Лари Нивън
Пръстенов свят II (24)

Двадесет и трета глава
ПОСЛЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

Сякаш бе попаднал в огромна и ехтяща стъклена бутилка, при това сред почти непрогледен мрак. През прозрачните стени обаче виждаше обгърнатите в тъма, полуразглобени огромни кораби. Сондата се бе материализирала на мястото си — върху скобите в задната стена на товарния отсек осем стъпки над боядисания в сиво под. А Луис се гушеше в нишата, където доскоро беше деутериевият филтър, като рохко яйце в чашката си.

Изсули се, увисна на ръце и се пусна. От преумора чак го наболяваха костите. Е, оставаше да преодолее още едно затруднение и щеше най-сетне да си почине. Отдихът и безопасността бяха от другата страна на непробиваемата преграда. Вече виждаше спалните плоскости…

— Добре — прозвуча гласът на Най-задния някъде откъм тавана. — Това ли е четящото устройство? Не очаквах да е толкова обемисто. И беше ли необходимо да го срежеш на две?

— Ъхъ. — Освен това бе го пуснал от височина над два метра върху пода. За щастие кукловодите бяха много сръчна раса… — Надявам се, че си оставил наблизо някой прехвърлящ диск.

— Предвидих възможността за извънредни обстоятелства. Погледни към предната стена и наляво… Луис!

Призрачен стон на ужас се разнесе зад него и го накара да се извърти на пети.

Харкабийпаролин се гушеше в сондата, където той самият бе се намирал допреди малко. Ръцете й конвулсивно стискаха приклада и ложата на пушка. Изопнатите устни откриваха зъбите, а очите й шареха трескаво. Стрелкаха се наляво и надясно, нагоре и надолу, но никъде не откриваха нищо утешително.

Най-задния заговори напълно безизразно.

— Що за твар нахълта в моя кораб? Опасна ли е?

Нейното хленчене стана по-пронизително и изведнъж жената плачливо занарежда:

— Познавам това място, виждала съм го в картографската зала! Това е пристанът на звездните кораби, разположен извън света! Луийву, какво си ти?

Той насочи лазерното фенерче към нея.

— Върни се!

— Няма! Повредил си откраднатата собственост на Библиотеката! Но ако… светът е заплашен, аз също искам да помогна!

— Как ще ми помогнеш, смахната жено?! Чуй какво ти предлагам — върни се в Библиотеката и открий откъде са ви доставяли лекарството за безсмъртие още преди падането на градовете. Точно това място търсим. Ако изобщо има начин светът да бъде преместен без двигателите за корекция на орбитата, тъкмо там трябва да е системата за управление.

Тя тръсна глава.

— Няма да… Но защо си толкова уверен?

— Там е била базата им. Пази… тоест създателите на Пръстенов свят са отглеждали някъде наблизо едно растение… Тандж! Разчитам на догадки… Тандж и проклятия! — Луис притисна длани към слепоочията си. Струваше му се, че вътре някой блъска по големи тъпани. — Не исках всичко това да се стовари на моя гръб. Бях отвлечен!

Харкабийпаролин се измъкна от сондата и тупна на пода. Грубоватият син плат на расото й беше потъмнял от пот. Сега много приличаше на Харлоприлалар.

— Знам как да помогна. Ще ти чета.

— Имаме си машини за тази цел.

Тя пристъпи към него, отпуснала оръжието. Май беше забравила, че още го държи в ръката си.

— Сами сме си го направили, нали? Хората от моята раса са отмъкнали двигателите за своите кораби. Не мога ли с нещо да поправя стореното?

— Я първо ми дай това.

Библиотекарката се подчини. Луис пое неловко оръжието — приличаше на изработено от Народа на машините.

— Отнеси го напред и наляво — намеси се Най-задния. — Прехвърлящият диск е там.

— Не го виждам.

— Той също е боядисан. Остави оръжието в ъгъла и отстъпи. А ти, жено, стой където си!

Луис го послуша и пушката изчезна. За малко да пропусне неясното движение, когато тя се появи върху издатината на космодрума. Най-задния не е забравил да остави диск и извън корпуса на кораба. Поклати смаяно глава. Параноята на кукловода по нещо му напомняше за Италия от епохата на Ренесанса.

— Добре. А сега… Луис! Още един!

