Лари Нивън
Пръстенов свят II (15)

Четиринадесета глава
УХАНИЕТО НА СМЪРТТА

Когато отново полетяха над пътя, гласът на Най-задния внезапно избухна в пилотската кабина:

— …СОВАЛКАТА! КХМИЙ, ЛУИС, КАКВО СЕ ОПИТВАТЕ ДА СКРИЕТЕ ОТ МЕН? НАЙ-ЗАДНИЯ ВИКА СОВАЛ…

— Спри! Тандж, намали веднага силата на звука, че ще ни издухаш тъпанчетата от ушите!

— Сега чувате ли ме достатъчно добре?

— Направо чудесно — увери го Луис. Ушите на кзинта се бяха прибрали сред кичурите козина. Жалко, че не можеше да стори същото… — Планината трябва да е попречила на сигнала, Най-заден.

— Какво обсъждахте, докато бяхте навън?

— Ами, бяхме решили да се разбунтуваме. Накрая се отказахме.

Леко проточила се пауза.

— Много мъдро решение — одобри кукловодът. — Сега искам да ми кажете какъв смисъл откривате в тази холограма.

На един от екраните се появи подобие на скоба, щръкнала от страничната стена. Образът беше леко размазан и твърде чудновато осветен — и от слънцето, и от Пръстеновия свят. Скобата изглеждаше слята в основата си със стената, сякаш сивият скрит бе изтеглен навън като глина, и крепеше две тела. (Гевречета? Легени? Нищо не личеше ясно.) Не се виждаше друго освен горния ръб на стената. Нямаше по какво да се ориентират за размерите.

— Сондата предаде тази картина — ненужно обясни кукловодът. — Пуснах я в транспортната система край ръба, както ме посъветвахте. Сега се ускорява обратно на въртенето.

— Схванах. Кхмий, ти какво мислиш?

— Може да е и двигател за корекция на орбитата. Но не виждам реактивна струя.

— Знам ли… Възможни са какви ли не разновидности на Бусардовия двигател. Най-заден, не засече ли някакви електромагнитни ефекти?

— Не. Нещото засега бездейства.

— Бацилът, похапващ свръхпроводници, няма как да го е повредил в този вакуум. Поне наглед е непокътнато. Дали обаче системата за управление не е била другаде? Може би на повърхността? И дали има надежда да я поправим?

— Първо ще трябва да я откриете! Смяташ, че е в Ремонтния център?

— Ами, да.

Пътят минаваше между мочурища и каменисти възвишения. Прелетяха над още едно подобие на химически завод. Май ги забелязаха — прозвуча силна сирена, а от нещо като комин излезе облак пара. Кхмий изобщо не се озърна.

Не виждаха ъгловати коли по пътя.

Луис понякога мяркаше бледи проблясъци сред дърветата, разположени много навътре в блатото. Движеха се мудно като мъгла над вода или пък като акостиращ презокеански кораб. Този път далеч напред бял силует се отдели от рехавата горичка и запълзя към пътя.

От грамадното туловище се издигаха сетивни израстъци, скупчени на изящно източена шия. Челюстта беше най-отдолу — загребваше като великанска лопата вода и растения, докато съществото се тътреше с могъщите си коремни мускули. Който и да е динозавър би изглеждал като дребосък пред него.

— Бандерснач! — възкликна Луис. Те пък какво търсеха тук? Родната им планета беше Джинкс. — Кхмий, поспри де, то иска да говори с нас!

— Е, и?

— Паметта им съхранява опита на много поколения.

— Какво толкова има да помни? Блатни твари, гълтащи тинята. Лишени са от ръце, значи не могат да изработват оръжия. Не!

— Но защо? Може да ни обясни как бандерсначите са попаднали на Пръстенов свят.

— Това не е тайна и без обяснения. Пазителите най-вероятно са заселили картите си в Големите океани с представители на видовете, които са смятали за опасни.

