Лари Нивън
Пръстенов свят II (25)

Двадесет и четвърта глава
НАСРЕЩНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Луис Ву се събуди с прояснен ум и прегладнял. Още няколко минути се наслаждаваше на безтегловността, после се пресегна и изключи полето. Според часовника бе проспал седем часа.

Гостите на „Иглата“ бяха се настанили под една от огромните скоби, придържащи совалката по време на междузвезден полет. Белокосата жена спеше неспокойно, оплетена в усуканите наметки, от които се подаваше гол крак. Кестенявото момче се бе унесло като бебе.

Нито знаеше как да ги събуди, нито виждаше смисъл да го прави. Стените не пропускаха звуци, преводачът не работеше. Прехвърлящите дискове пък пренасяха само по два-три килограма наведнъж. Нима кукловодът бе очаквал някакъв сложно подготвен заговор срещу него? Луис се ухили. Напротив, този бунт беше въплъщение на простотата!

Поиска си сандвич с печено сирене и го загриза, застанал до предната стена на килията си.

В покой Най-задния представляваше почти гладко яйце, покрито с козина. Главите и краката му бяха скрити под тялото. Не личеше да е помръднал през последните седем часа.

Разбира се, бе виждал и Несус да се държи така. Типична реакция на кукловодите при потресаващи преживявания — увиват се около пъпа си и вселената изчезва за тях. Няма нищо лошо, но девет часа пълно откъсване от света му се струваха множко. Ако пък бе докарал Най-задния до трайно кататонично вцепенение с причинения му шок, това би означавало край на всичко.

Ушите на кукловодите се намират в главите им. Думите на Луис трябваше да минат през плътни мускули и кости, затова изкрещя с все сила:

— Предлагам ти няколко теми за размисъл! — Най-задния не трепна. Той продължи гръмогласно: — Тази конструкция продължава да се измества към слънцето си. Има какво да сторим, за да не допуснем апокалипсиса, но не и докато ти съзерцаваш пъпа си. Никой освен теб не би се справил с уредите, сензорите, двигателните системи и… останалото в „Иглата“. Нали точно така си го намислил? С всяка минута, през която се преструваш на табуретка, ти, аз и Кхмий се доближаваме до възможност, каквато никой астрофизик не би пропуснал за нищо на света.

Довърши си сандвича, докато чакаше. Кукловодите са превъзходни лингвисти, могат да научат до тънкости езика на която и да е друга раса. Дали обаче Най-задния щеше да се хване на тази словесна въдичка?

И ето че той подаде едната си глава, колкото да попита:

— За каква възможност говориш?

— За шанса да огледаш слънчевите петна отдолу.

Главата се прибра под корема, а Луис изрева:

— Аварийният екип идва все по-наблизо!

Главата и шията отново се показаха, за да нададат крясък в отговор:

— Какво направи, човече? Защо причини това на мен, на себе си, на двамата аборигени, които можеха да се спасят от смъртта в пламъците? Помисли ли изобщо за нещо, освен за удоволствието от безцелното хулиганство?!

— Помислих, и още как. Ти самият спомена веднъж, че някой ден ще трябва да решим кой ръководи експедицията. Е, денят настъпи. Нека ти обясня защо и за теб ще е добре да се подчиняваш на заповедите ми.

— Не бих допуснал, че един токоглавец може да бъде подтикван от властолюбие.

— Ето ти първата причина. Превъзхождам те несравнимо по прозорливост.

— Продължавай.

— Не можем да се махнем оттук. Дори Флотът на световете е недостижим със скорост под светлинната. Ако Пръстенов свят загине, това ще е и нашият край. Значи сме принудени все някак да го върнем на отреденото му място. Сега да ти изложа и третата причина. Създателите на тази конструкция са мъртви поне от четвърт милион години. Кхмий дори смята, че са минали два милиона, откакто ги няма. Немислимо е хуманоидите по Пръстеновия свят да са мутирали и еволюирали, докато предтечите им са можели да ги контролират. Не биха го допуснали, защото са били паки-пазители.

Очакваше ужас, стъписване, изумление. Кукловодът обаче прояви само неприязън.

