Лари Нивън
Пръстенов свят II (17)

Шестнадесета глава
ТЪРГОВСКИ ПОХВАТИ

По земята имаше подобия на навити наденички — на зелени и жълти ивици, а от свързващите ги стъбълца излизаха коренчета и потъваха в пръстта. Валавиргилин наряза доста от растенията и ги пусна в казанчето. Сипа вода и добави шушулки от някаква торба, която взе от колата. Накрая нагласи казанчето върху горящите дърва.

Тандж, можеше сам да свърши това! Явно му предстоеше доста примитивна вечеря.

Слънцето вече изобщо не се виждаше. Скупчените звезди наляво отбелязваха мястото на въздушния град. Дъгата на пръстена се издигаше в черното небе, разчертана на тъмносини и бели правоъгълници. Все му се струваше, че се намира върху някаква колосална играчка.

— Жалко, че нямаме месо — промърмори жената.

— Я ми подай очилата.

Не забрави да се завърти с гръб към пламъците, преди да ги сложи. Включи усилването на светлината. Вече знаеше чии са чифтовете очи, предпазливо останали извън отблясъците на огъня. Зарадва се на решението си да не стреля наслука. Двата по-едри силуета и дребният до тях бяха мършояди.

Но друга сянка с ярки очи се оказа малко телце с пухкава козина. Луис отряза главата на животинчето с рубинената нишка на лазерното фенерче. Мършоядите трепнаха и гърлата им загъргориха, после женската понечи да се промъкне към жертвата, но спря, признала предимството на ловеца. Луис спокойно прибра плячката.

Съществата, почистващи света от отпадъци, като че се държаха прекалено скромно и сговорчиво. Сигурно защото никой не можеше да им отнеме нишата в екосистемата. Валавиргилин вече му бе обяснила какво се случва, ако някои раси упорстват да погребват или да изгарят мъртъвците си. Мършоядите започвали да нападат живите. Нощта беше тяхна. Множество религии в тази част на Пръстенов свят допускаха съществуването на магии, затова се смяташе, че тези същества са способни да стават невидими. Жената също вярваше в това. На Луис обаче решиха да не досаждат. Защо ли да си търсят белята? Човекът ще изяде животинчето, а някой ден смъртта ще дойде и при него. Тогава ще си вземат своето.

Мършоядите го наблюдаваха, докато той пък оглеждаше улова — донякъде приличаше на заек, само че с дълга плоска опашка и без дори зачатъци на предни лапи. Нищо хуманоидно нямаше в съществото. Добре!

Когато вдигна глава, наляво се виждаше блед пламък с виолетов оттенък.

Луис затаи дъх и се постара да не помръдне. Полека нагласяше увеличението и усилването на светлината. Слепоочията му туптяха така, че виждаше всичко размазано, но изобщо не се съмняваше в какво се взира. Увеличен, виолетовият пламък причиняваше болка на очите му. Истинска ракетна струя във вакуума, чийто край беше привидно отрязан от права черна линия — ръба на лявата странична стена.

Вдигна очилата на челото си. След като очите му се приспособиха към мрака, отново започна да забелязва бледата светлинка. Разстоянието я правеше мъничка… но значението й беше неописуемо.

Върна се при огъня и остави жертвата си пред Валавиргилин. Пак се отдалечи в тъмнината и започна да оглежда през очилата дясната стена.

Там пламъкът се виждаше почти без усилване, сигурно защото беше много по-наблизо.

Жената одра животинчето и го пусна в казана цялото, без да го изкорми. Щом си свърши работата, Луис я хвана за ръката и я дръпна в тъмното.

— Изчакай да свикнеш, после ми кажи дали виждаш виолетов пламък в далечината.

— Ами да, виждам го ясно.

— Имаш ли представа какво може да е?

— Не, обаче подозирам, че баща ми знае. Последния път, когато се върна от града, криеше нещо от мен. Тези светлини ги има и на други места. Погледни дъгата в посоката на въртенето.