От сондата надникна глава, покрита с къса кестенява коса. Беше момчето, което срещна в картографската зала — голо и мокро. Пулеше се от изумление. Най-подходящата възраст за здрависване с магията…

Този път той изрева:

— Най-заден, веднага изключи дисковете!

— Сетих се вече, но трябваше да го направя по-рано. Сега пък кой е?

— Едно от децата на библиотекарите. Има многосрично име, което не мога да си спомня…

— Кауаресксенджаджок — подвикна ухилен хлапакът.

— Луийву, къде сме? И какво търсим тук?

— Май само Финагъл знае.

— Луис, не мога да търпя тези пришълци на кораба си!

— Ако ти е хрумнало да ги изхвърлиш в космоса, забрави. Няма да ти позволя.

— Значи ще останат в товарния отсек, а и ти заедно с тях. Вече подозирам, че си подготвил всичко отдавна, и то заедно с Кхмий. Не биваше да ви се доверявам.

— Че ти никога не си ни имал доверие.

— Моля?

— Между другото, тук ще умрем от глад.

Мълчанието се проточи. Кауаресксенджаджок се измъкна ловко от сондата.

Двамата с Харкабийпаролин зашепнаха оживено.

— Ако искаш, върни се в килията си — неочаквано отсече Най-задния. — А те нека останат тук. Ще оставя включени дисковете, за да ги храниш. Това неочаквано произшествие може и да е за добро.

— Как тъй?

— Защо някои от жителите на Пръстенов свят да не оцелеят?

Двамата натрапници бяха достатъчно далеч, за да не чуват гласа от преводача на Луис.

— Ей, нали не си решил да зарежеш всичко точно сега? Ако разчетем донесените от мен записи, сигурно ще намерим вълшебния преобразувател.

— А богатството от картите на няколко планети може би е вече в ръцете на Кхмий. Вероятно сме в безопасност заради голямото разстояние, но за не повече от два-три дни. Ще се наложи да потеглим скоро.

Двамата от въздушния град се озърнаха към Луис, чак когато той спря до тях.

— Харкабийпаролин, помогни ми да пренесем четящото устройство.

Десет минути по-късно машината, отрязаният екран и ролките със записи попаднаха в пилотската кабина при Най-задния. Жената и момчето зачакаха търпеливо да им кажат какво ще последва.

— Засега се налага да останете тук — обясни доскорошният клиент на Библиотеката. — Ще ви пратя храна и завивки. Моля ви да ми вярвате.

Почувства как лицето му почервенява от неудобство и побърза да отиде в ъгъла.

Озова се в килията си, все още облечен в бронята и якето.

Съблече се и набра командата за домашна пижама. Постепенно му олекваше. Колкото и да беше съсипан, трябваше първо да се погрижи за Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок. Кухнята-робот отказа да му направи одеяла и той поиска четири качулати наметки от най-големия размер. Веднага ги постави върху прехвърлящия диск.

Порови се в спомените си. Каква храна обичаше Харлоприлалар? Беше всеядна, но все пак предпочиташе прясната. Избра подходящи гозби за двамата си подопечни. През стената виждаше с какво недоверие ги опитват.

За себе си поръча орехи и отлежало бургундско от добра реколта. Още дъвчеше и отпиваше, когато включи полето на спалните плоскости, вмъкна се между тях и се отпусна в безтегловността. Връхлетя го внезапен рояк от мисли.

Сградата Ляр щеше да плати прескъпо за неговите бандитски похождения. Дали Харкабийпаролин бе оставила свръхпроводящата тъкан в Библиотеката, за да заглади поне отчасти щетите? Дори това не знаеше.

А какво ли правеше сега Валавиргилин? Уплашена до смърт за расата си, за целия си свят, но пък напълно безпомощна — и това пак благодарение на него! Жената и момчето в товарния отсек несъмнено се бояха не по-малко… ако все същият Луис. Ву се споминеше в близките часове, не биха го надживели за дълго.

Всичко влизаше в цената. Неговият собствен живот също висеше на косъм.

Първа стъпка: да внесе лазерното фенерче в „Иглата“. Речено — сторено.

Втора стъпка: възможно ли е Пръстенов свят да бъде върнат на изначално отреденото му място? През следващите часове може би ще докаже, че е немислимо. Зависеше изцяло от магнитните свойства на скрита.

Ако не може да бъде спасен — бягство.