— Ксенофоби… Злобни, корави и твърде умни.

Вероятно отдавна се бе досетил за истината.

— Именно! — натърти Луис. — Говорим за расата, от която и аз произхождам. Те са построили Пръстеновия свят, а също и все още непознатата за нас система, която е трябвало да поддържа орбитата му. Е, кой от тук присъстващите е по-способен да наподоби мисленето на пак-пазител? Питам те, защото все някой ще трябва да се помъчи!

— Всички тези доводи щяха да бъдат ненужни, ако ни бе оставил поне възможността да избягаме. А аз ти се доверявах…

— Не ме принуждавай да те смятам за тъпак. Не съм давал съгласието си да участвам в тази експедиция. Кзинтите и хората не са особено подходящи за роби.

— Има ли и четвърта причина?

Луис направи кисела гримаса.

— Кхмий е разочарован от мен. Много му се иска да ти наложи волята си. Ако му кажа, че вече ми се подчиняваш, ще бъде удовлетворен. А ние имаме нужда от него.

— Да, несъмнено. Може би е по-способен от теб да мисли като пак-пазител.

— Е, какво решаваш?

— Очаквам да чуя заповедите ти.

Луис му ги съобщи.

Харкабийпаролин се бе обърнала по гръб и ставаше, когато видя човека с плитката да се появява в ъгъла. Ахна, приклекна и се скри под наметките. После запълзя към оставеното встрани синьо расо.

Държеше се чудато. Нима потомка на Строителите би се притеснявала от голотата си? Трябваше ли и той да се облече, преди да се прехвърли в товарния отсек? Постара се да прояви разбиране — обърна й гръб и отиде при момчето.

То стоеше пред прозрачната стена и зяпаше изкормените междузвездни кораби. Наметката изглеждаше твърде голяма върху тялото му.

— Луийву, ние ли сме правили някога тези кораби?

— Ъхъ…

Кауаресксенджаджок се усмихна.

— А вие имали ли сте толкова големи кораби?

Луис се напъна да си спомни.

— Първите тежки космически гемии са били с почти същите размери. Трябвало е място за много хора, преди да се научим да преодоляваме светлинната бариера.

— Този, в който сме сега, по-бързо от светлината ли се движи?

— Доскоро беше така, но вече не може. Като си помисля, корпусите четвърти размер, произвеждани от „Дженеръл продъктс“, са още по-внушителни, но са ги измислили кукловодите.

— Вчера говорихме с кукловод, нали? Разпитваше ни за теб, но нямаше какво толкова да му разкажем.

Харкабийпаролин дойде при тях. Със синьото расо по тялото си отново изглеждаше спокойна.

— Луийву, положението ни промени ли се? — попита го тя. — Първо чухме, че нямало да идваш при нас.

Отбягваше да го погледне в очите.

— Вече аз заповядвам тук.

— Толкова лесно ли стана?

— Платих си цената.

Момчето ги прекъсна:

— Луийву, движим се!

— Всичко е наред.

— Можеш ли да затъмниш малко?

Той се провикна и лампите угаснаха. Веднага му олекна — мракът скриваше голотата му. Предразсъдъците на Харкабийпаролин май бяха заразни.

„Гореща игла на дознанието“ се издигна на десетина стъпки над издатината. Кротко, едва ли не крадешком и без никакви зрелищни ефекти корабът се плъзна към ръба и под него.

— Къде отиваме? — веднага попита жената.

— Под света. Накрая ще се озовем в Големия океан.

Не изпитваха усещането, че падат, но издатината с космодрума оставаше все по-нагоре. Най-задния предпочете да се отдалечи на няколко мили, преди да включи планетарните двигатели. „Иглата“ започна да намалява скоростта си и се премести под основата.

Плътната чернилка се превърна в небе за тях. Отдолу се откри звездният простор — по-ярък, отколкото би могъл да го види жител на Пръстеновия свят през атмосферата и отразената от дъгата на конструкцията светлина. Но горе мракът си оставаше непрогледен — защитната пяна и скритът не отразяваха нищо.

Все още се чувстваше неудобно.