Луис се възползва докрай от увеличението, но се наложи да засенчва очите си с длан, за да не го заслепи отразеното сияние на дневните правоъгълници. Ето ги — две хоризонтални пламъчета от свещи от двете страни на дъгата, а над тях още две, съвсем дребни.

— Първата светна преди седем фалана — обясни Валавиргилин, — сравнително наблизо в посоката на въртенето. После пламнаха още все в същата посока. Вече се виждат и по-малки далеч срещу въртенето. Засега са общо двадесет и една светлини. Появяват се само по два дни на всяко завъртане — когато слънцето е най-силно.

Той въздъхна шумно и продължително.

— Луис, не се досещам какво чувство те кара да издаваш този звук. Гняв, страх или облекчение?

— И аз не знам. Да речем, че ми олекна. Имаме повече време, отколкото смеех да се надявам.

— Време за какво?

Ухили се.

— Нима не ти омръзна да слушаш моето налудничаво бръщолевене?

— Ти кажи каквото имаш за разправяне — наежи се жената, — пък аз сама ще решавам да ти вярвам ли или не!

Луис също се ядоса. Не мразеше Валавиргилин, но вече бе му омръзнал чепатият й характер… пък и нали тя се опита да го убие!

— Чудесно, така да бъде. Ако тази конструкция с формата на пръстен, на която живеете, бъде оставена на произвола на съдбата, ще се отърка в засенчващите плоскости — онези неща, които нощем закриват слънцето. Катастрофата ще настъпи само след пет или шест фалана. Нищо живо няма да оцелее. А дори някой да се отърве случайно, не след дълго пръстенът ще се сблъска със самото светило…

Тя изкрещя:

— Затова ли въздишаш от облекчение?

— По-полека! Оказва се, че Пръстенов свят не е оставен на произвола на съдбата. Онези пламъци са струи от двигатели, които го местят. Вече почти сме достигнали точката на най-голямо сближаване със слънцето, затова ги включват — насочени са навътре, към светилото. Виж. — Той взе пръчка и надраска приблизителна схема в праха. — Разбра ли? Опитват се да не допуснат сближаване.

— Това означава ли, че няма да загинем?

— Съвкупната мощност на двигателите може да се окаже недостатъчна. Но поне ще отложат края. Имаме десет, вероятно дори петнадесет фалана.

— Луис, искрено се надявам, че ти наистина си смахнат, защото знаеш прекалено много. Известно ти е и че светът е пръстен, а това е тайна. — Валавиргилин сви рамене като човек, наместващ тежък товар на гърба си.

— Стига ми толкова. Сега ще обясниш ли защо още не си ми предложил ришатра?

Той се учуди.

— Мислих си, че предишната ще е достатъчна до края на живота ти.

— Шегите ти са неуместни. Всяка договорка за разбирателство се потвърждава с ришатра!

— О, бях забравил… Бива. Да се върнем ли при огъня?

— Разбира се, трябва да сме на светло.

Тя избута казанчето по-настрани върху жаравата, за да къкри умерено.

— Нека обсъдим за какво се споразумяваме. Ще обещаеш ли да не ми причиняваш зло?

Седна срещу него, за да го гледа в очите.

— Съгласен съм, ако и ти не ме нападаш.

— Добре, значи обещанието е взаимно. Какво друго искаш от мен?

Говореше отсечено и делово. Луис се зарази от настроението й.

— Ще ме откараш докъдето можеш, без това да пречи на твоите намерения. Предполагам, че ще стигнеш до завоя на реката. Уговаряме се, че находките от пустинния град са си мои. Няма да предаваш нито тях, нито мен на каквито и да било местни власти. И ще ме посъветваш според силите си как да проникна във въздушния град.

— Какво би могъл да ми предложиш в замяна?