Явно кзинтът пак се опитваше да си играе на надмощие. Търпението на Луис се изчерпваше.

— Какво ти става?! Защо поне не го попитахме?

Бандерсначът се смаляваше зад тях.

Кхмий заръмжа:

— Отбягваш сблъсъка с проблемите като същински кукловод! Да разпитваме блатни тъпоглавци и разни диваци! Да изтребваме слънчогледи! Най-задния ни стовари на този обречен свят против волята ни, а ти погубваш растения, вместо да търсиш възможност за отмъщение. На кого ще му е по-леко след година от това, че „бог Луис“ е решил да плеви нечия тревна градинка?!

— Бих спасил всички, ако знаех как…

— Нищо не можем да сторим. Имаме нужда от строителите на този път. Твърде примитивни са, за да ни застрашат, но пък достатъчно цивилизовани, за да знаят отговорите на поне някои въпроси. Ще намерим возило в безлюдно място и ще го връхлетим.

Към средата на следобеда Луис пое пилотирането на совалката.

А Блатото премина в река, завиваща в посока срещу въртенето встрани от първоначалното си корито. Грубоватият път следваше новото й течение. Старото корито беше по-наляво, грижливо издълбано в криволици, тук-там с по някой бързей или водопад. Само че беше пресъхнало и стигаше до пустиня, суха като оглозгана от вятъра кост. Луис се поколеба и пое над него.

— Все по-убеден съм, че прозряхме кое кога е станало — каза той на Кхмий. — Расата на Прил е създала цивилизацията си дълго след изчезването на първоначалните творци. Оказала се е най-амбициозна сред другите хуманоиди. И построила величествени градове. После онази смахната зараза ги лишила от почти цялата им техника. Сега пак имаме Народ на машините, може би със същото потекло. Те са прокарали този път, и то след оформянето на блатото. А това се е случило пък след като империята на расата, от която беше Прил, е рухнала. Затова ще се опитам да потърся някой от старите градове. Току-виж ни провърви и намерим библиотека или зала с карти…

И по време на първата експедиция рядко се бяха натъквали на градове. Този ден летяха часове наред, но само два пъти зърнаха колиби и веднъж пясъчна буря с размерите на земен континент.

Все тъй виждаха въздушния град отстрани и не различаваха достатъчно подробности. Двайсетина кули стърчаха над ръба, още толкова висяха обърнати по-близо до средата.

Сухата река ги отведе при пресъхнало море. Луис издигна совалката на двадесет мили и закръжи над брега. Дъното имаше странен вид — съвсем плоско, с изключение на изкусно разпръснатите острови.

— Луис! — внезапно извика Кхмий. — Включи автопилота!

— Забеляза ли нещо?

— Ей там има драга.

Веднага прехвърли на екран пред себе си картината от телескопа.

Отначало я бе взел за част от някакъв по-голям остров. Огромната драга имаше формата на диск и на цвят не се отличаваше от спечената кал по дъното. Горният й край сигурно не се бе подавал над водата. Единият ръб приличаше на стъргало.

Значи така създателите на Пръстенов свят бяха избутвали тинята в тръбите, завършващи с пръскащи планини! Разбира се, сама не би се стичала, нали дъното беше плоско…

— Тръбата се е запушила — предположи Луис. — А драгата е продължавала упорито да рие, докато се е повредила, или пък захранването се е скапало — може би от свръхпроводниковия бацил. Да се обадя ли на Най-задния?

— Непременно. Ще се стараем да е доволен от нас.

Но кукловодът вече имаше много по-важна новина.

— Гледайте внимателно!

Предаде им бърза поредица от холограми. Поредната скоба, стърчаща от стената, с два слепени тороида в края. Още една, видяна от по-голямо разстояние, но в самото ъгълче на изображението имаше и пръскаща планина. Личеше, че възвишението е поне двойно по-дребно от скобата. После трета скоба, четвърта с някакви устройства до нея. Пета…

— Стоп! — кресна Луис. — Върни предишната!