— Ще се върна в стаята си. Защо не дойдете с мен? Там е храната, можете да си подберете и дрехи. Има и по-удобни легла, стига да ви харесат.

Харкабийпаролин се появи последна върху прехвърлящия диск и трепна уплашено. Луис се разсмя и тя се опита да го опари с поглед, но се извърна тутакси. „Ау, този е гол!“

Той си поръча свободно падащ по тялото му анцуг и се облече.

— Така по-добре ли е?

— Да. Според теб глупаво ли се държа?

— Ни най-малко. Ясно ми е, че не знаете как да контролирате климата си, значи не ви е приятно да се разхождате голи навсякъде. Затова ти се струва толкова необичайно. А може и да се заблуждавам.

— Не е изключено да си прав… — учудено промърмори жената.

— Снощи спахте на твърдия под. Я опитайте сега водното легло. Спокойно ще се поберете двамата и пак ще остане място. Кхмий няма да го използва скоро.

Кауаресксенджаджок се метна веднага върху покритата с козина постеля. Подскочи и повърхността се нагъна от вълничките.

— Луийву, много ми харесва! Все едно плувам на сухо!

Скована от собственото си колебание, Харкабийпаролин приседна предпазливо на коварното легло. И веднага измънка уплашено:

— Кой е Кхмий?

— Висок е осем стъпки и целият е покрит с оранжева козина. Той… изпълнява една задача някъде из Големия океан. Отиваме да го приберем. Ако искате, помолете го за позволение да си делите леглото.

Момчето се разкикоти, а жената отвърна сдържано:

— Твоят приятел ще трябва да си намери друга партньорка за забавления. Аз не участвам в ришатра.

Луис прихна. (Но някой като че се обади изпод съзнанието му: „Тандж!“)

— Кхмий е по-особен, отколкото можеш да си представиш. Ще ти обърне толкова внимание, колкото и на някое храстче. Нищо не те заплашва, освен да се претърколи насън и да те смачка. И внимавай — никога не го буди! Но ако предпочиташ, опитай спалните плоскости.

— И ти ли спиш между тях?

— Да. — Лесно се досети какво означаваше гримасата й. — Впрочем полето може да се регулира и да разделя спящите.

(Проклятие! Тя от момчето ли се притесняваше?)

— Луийву — сериозно подхвана жената, — натрапихме ти се насред твоята мисия. Само за да откраднеш знания ли дойде в града?

Верният отговор щеше да бъде „да“. Реши поне отчасти да каже истината.

— Тук сме, за да спасим Пръстенов свят.

Тя промълви замислено:

— Но как бих могла да…

И зяпна нещо зад него.

Най-задния ги чакаше от другата страна на предната стена. Беше великолепен. Ноктите му искряха сребристо, козината му се кипреше със златни и сребърни нишки и цялата сияеше.

— Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок, добре дошли в кораба — изчурулика той. — Вашата помощ ни е крайно необходима. Изминахме безмерното пространство между звездите, подтикнати от надеждата да спасим този свят и обитаващите го раси от огнена гибел.

Този път Луис се опита да сподави смеха си. За негов късмет двамата гости се бяха вторачили в кукловода.

— Ти откъде си? — ахна момчето. — Какъв е твоят свят?

Най-задния се постара да им разкаже. Говореше за петте планети, устремили се през космоса със скорост, доближаваща светлинната, подредени в Кемплерерова розетка. Изкуствени слънца обикаляха около четири от тези светове, където се отглеждаше храната за обитателите на петия. Той пък грееше само със светлината на своите улици и сгради. Континентите се очертаваха в ярко бяло-жълто сияние, океаните тъмнееха. Ослепителни маяци, обгърнати от мъгла, бележеха местонахождението на плаващите в моретата заводи, а от отделяната топлина водата наоколо кипеше. Това не позволяваше на планетата да се скове във вечен мраз.

Момчето сякаш бе забравило да диша. Жената тихичко изрече:

— Той наистина идва от звездите. Такава форма на живот е непозната по нашия свят.

А кукловодът продължаваше да описва оживените улици, грамадните здания и парковете, приютили каквото бе останало от природата. Обясни как цялата планета може да бъде обиколена за минути по системата от прехвърлящи дискове.