Я гледай ти! Че тя не му ли беше в ръцете? Е, по дяволите, защо пак да се карат…

— Ще направя всичко възможно да разбера дали мога да спася Пръстенов свят — отвърна Луис и в този миг осъзна, че е изразил на глас най-съкровеното си желание. — Открия ли начин, ще се възползвам от него на всяка цена. Ако обаче преценя, че светът ви е обречен, ще се опитам да спася поне себе си. Също и теб, ако това не навреди на мен.

Тя скочи.

— Безсмислени обещания! Предлагаш ми да приема лудостта ти за истина!

— Вала, ти никога ли не си се пазарила с безумци? — развеселен я подкачи Луис.

— Не съм се пазарила дори и със здравомислещи същества от други раси! Още не съм завършила обучението си!

— Успокой се, моля те. Какво да ти предложа? Знанията си например? Ще ги споделя охотно, ако мога да ти бъда полезен. Знам например как и от какво са се повредили машините на Строителите.

— Пак ли бълнуваш?

— Нали щеше сама да прецениш? И… Ще ти дам левитатора и очилата си, когато си свърша работата с тях.

— Хм, това пък кога да го очаквам?

— Когато и ако косматият ми спътник се завърне. — В совалката имаше още един комплект, предназначен за Харлоприлалар. — Стават твои също и ако умра. Готов съм веднага да ти дам половината от свръхпроводящата тъкан. С ивици от нея ще успеете да поправите някои стари машини, останали от Строителите на градове.

Жената обмисли всичко.

— Ех, защо не бях по-опитна в тези преговори… Няма какво да умуваме. Съгласна съм с условията ти.

— И аз с твоите.

Тя започна да си сваля дрехите и накитите. Пипаше с едва ли не дразнеща мудност… но Луис схвана какво иска да му покаже — освобождава се от всичко, което би могла да използва като оръжие срещу него. Почака да остане гола, след това направи същото. Остави лазерното фенерче, очилата и частите от бронята по-настрани.

Добави към тях дори хронометъра си.

После се любиха… ако думата беше подходяща за случая. Бясната страст от миналата нощ бе изчезнала заедно с вампирите. Вала го попита за предпочитанията му и настоя той да избере. Луис се спря на мисионерската поза. И без това случката имаше някакъв чиновнически привкус. А може би точно така трябваше да бъде. После тя отиде да разбърка яденето, а той се постара да застане между нея и оръжията си. Ама че отношения…

Когато Валавиргилин се върна при него, наложи се да й обясни, че расата му е способна да прави любов повече от веднъж на нощ.

Този път седна с жената в скута си, а тя обви с крака кръста му. Галеха се, възбуждаха се, изучаваха телата си. Гърбът й беше мускулест, по-широк и от неговия. Ивица от косата се спускаше и по гръбнака. Направи му впечатление, че Валавиргилин чудесно владееше мускулите на влагалището си.

А тя откри, че Луис Ву има в главата си пластмасов кръг под косата на темето.

Лежаха прегърнати и жената чакаше да й обясни.

— Дори да не използвате електричеството, би трябвало да го познавате. С него са работили машините на Строителите.

— Да, произвеждаме електричество с течаща вода. Преданията гласят, че преди упадъка на Строителите от небето са идвали безкрайни потоци електричество.

Представата за миналото бе останала доста точна. Генераторите в засенчващите плоскости са преобразували слънчевата енергия и са я предавали с насочени лъчи до колектори по повърхността на Пръстенов свят. Разбира се, и колекторите били оборудвани със свръхпроводници…

— Е, значи ще ми е по-лесно да ти обясня. Ако пъхна съвсем тъпичка жичка на подходящото място в мозъка си — точно това и правех — достатъчно е да пусна слабо напрежение, за да дразня непрекъснато центъра на удоволствието.

— И какво изпитваш?

— Все едно съм се напил, но без да ми се мае главата, а и без никакъв махмурлук. Същото е като ришатра или като истинската любов, обаче не ти се налага да обичаш друг, а само себе си. И можеш да не спираш… Ама аз се отказах.

— Защо?

