преди да напреднат достатъчно във физиката, за да проумеят какво са открили. Накрая успели да си направят свои свръхпроводници.

— А онзи бацил…

— Не би проникнал до свръхпроводник, потопен в скрит. Е, да, основата все пак е уязвима за метеоритни пробиви. Да се надяваме, че мрежата от свръхпроводници не е оголена никъде.

— Шансът наистина е нищожен.

Най-задния се поколеба.

— Луис, още ли се опитваме да разкрием тайната на преобразувателя на материята?

— Не.

— Жалко. Колко лесно бихме решили проблемите си! Той вероятно е работил в гигантски мащаби. Преобразуването на материя в енергия сигурно е несравнимо по-лесно, отколкото на материя в материя. Представи си, че насочим… ами, да го наречем преобразувател-оръдие към външната страна на основата, там, където тя е най-отдалечена от слънцето. Ударът би наместил веднага конструкцията. Разбира се, ще възникнат и допълнителни проблеми. Инерционната вълна ще убие мнозина аборигени, но оцелелите ще бъдат повече. А изгореното защитно покритие може да бъде възстановено след време. Защо се кискаш?

— Превъзходен изобретател си! Само едно не е наред. Нямаме никакво основание да смятаме, че преобразувателят е съществувал.

— Не те разбирам.

— Харлоприлалар непрекъснато си измисляше. По-късно все пак си призна. В края на краищата откъде би могла да знае как е създаден Пръстенов свят? Тогава прародителите й са били още маймуни. — Луис забеляза как главите се гмурнаха и кресна: — Ей, я не ми се вцепенявай пак! Нямаме време за глезотии.

— Слушам и изпълнявам.

— Какво друго изкопчи досега?

— Почти нищо. Анализът на подобията и отпратките в историята не е завършен. А самите приказки за Големия океан не означават много за мен. Ако искаш, опитай ти да се позанимаваш с тях.

— Утре.

Тих неясен шум го събуди. По навик извъртя тялото си в безтегловността.

Мъждивата светлина стигаше, за да различи прегърнатите Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок. Шепнеха си. Преводачът не долавяше казаното, но то явно звучеше нежно. Усмихна се на внезапно пробудилата се завист. Само си бе въобразявал, че момчето е недорасло, а жената е загърбила плътското влечение. Пък и това не беше ришатра, нали принадлежаха към една и съща раса…

Обърна им гръб и затвори очи. Но тъй и не чу очакваното ритмично плискане на вълничките в леглото. Унесе се неусетно.

И сънува, че си е позволил ваканция.

Безспирно пропадане сред звездите. Когато светът му дотегнеше с богатството, разнообразието и изискванията си идваше време да го напусне. Сам в малък кораб бе прониквал в неизследваните пролуки на пространството, за да види какво биха му предложили те и да се увери, че още обича себе си. Нищо, че сега висеше между спалните плоскости и щастливо си представяше как отново е в космоса. Никой не зависи от него, не е принуден да изпълнява обещания…

Изведнъж жената писна панически право в ухото му. Една пета се заби болезнено в плаващите му ребра и Луис се преви задъхан. Трескаво размахани ръце го пердашеха наслуки, после се вкопчиха във врата му. Хленченето не спираше.

Луис откопчи пръстите и извика:

— Изключване на полето!

Отново усети тежестта, двамата полека се спуснаха върху долната плоскост. Харкабийпаролин млъкна, сетне тежко отпусна ръце.

Момчето приклекна до нея, объркано и уплашено. Задаваше настойчиви въпроси на езика на Строителите. Жената само изръмжа нещо.

Кауаресксенджаджок пак я заприказва и този път тя му отговори по-словоохотливо. Хлапакът закима неохотно. Каквото и да бе чул, явно никак не му допадаше. Отиде в ъгъла, стрелна ги през рамо с неразгадаем поглед и се пренесе в товарния отсек.

Луис се пресегна да включи преводача.

— Добре де, каква е тази врява?

— Паднах! — изхълца жената.

— Нищо страшно не е станало. Някои от нас дори предпочитат да спят така.

Изражението й не се нуждаеше от тълкуване. „Ама че безумци!“ След миг тя вдигна рамене. И се напрегна.

— Принудих се да осъзная, че вече съм безполезна, щом вашите машини четат по-бързо от мен. Остана само едно нещо, с което да помогна в нашата мисия — да те облекча от страданията на нагона.

— Страхотно облекчение… — промърмори Луис. Искаше да прозвучи язвително, но дали тя щеше да го разбере? Проклет да е, ако се съгласи с тази чудновата благотворителност.

— Ако се къпеш по-често и си миеш старателно устата…

— Я задръж малко. Твоята жертвоготовност заслужава само най-възвишени похвали, но май не би било учтиво да приема.

Успя да я озадачи.

— Луийву, не искаш ли да правиш ришатра с мен?

— Не, макар да ти благодаря за поканата. Включване на полето!

Зарея се над жената. Опитът му подсказваше, че предстои скандал, и то неизбежен. Ако опиташе обаче да му налети с нокти и зъби, щеше да се обърка в безтегловността.

Тя го изненада.

— Луийву, ще бъде ужасно, ако родя дете точно сега!

Изви глава, за да погледне надолу към лицето й.

Никакви признаци на ярост, просто беше мрачно и сериозно.

— Ако легна с Кауаресксенджаджок — добави Харкабийпаролин, — ще зачена дете, което може да загине в пламъците.

— Ами тогава недей! На момчето и без това му е рано за подобни удоволствия.

— Грешиш.

— Тъй ли било… А вие нямате ли… Не, не ми се вярва да използвате контрацептиви. Поне не умееш ли да пресмяташ кога е възможно да заченеш, за да намалиш по такъв начин рисковете?

— Не ми е ясно за какво говориш. А, разбрах! Луийву, нашата раса е наложила властта си над почти целия свят, защото е овладяла тънкостите и разнообразието на ришатра. Знаеш ли как сме научили толкова много?

— С налучкване.

— Не забравяй, че някои раси са по-плодовити от останалите.

— Вярно е.

— Още преди да създадем цивилизацията си, ние сме се убедили, че ришатра е начин да не зачеваме. Ако се съберем с някой от нашата раса, след четири фалана се ражда дете. Кажи ми — може ли светът да бъде спасен? Убеден ли си?

О, как жадуваше за ваканция! Сам в едноместен кораб, на светлинни години от отговорността за когото и да било освен за самия себе си. О, как жадуваше за жицата…

— Не мога нищо да ти обещая.

— Тогава прави ришатра с мен, за да не мисля постоянно за Кауаресксенджаджок!

Предложението съвсем не беше най-ласкаещото самочувствието му в неговия доста дълъг живот.

— А как ще облекчим неговите страдания?

— Не знам. Горкото момче, ще трябва да се поизмъчи малко.

„Защо не се поизмъчите и двамата?“ — сопна се мислено Луис. Но не му стигна жестокост да го каже. Жената беше изтормозена. И имаше право. Бъдещето не изглеждаше особено добро за още един мъничък потомък на Строителите.

Освен това я желаеше.

Измъкна се от безтегловността и я поведе към водното легло. Радваше се, че хлапакът предпочете да се изнесе в товарния отсек. Но какво ли щеше да каже на сутринта?