Харкабийпаролин изведнъж тръсна глава.

— Извинявай, но нямаме време за това! И двамата искаме да чуем още, непременно! Но… нашият свят, слънцето!… Луис, не биваше нито за миг да се усъмня в думите ти. С какво да ви помогнем?

— Четете ми — отвърна Най-задния.

* * *

Кауаресксенджаджок се изтягаше по гръб и не отделяше поглед от основата на света, стрелкаща се над него.

Най-задния бе включил два холограмни екрана. В единия изображението бе осветено изкуствено, другият показваше повърхността в инфрачервения спектър — под дневните правогълници основата беше по-ярка, но пък в нощните моретата и реките се различаваха добре.

— Все едно виждаш обратната страна на маска, нали? — Луис се стараеше да говори тихо, за да не разсейва Харкабийпаролин. — Ето, онази раздвоена река е като вените по ръката ти. И моретата се издуват. А пък поредицата от вдлъбнатини е планинска верига.

— И вашите светове ли са такива?

— О, не! Под повърхността на планетите е плътно, пък и самата тя е оформена от случайности. А тук всичко е изработено по проект. Вгледай се — дълбочината на моретата е еднаква, освен това са разпръснати равномерно, за да има вода навсякъде.

— Значи някой е издълбал целия ни свят като барелеф?

— Нещо такова…

— Луийву, това ме плаши. Що за твари са го създали?

— Мислели са с размах, обичали са чедата си и са приличали на ходещи брони.

Реши да не споделя повече подробности за пазителите. Кауаресксенджаджок посочи нещо на екрана.

— Това какво е?

— Не знам.

— Трапчинка в повърхността… с кълбяща се мъгла.

— Хм, май е пробив от метеорит. Над него би трябвало да има постоянна буря.

Екранът на четящото устройство беше зад стената на пилотската кабина, но обърнат към жената. Най-задния поправи повредите и добави още един сплетен кабел, свързан с пулта на кораба. Харкабийпаролин четеше на глас, а компютърът съотнасяше произнесеното със записа и със заложения в паметта му речник от езика на Харлоприлалар. Речта сигурно се бе променила през вековете, но не неузнаваемо — типична за общество с писменост устойчивост. Луис се надяваше, че компютърът скоро ще може да се занимава самостоятелно със записите.

Най-задния се бе скрил отново в непрозрачната част от кабината. Трудно понасяше поредицата от жестоки сътресения. Вече бе склонен да го оправдае, че отделя време за тиха истерия…

„Иглата“ забележимо се ускоряваше, основата на Пръстенов свят отминаваше твърде бързо, за да различават подробности. А гласът на жената ставаше все по-гърлен. Луис реши, че е по-разумно да прекъснат и да хапнат.

И си навлече поредното главоболие. Поръча на робота филе миньон с пържени картофи, сирене „Бри“ и франзелки. Момчето се облещи от ужас, щом зърна храната в съдовете. Жената пък се опули срещу Луис Ву.

— Извинете ме, изглежда пак съм забравил нещо. Мислех ви за всеядни.

— Не грешиш, ядем и растения, и животинска плът — потвърди библиотекарката. — Но не и гнилоч!

— Не се разстройвайте излишно. Поне няма вредни бактерии.

Добре отлежало месо, съсирено от плесен мляко… Той изпразни чиниите им в отвора за отпадъци и набра друго меню. Плодове и сурови зеленчуци. Веднага изхвърли появилия се в отделна паничка лют сметанов сос. После морски деликатеси, сред тях и сурови рибешки филенца. Разбира се, гостите му не бяха опитвали досега вкуса на животни от солени води. Хареса им, но скоро ожадняха.

Луис ги гледаше нещастно. И сега какво, да умира от глад заради тях ли?

Защо пък те да не гладуват! Откъде да им намери прясно месо? Ами да… Ще го поръча на пулта, който Кхмий използваше. И ще го опече с лазера, включен на широк лъч, но с голяма мощност. Оставаше да убеди Най-задния, че е нужно да му презареди лазерното фенерче. Не вярваше да стане лесно, като си спомни за какво го използва последния път…

Още един проблем — ами ако солта им дойдеше в повече? Не знаеше какво да стори. Освен пак да помоли Най-задния да промени програмата на роботизираната кухня.