— Една твар от друга раса решаваше кога да пусне електричеството. Искаше да ме подчини. Пък и бях започнал да се срамувам от себе си още преди това.

— Строителите на градове никога не са си пъхали жички в главите. Ако са имали такива устройства, щяхме да ги намерим при претърсването на руините. Къде си научил този обичай?

Тя изведнъж се дръпна и впери в него изпълнен с ужас поглед. През живота си често се бе укорявал за неумението да си затваря устата навреме.

— Съжалявам, ако те уплаших.

— Ти ми каза, че с ивици от онази тъкан ще… Но що за тъкан е тя?

— Проводник на електричество и магнитни полета без никакви загуби на енергия. Затова я наричаме свръхпроводник.

— Същото, което съсипало живота на Строителите. Този… свръхпроводник започнал да се разпада. И твоята тъкан ще се превърне в прах накрая, нали? Колко време може да изтрае, преди да се случи това?

— Грешиш. Този е друг вид свръхпроводник.

— А ти откъде знаеш, Луис Ву? — яростно кресна жената.

— Най-задния ми каза. Съществото, което ни докара тук против волята ни. И ни отне възможността да се завърнем у дома.

— Значи Най-задния ви е поробил?

— Опита се. Но хората и кзинтите не са особено подходящи за роби.

— А може ли да му се вярва?

Лицето на Луис се сви в кисела гримаса.

— Не. Взел свръхпроводящата тъкан и жица, когато избягал от своя свят. Нямал е време да си ги изработи. Значи е знаел къде има струпани запаси. Също като с прехвърлящите дискове — докопал ги е наготово.

Долови нещо нередно и след миг осъзна, че преводачът прекъсна насред изречението. После от него се разнесе друг глас:

— Луис, благоразумно ли е да й разказваш всичко това?

— Тя вече започваше да налучква истината… И беше готова да обвини мен за падането на реещите се градове. Престани да блокираш преводача ми!

— За да ти позволя да споделиш с нея грозните си подозрения ли? Защо според теб моята раса би извършила такава подлост?

— Подозрения?! Копеле гадно! — направи успокояващ жест към Валавиргилин, която го гледаше ококорено — за нея той си приказваше сам, и то безсмислици. Нямаше как да чуе гласа на кукловода от слушалките. — Изритали са те и ти си избягал. Преди това бързешком си докопал каквото си могъл. Прехвърлящи дискове, свръхпроводници и кораб. С дисковете е било лесно, нали правите милиони от тях. Но откъде са тези запаси свръхпроводяща тъкан, а? И на всичко отгоре ме уверяваше, че тя нямало да се скапе въпреки тукашния бацил!

— Луис, каква изгода бихме имали?…

— Преимущество в търговията например. Я ми включи преводача!

Валавиргилин се надигна, издърпа казанчето, разбърка го и опита гозбата. Скри се в мрака, след малко донесе от колата две дървени паници и ги напълни.

Луис чакаше настръхнал. Нищо не пречеше на Най-задния да го насади страхотно, като го лиши от преводача му. А в ученето на нови езици никак не го биваше…

— Добре, Луис, признавам. Не го бяхме замислили както стана, но пък беше направено преди аз да поема управлението. Търсехме начин да разширим територията си с минимални рискове. И аутсайдерите ни продадоха данните за Пръстенов свят.

Аутсайдерите бяха студени крехки същества, които кръстосваха галактиката със своите кораби, движещи се с подсветлинна скорост. Търгуваха със знания. Наистина са могли да научат за Пръстеновия свят и да продадат сведенията на кукловодите, само че…

— Стой малко! Нали вие много се страхувате от междузвездните полети?

— Е, нима не видя как аз преодолях страха си? Ако тази конструкция се бе оказала подходяща за нас, един-единствен полет до нея нямаше да представлява прекален риск. Разбира се, щяхме да прекараме времето в стазисно поле. По наученото от аутсайдерите и нашите изследвания чрез телескопи и автоматични сонди предположихме, че Пръстенов свят е почти идеално място. Налагаше се да проверим сами.