Ако може, тогава…

Трета стъпка: да реши ще успеят ли двамата с Кхмий да се завърнат живи в изследвания космос? Ако не…

Четвърта стъпка: бунт.

Трябваше да остави парчето тъкан в Сградата Ляр. Трябваше да напомни навреме на Най-задния да изключи прехвърлящите дискове в сондата. Напоследък допускаше грешки. Това го тревожеше. Следващите му постъпки щяха да бъдат дяволски важни.

Сега обаче трябваше да открадне няколко часа сън… щом тъй и тъй бе му потръгнало на кражби.

* * *

Слаби гласове. Луис се размърда, обърна се във включеното поле на спалните плоскости и се огледа.

Отвъд задната стена на килията Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок обсъждаха разпалено нещо с тавана. Разговорът им звучеше безсмислено, защото преводачът не му беше под ръка в момента. Хората от града сочеха правоъгълната холограма, привидно увиснала извън прозрачния корпус.

През този „прозорец“ надничаха в огрения от слънцето двор на замък със сиви каменни стени. Големи дялани късове, множество прави ъгли. Вместо прозорци масивната постройка имаше само процепи за стрелба с лък. Подобие на бръшлян се вкопчваше в една от стените, само че бледожълт и с алени жилки.

Луис се изтласка извън полето.

Кукловодът седеше на пейката си в пилотската кабина. Този път козината му излъчваше сияние, обгърнало го като облак. Едната глава се изви към човека.

— Да смятам ли, че възвърна силите си?

— М-да… Имах нужда от почивка. Напредваш ли?

— Успях да възстановя четящото устройство, но компютърът на „Иглата“ няма достатъчен запас от физически понятия на езика на Строителите, за да разчете записите. Надявам се да попълня речника му, като разговарям с аборигените.

— Докога ще продължи това? Искам да им задам няколко въпроса за конструкцията на Пръстенов свят.

Дали цялата основа, заемаща шестстотин милиона милиони квадратни мили, можеше да послужи за преместването на света чрез електромагнитно въздействие? Ех, ако знаеше!

— Според мен имаме нужда от още десет до двадесет часа. От време на време трябва да спираме за почивка.

Твърде дълго, каза си Луис. Аварийният екип скоро ще ги връхлети. Жалко…

— Тази картина от камерите на совалката ли е?

— Да.

— Съществува ли възможност да се свържем с Кхмий?

— Не.

— Защо? Не вярвам да си е захвърлил преводача.

— Допуснах грешката да го лиша принудително от функциите на устройството. Затова и не го носи.

— А какво всъщност става? — нетърпеливо попита Луис. — Защо се е озовал в някакъв средновековен замък?

— Минаха двадесет часа, откакто стигна до макета на Кзин. Вече ти разказах, че прелетя навсякъде, позволи на местните кзинти да го нападнат с въздушни машини, кацна на огромния кораб и ги остави да продължат атаките си. Но след шест часа отлетя другаде със совалката. Бих искал да проумея какво се е надявал да постигне.

— И аз не знам. Продължавай, моля те!

— Въздушните машини го преследваха донякъде и се върнаха. Той откри дива пустош с малък замък и крепостни стени около него, разположен върху най-високия връх. Кацна в двора. Разбира се, нападнаха го, но бранителите на замъка имаха само мечове, стрели и други подобни първобитни оръжия. Когато се скупчиха около совалката, порази ги със зашеметяващото оръдие. А после…

— Почакай малко!

Един кзинт изскочи изпод закръглена арка и се втурна лудешки на четири крака право към наблюдателите. Явно беше Кхмий, защото носеше противоударна броня. От едното му око стърчеше стрела — дълга дървена пръчка с перца накрая.

Преследваха го други екземпляри от неговата раса, размахали саби и боздугани. От бойниците летяха облаци стрели, които отскачаха от бронята на беглеца. Кхмий тъкмо стигна до входния люк на совалката и от един тесен прозорец се проточи ярка нишка. Лазерният лъч изтръгна пламъци от плочите на двора и се премести към люка. Кзинтът се скри вътре… а лъчът изчезна и след миг от процепа блъвна бяло-червен огън.

— Ама че е безгрижен! — измърмори Най-задния. — Да остави такова оръжие в ръцете на враговете си!

Другата му уста докосна нещо на пулта. Превключи на вътрешна камера. Луис внимателно гледаше как доскорошният му спътник блокира външния люк, после се повлича към автолечителя. Смъкваше в движение частите на бронята. На единия си крак имаше дълга разкъсна рана. Повдигна капака и пльосна безсилно в машината.