Петата скоба остана още секунда на екрана. В края й нямаше нищо. Най-задния пусна отново четвъртата холограма.

Образът беше малко размазан от скоростта на сондата. И все пак се забелязваше, че към страничната стена до скобата бяха скачени внушителни с размерите си машини — примитивен синтезен генератор, свързан с него рудан^[1], завършващ с барабан и кука, сякаш увиснала в празното пространство. Луис си помисли, че въжето й би трябвало да е много тънко. Дали не беше като нишките, крепящи системата от засенчващи плоскости?

— Хм, значи някакъв авариен екип се е разшавал? Ъррр… Само че дали монтират двигателите за корекция на орбитата, или напротив — свалят ги? Пък и колко двигателя има по стените?

— Скоро ще научим точния им брой чрез сондата — увери ги Най-задния. — Сега искам да привлека вниманието ви към друг проблем. Спомнете си онези тороиди около невредимия кораб на космодрума. Стори ни се най-логично, че са генерирали електромагнитното поле, насочващо водорода в Бусардовите двигатели.

Кзинтът се взря напрегнато.

— А аз се чудех защо всички кораби на Пръстенов свят са с еднаква конструкция! Прав си!

— Не ви разбирам — обади се Луис. — Какво общо имат…

Две еднооки змии го изгледаха с укор от екрана.

— Расата на Харлоприлалар е имала на разположение транспортната система по стените, даваща безкрайни възможности за завладяване и заселване на целия Пръстенов свят. Е, защо не са го направили? Защо са вложили толкова усилия да достигнат други звездни системи?

Прозрението ужаси Луис. Отказваше да повярва на грозната истина, но друго обяснение просто нямаше…

— Защото са се сдобили с двигателите наготово. Смъкнали са ги от стените и са си построили кораби благодарение на тях. Така са поели към звездите. Привидно нищо не се объркало. Тогава свалили още малко двигатели… Колко ли са оставили?!

— Повтарям, скоро ще научим броя им от сондата. Както изглежда, не са лишили напълно Пръстеновия свят от средство за корекция на орбитата. Но има и по-озадачаващ въпрос — защо не са преместили обратно конструкцията на определеното й място? Важно е да узнаем онова, за което пита Кхмий — дали продължават да ги махат от стената с цел да си построят още няколко кораба, с които и последните остатъци от расата на Харлоприлалар да избягат преди… края?

Смехът на Луис остави горчив вкус в устата му.

— Харесва ли ви картинката? Все пак не са демонтирали всички двигатели. После плъзнала заразата, лишила ги от машините. Някои изпаднали в паника, разбързали се да построят още кораби… И продължават да рушат! Зарязали са Пръстенов свят на произвола на съдбата.

— Глупаци! — изръмжа Кхмий. — Сами са си докарали белята.

— Е, това още не се знае.

— Луис, твоята хипотеза ми звучи особено зловещо — намеси се кукловодът. — Но не биха ли прибрали и всичко полезно, ако могат да го вземат? В никакъв случай нямаше да забравят преобразувателите на материята!

Луис дори не изпита желание да се усмихне. Каква ли измислица да стъкми сега?

Кзинтът го изпревари.

— Естествено биха взели всичко, което успеят да докопат. Затова космодрумите край стената са опразнени. Ще търсим навътре по пръстена. Трябва на всяка цена да открием Ремонтния център. Ако заварим там хора от расата на Харлоприлалар, те ще се опитват да спасят света си, а не да избягат.

— Не е сигурно!

Луис реши да си опита късмета.

— Ще ни бъде от полза да сме наясно кога точно бацилът е започнал да съсипва техните свръхироводникови системи.

Не се и надяваше Най-задния да се впечатли особено. Позна. Кукловодът каза невъзмутимо:

— Вероятно ще научите това преди мен.