— Идеята възникна у фракцията на експериментаторите, нали?

— А как иначе? Все пак не искахме да влизаме в пряк контакт с толкова могъща цивилизация. Анализирахме свръхпроводящите им системи с лазерна спектроскопия. И създадохме бактерия, която можеше да се храни с тях. Сондите разпръснаха заразата. Дотук потвърждавам ли догадките ти?

— Да, поне за това вече се досетих.

— Щяхме да пристигнем навреме с търговските си кораби, за да спасим цивилизацията. Търговците ни щяха да научат всичко необходимо, а и да се представят като ценни съюзници.

В ясния мелодичен глас на кукловода не се долавяше и следа от смущение, камо ли гузна съвест.

Вала остави паниците на земята и коленичи с лице към Луис. Главата й оставаше скрита в сянката. Той си каза, че за нея разговорът им прекъсна в крайно неприятен момент…

— И точно тогава консерваторите са поели властта, нали?

— Беше неизбежно. Една от нашите сонди откри двигателите за корекция на орбитата. Естествено вече бяхме обмислили възможната нестабилност на Пръстенов свят, но се надявахме да изобретим по-съвършен начин за предотвратяването й. Щом записите станаха общо достояние, свалиха ни от власт. И ни лишиха от възможност да се върнем тук…

— А кога пръснахте заразата?

— Преди хиляда сто и четиридесет земни години. Консерваторите управляваха шест века поред. После заплахата от кзинтите върна експериментаторите на власт. Когато моментът изглеждаше благоприятен, заръчах на Несус да тръгне с експедиция към Пръстенов свят. Прецених, че ако конструкцията е оцеляла единадесет века след загиването на цивилизацията, която я е поддържала, ще си струва отново да проучим възможностите. Бих могъл да пратя търговски и спасителен екип. За жалост…

Отпуснатите в скута ръце на Валавиргилин държаха лазерното фенерче насочено към Луис.

— …Пръстеновия свят бе увреден. Вие открихте пробиви от метеорити и ерозирали райони чак до оголване на основата. Изглежда…

— Имам критична ситуация.

Луис се постара гласът му да не трепне. Как бе направила този фокус? Нали я видя да държи пълна паница във всяка ръка? Да не е залепила оръжието на гърба си?… Е, поне още не го бе нарязала.

— Слушам те — подкани Най-задния.

— Можеш ли да изключваш дистанционно лазерните фенерчета?

— Имам още по-добра възможност — при натискане на спусъка да ги взривявам в ръцете на стрелящия.

— Не можеш ли просто да ги изключиш?

— Не.

— Тандж, тогава бързичко ми оправи преводача. Проба…

Кутийката заговори на езика на Народа на машините. Валавиргилин веднага попита:

— С кого или с какво беседваше толкова увлечено?

— С Най-задния — онзи, който ме доведе тук. Да смятам ли, че още не си ме нападнала?

Тя се поколеба.

— Да.

— Значи уговорката ни си остава в сила, понеже аз пък събирам данни с цел да спася този свят. Според теб имаш ли основания да се съмняваш в искреността ми?

Нощта беше топла, но Луис мъчително осъзнаваше голотата си. Окото на лазера не светна.

— Значи расата на Най-задния е причинила падането на градовете?

— Да.

— Веднага прекъсни разговора си с него!

— Както искаш, но той притежава повечето уреди, с които мога да науча нещо важно.

Жената потъна в размисъл, а Луис застина в скованата си поза. Два чифта очи святкаха в мрака зад нея. Чудеше се колко добре чуват мършоядите с таласъмските си уши, а и какво ли успяваха да разберат!

— Добре, използвай ги — разреши Валавиргилин. — Но трябва да знам какво казва. Още не съм убедена дали всичко това не съществува само във въображението ти.

— Най-заден, твой ред е.

— Чух и разбрах.