— Тандж! Забрави да включи мониторите! Най-заден, длъжни сме да му помогнем…

— Как смяташ да го направиш? Ако се опиташ да стигнеш до него чрез прехвърлящите дискове, ще се загрееш до температурата на термоядрения синтез. Разликата в твоята скорост и тази на совалката…

— Ъхъ…

Големият океан беше отдалечен от тях на тридесет и пет градуса по дъгата на Пръстеновия свят. Количеството кинетична енергия би било достатъчно да се вдигне във въздуха милионен град. Значи бяха безсилни…

Кхмий лежеше и кървеше.

Изведнъж изстена. Обърна се тежко и дебелите му пръсти напипаха клавиатурата на автолечителя. Надигна се и затвори капака.

— И това стига — отдъхна си Луис. Стрелата бе проникнала в очната кухина под много остър ъгъл. Надяваше се, че не е засегнала мозъка. — Да, наистина е бил много безгрижен… Слушам те!

— Кхмий обстреля целия замък със зашеметяващото оръдие. След това три часа товареше изпаднали в безсъзнание кзинти върху отблъскващи се плоскости и ги изнасяше извън крепостните стени. После залости портата и влезе в замъка. Минаха нови девет часа, докато го видя отново. Хей, защо си се ухилил до уши?

— Не изнесе самки навън, нали?

— Не. А, мисля, че разбирам…

— Страшен късмет е имал да си навлече бронята навреме. Явно преди това са успели да му разпорят крака.

— Както изглежда, действията на Кхмий не представляват заплаха за мен.

Луис предположи, че кзинтът ще остане поне двайсетина часа в автолечителя, може би и двойно повече. Беше принуден да вземе решението сам.

— Не беше зле да си поприказваме с него. Какво да се прави… Най-заден, моля те да запишеш разговора ни от този момент нататък. После го пусни в совалката на непрекъснато повторение. Искам Кхмий да го чуе, щом се освести.

Кукловодът посегна към пулта и сякаш сдъвка някакъв регулатор.

— Готово. Какво желаеш да обсъдим?

— Двамата с Кхмий тъй и не повярвахме, че ще ни върнеш в изследвания космос. Нито пък, че имаш възможност да го направиш.

Най-задния се взираше в него, раздалечил максимално двете си глави, за да вижда по-добре своя несигурен помощник и потенциален враг.

— Луис, а според вас защо бих предпочел да не правя това?

— Първо, знаем твърде много. Второ, няма никаква причина ти самият да се връщаш в изследвания космос. С вълшебния преобразувател или без него, мястото ти е във Флота на световете.

Мускулите по бутовете на Най-задния се свиваха неспокойно. (Кукловодът се биеше със задния си крак: обръщаш гръб на противника, прицелваш се с удобно раздалечените си очи и риташ!)

— Толкова ли ви плашеше тази перспектива?

— Е, сигурно е по-добра, отколкото да останем тук до края… Но какви бяха истинските ти намерения?

— Можем да се погрижим за вас. Ще живеете много приятно. Знаеш, че разполагаме с кзинтското лекарство за дълголетие, следователно няма да се лишиш от своето подмладяващо вещество. В „Иглата“ има достатъчно място, за да натоварим човешки и кзинтски самки. Всъщност една жена от расата на Строителите вече е тук. Ще пътувате в стазис, така че теснотията не е проблем. Вие и придружителките ви ще можете да се заселите на някоя от четирите селскостопански планети. На практика ще ви принадлежи цял един свят!

— Ами ако тази пасторална идилия ни омръзне?

— Глупости. Бихте имали достъп и до библиотеките ни. Ще проникнете в знания, за които човечеството само гадае, откакто му разкрихме съществуването си! Флотът се движи в пространството почти със скоростта на светлината, след време ще достигне Магелановите облаци. Заедно с нас ще избягате от избухналото галактическо ядро. Вероятно ще имаме нужда и от услугите ви за проучвания на… интересни територии по пътя.

— Тоест — на опасни?

— Че как иначе?

Луис изпита несравнимо по-силно изкушение, отколкото си го представяше само преди минута. Как ли щеше да се отнесе Кхмий към предложението? Като шанс да сее разруха из родната планета на кукловодите в някакво неопределено бъдеще? Или тутакси би го отхвърлил, за да не се покаже страхливец?