След обяда Харкабийпаролин отново се захвана с четенето. Дъното на Пръстенов свят минаваше пред очите им на размазани от скоростта ивици. Кауаресксенджаджок неспокойно се прехвърляше от стаята в товарния отсек и обратно.

И Луис се чувстваше някак настръхнал. А би трябвало да рови за важни сведения… да прегледа записите от първата им експедиция, или да следи приключенията на Кхмий по картата на Кзин. Най-задния обаче не се мяркаше, за да поиска нещо от него.

Постепенно започна да осъзнава другия източник на лошото си настроение.

Искаше му се да натисне библиотекарката.

Гласът й беше чудесен. Тя можеше да говори часове наред, но напевността в него не изчезваше. Бе му споменала, че се е случвало да чете на слепи деца. Деца без зрение… Стомахът му се сви от тази представа. Допадаха му също така нейното достойнство, смелостта й. Харесваше му как расото очертаваше извивките на тялото й, пък и нали вече го зърна голо…

Жалко, че не си падаше по връзки с пришълци. Когато кукловодът най-сетне се показа, Луис се зарадва, че има с кого да си отвлече вниманието.

Приказваха си тихо на интерезик, за да не пречат на четящата жена.

— Откъде ли се е взела тази набързо скалъпена аварийна група? — чудеше се Луис. — Кой из целия Пръстенов свят е толкова зле осведомен, че да монтира отново двигателите за корекция на орбитата? Нима не разбира, че направеното няма да е достатъчно!

— Не се занимавай с тях — посъветва го Най-задния.

— Ами ако знаят? Представи си, че нещастниците просто не могат да измислят нищо по-свястно. Няма и съмнение откъде са взели оборудването си. Трябва да е било оставено в Ремонтния център.

— Достатъчно сложни проблеми имаме да решаваме. Не се отвличай.

— Е, този път поне си прав. И все пак ми е любопитно… Тила Браун е получила образованието си в изследвания от хората космос. Стъписващите с мащабите си проекти не са нещо непознато за нея. Веднага би се досетила какво ще се случи, щом слънцето е започнало да осветява света ту силно, ту слабо.

— Нима тя е в състояние да организира такава спасителна операция?

— Сама… не ми се вярва. Но са били заедно с Търсача. Нали го познаваш вече от записите? Местен жител, вероятно от безсмъртните. Тила си го намери. Признавам, стори ми се малко смахнат, но не би си поплювал. Каза ни, че неведнъж е бил владетел.

— Тила Браун е неуспешен експеримент. Опитахме се да предизвикаме появата на хора, надарени с късмет по рождение, единствено заради надеждата, че общуващите с тях кукловоди биха могли да споделят сполуката им. Не знам дали е редно да наречем Тила късметлийка, обаче е ясно, че околните нищо не печелеха от чудноватата й дарба. Никак не ми се иска точно сега да се сблъскаме с жена като нея.

Луис потръпна.

— Разбира се!

— Следователно не е благоразумно да се натрапваме на аварийния екип.

— Добави допълнение в записа, който си пуснал в совалката, за да го чуе Кхмий. Луис Ву отхвърли предложението ти за убежище във Флота на световете. Луис Ву пое командването на „Гореща игла на дознанието“ и унищожи хипердвигателя. Да се надяваме, че това ще го пораздруса!

— Поне мен успя да пораздрусаш… Но сензорите и излъчвателите на кораба няма да преодолеят многометрова преграда от скрит. Ще почакаме малко с изпращането на съобщението ти.

— Колко ни остава, докато успеем да го излъчим?

— Около четиридесет часа. Ускорих кораба до хиляда мили в секунда. Налага се да използваме ъглово ускорение от пет G, за да не се отдалечим от конструкцията.

— Корабът издържа до тридесет G. Прекаляваш с предпазливостта.

— Запознат съм с мнението ти за мен.

— Но пък нищо не знаеш за послушанието — промърмори Луис. — От един дол дренки сме.