В слушалките думите прозвучаха на интерезик, а от кутията — на речта на Народа на машините. Е, беше си все някакъв напредък…

— Знам какво обеща на жената. Ако откриеш как да стабилизираш конструкцията, направи го!

— Ясно, вие също ще се възползвате от пръстена. Има достатъчно място.

— Ако върнеш Пръстенов свят на устойчива орбита с помощта на моето оборудване, настоявам да ми бъдат признати заслугите за успеха. Вероятно ще поискам и възнаграждение в приемлива за мен форма.

Валавиргилин изръмжа, но стисна устни и не продума. Луис побърза да се съгласи.

— Ще получиш признание за заслугите си.

— Като управник смятах да пратя помощ преди хиляда и сто години, след като на местната цивилизация вече бяха причинени вреди. Ще потвърдиш ли думите ми?

— Да, но с условието, че не съм бил пряк свидетел. — Луис не забравяше за напрегнато слушащата жена. Напомни й: — Според уговорката ни това в ръцете ти е моя собственост.

Тя му подхвърли лазерното фенерче. Остави го на земята и се отпусна — не знаеше дали от облекчение, преумора или глад. „Няма време за самоанализи.“

— Най-заден, сега ни разкажи за двигателите.

— Бусардови правоточни реактивни двигатели, монтирани на скоби по страничните стени на разстояние три милиона мили един от друг. Би трябвало да има по двеста такива устройства на всяка от стените. Събират слънчевия вятър в радиус четири до пет хиляди мили и го концентрират в електромагнитното си поле до започване на термоядрен синтез. После струята се изхвърля, за да действа като двигател.

— Виждаме, че някои са включени отново. Вала твърди, че засега били двадесет и един. — Тя кимна. — Значи липсват деветдесет и пет процента. Да му…

— Мога да потвърдя наблюденията. След предишния ни разговор получих холограми на още четиридесет скоби, всички до една празни. Да изчисля ли общата тяга на работещите в момента двигатели?

— Непременно!

— Също така се налага да допусна, че съхранените не са достатъчни за спасяването на конструкцията.

— Ъхъ.

— Не смяташ ли, че създателите на Пръстенов свят биха предвидили и друга, напълно независима система за стабилизация?

Паките — пазители едва ли щяха да се усъмнят в способността си да измислят решения според възникналата нужда…

— Не ми се вярва, но ще продължим да търсим. Най-заден, гладен съм и ми се спи.

— Има ли още нещо спешно?

— Ти се занимай с двигателите. Преброй точно колко работят и изчисли тягата.

— Ще го направя.

— А също опитай да се свържеш с въздушния град. Кажи им…

— Луис, не мога да пратя никакъв сигнал през страничната стена.

Ами да, нали беше от чист скрит!

— Премести кораба.

— Не е безопасно.

— А сондата?

— Обикалящата сонда вече е твърде далеч, за да предава на такива честоти. — Кукловодът неохотно добави: — Е, мога да използвам втората като ретранслатор. И без това ще трябва да я издигна над страничната стена, за да презаредя кораба с гориво.

— Още по-добре. Първо я остави върху стената, за да препредава. Постарай се да се свържеш с въздушния град.

— Луис, имам затруднения при установяването на връзка с твоя преводач. Засякох совалката далеч от теб, на двадесет и пет градуса срещу въртенето… Защо?

— С Кхмий се разделихме, за да постигнем по-бързо целите си. Аз отивам във въздушния град, той — към Големия океан.

Това би трябвало да успокои кукловода.

— Кхмий отказва да разговаря с мен.

— Кзинтите не ги бива за роби. Най-заден, нямам сили. Обади ми се пак след дванадесет часа.

Прекъсна връзката и си взе паницата. Валавиргилин не бе сложила в гозбата никакви подправки. Свареното месо и корените като че изобщо нямаха вкус. Това не го притесни. Накрая дори облиза съдинката, докато остатъците от разсъдливост настояваха да вземе все пак антиалергично хапче. После двамата с Валавиргилин се помъкнаха да си легнат в колата.