— Това обвързано ли е с намирането на вълшебния преобразувател?

— Не. При всички случаи ще имаме нужда от вашите дарби и умения. И все пак… Каквото и да ти обещая, ще ми бъде по-лесно да го изпълня, ако експериментаторите са на власт. Консерваторите може и да не оценят напълно твоите способности, да не говорим пък за тези на Кхмий.

„Колко изящно го каза“ — подсмихна се Луис.

— И след като го споменахме…

— Кзинтът ме изостави, но предложението ми важи и за него. Той откри самки от своята раса. Може би ще иска да ги запази за себе си. Сигурно ще успееш да го убедиш.

— Не съм уверен в това.

— А и в края на краищата не е изключено отново да видите родните си светове. След хиляда години в изследвания космос вероятно вече ще са забравили за кукловодите. Докато за вас ще са минали само десетилетия, защото ще пътувате почти със светлинна скорост във Флота на световете…

— Искам време да помисля! Ще предам предложението ти на Кхмий при първа възможност.

Луис се озърна. Жената и момчето го гледаха. Жалко, че не можеше да се посъветва с двамата, защото му предстоеше да рискува и техния живот.

Но вече бе решил.

— Нека да се преместим към Големия океан — каза на Най-задния. — Можем да излезем през Юмрука на бога и да напредваме достатъчно предпазливо.

— Нямам никакво намерение да местя „Иглата“! Несъмнено има други опасности освен антиметеоритната защита, а и тя ми стига!

— Обзалагам се, че ей сега ще променя намеренията ти. Помниш ли онези механизми за монтирането на Бусардовите двигатели по стената? Защо не ги огледаш по-отблизо? Просто се обърни натам…

В първия миг кукловодът се вцепени. После изчезна вихрено зад непрозрачната част от стената.

Вниманието му щеше да бъде напълно обсебено. Задълго.

Луис Ву преспокойно отиде при захвърлените на купчина броня и яке. Бръкна в джоба, където бе оставил лазерното фенерче. „Четвърта стъпка… Крайно време беше.“ Уви, автолечителят се намираше на стотина милиона мили оттук, в совалката. Дали нямаше съвсем скоро да се нуждае от помощта му?

По външния корпус на „Иглата“ съществуваше защитен слой срещу електромагнитно излъчване. Всеки кораб се правеше така. При претоварване защитата се превръщаше в огледало и обикновено опазваше зрението на пилота.

Спираше радиацията от слънчевите изригвания, камо ли лазерните лъчи! Щом Най-задния се бе погрижил между него и пленения му екипаж да има непробиваема стена, вероятно бе покрил отвсякъде пилотската кабина със защитен слой.

Ами пода на килията?

Луис коленичи. Хипердвигателят бе разположен по цялата дължина на кораба. Преобладаваше бронзовият цвят, тук-там изпъстрен от мед и корпусен метал. Машини на кукловодите — само плавни очертания без никакви ъгли. Отсега изглеждаха полуразтопени. Насочи лазерното фенерче и лъчът мина през прозрачния под.

На бронзовата повърхност се появи ярко петно, издигна се облаче изпарен метал, а надолу се стече свръхпрегрята струйка. Остави лъча да пробие навътре, после започна да го мести — изгаряше или стапяше всичко, което му се струваше по-интересно. Съжаляваше само, че никога не бе изучавал инженерните схеми на хипердвигателите.

Лазерът се сгорещи в ръката му. От доста време се забавляваше. Заби лъча в една от шестте опорни греди, които придържаха двигателя във вакуумната му камера. Тя не се стопи, но омекна и се сгърчи. После се захвана с втората греда. Огромното туловище на двигателя се изви и бавно започна да се прегъва.

Тесният лъч замига, преди да изчезне. Край на батерията. Луис захвърли лазерното фенерче надалеч, защото не забравяше, че то може да се взриви по команда на Най-задния.

Доближи предната стена на килията си. Кукловодът не се виждаше, ала скоро прозвуча стон като от готически орган, рухващ в страшна агония.

Най-задния изтупурка иззад непрозрачната зелена стена и застина пред него. Навсякъде под кожата му личаха потръпващите мускули.

— Хайде да поумуваме заедно над положението — прикани го Луис.

Без да бърза, събеседникът му пъхна главите си под предните крака и се сви на пода.