— Аз пък си мисля, че ти вече знаеш.

— Обадете ми се, ако откриете нещо ново — все тъй сдържано нареди Най-задния и екранът потъмня.

Кзинтът стрелна с многозначителен поглед спътника си, но не изрече нито дума. Луис отново се зае с пилотирането.

Тъмната сянка на нощта вече се прокрадваше откъм посоката на въртенето, когато Кхмий видя града. Летяха над запълнено с пясък речно корито вляво от сухото море. Градът се намираше до някогашно разклонение на реката.

Расата на Прил бе предпочитала високите сгради, макар причината за това да си оставаше загадка. Градът явно не бе заемал голяма площ. Падналите реещи се здания бяха размазали онези под тях. Една тънка кула все още стърчеше забита в земята, макар и под наклон. Над дерето встрани се простираше толкова грубовато-масивен мост, че очевидно бе творение на Народа на машините. Расата на Харлоприлалар просто би използвала по-здрави материали.

— Тук всичко е разграбено — изсумтя Кхмий.

— Друго не можем да очакваме, щом някой е прокарал път, та дори е построил и мост, за да прибере каквото намери. Има ли някаква пречка да кацнем?

— Пак ли те мъчи маймунското любопитство?

— Може би. Хубаво, нека просто обиколим проклетото място.

Совалката се стрелна надолу по такава немислима крива, че за миг изпитаха всички прелести на безтегловността. Новата козина на кзинта го красеше в лъскаво оранжево, за да му напомня за възвърнатата младост, но изобщо не му помагаше да се справи със сприхавостта си. Четири войни между кзинтите и хората, още няколко злощастни „инцидента“… Луис предпочете да не се заяжда.

Щом преминаха в по-нормална траектория, веднага забеляза ъгловато возило, спряло до килнатата кула. Изглеждаше достатъчно просторно да побере десетина пътника. Мястото отзад май стигаше и за двигател на совалка. Е, не биваше да забравя, че тази цивилизация е примитивна. Засега не се и опитваше да налучка какъв мотор задвижва колата. Само посочи:

— Нали щяхме да налетим на първото возило, което…

— Правилно!

Кхмий приземи наблизо летателния апарат.

Падналата кула се бе забола в кубична постройка, пронизвайки покрива, трите етажа, а най-вероятно и подземието. Именно яките остатъци от наземната сграда я задържаха изправена. От два прозореца на кулата излитаха бели облачета дим или пара. А пред широкия вход на полуразрушената сграда притичваха някакви бледи силуети. Не приличаше на състезание по бягане, защото две тела вече лежаха в неудобни пози…

На Луис му бяха нужни още няколко секунди, за да проумее какво става. Бледите човекоподобни напираха към входа през осеяната с отломки улица, Някой ги обстрелваше от кулата.

Кхмий стана и се протегна.

— Луис, имаш късмет. Да допуснем засега, че онези с оръжията са от Народа на машините. При това положение най-практично е да им се притечем на помощ.

— Запознат ли си с оръжията, изстрелващи куршуми?

— Ако от цевта ги изхвърля взрив, предизвикан от химическа смес, невъзможно е да пробият броните ни. Ще влезем в кулата с левитаторите си. Ще носим и зашеметители. Не бива да изтребваме бъдещите си съюзници, нали?

Докато кацнат и се приготвят за излизане, нощта се бе спуснала. Но отразената от дъгата на Пръстенов свят светлина и подобният на звезден куп въздушен град им помагаха да се ориентират.

Луис Ву обаче не се чувстваше особено приятно. Противоударната броня сковаваше движенията, а шлемът почти закриваше лицето. Омекотените ремъци на левитатора му пречеха да диша, дразнеше се и че краката му се кандилкат във въздуха. Уви, нищо не можеше да се мери с дори едничък час с включена в главата жица… Поне му се струваше, че в момента животът му не е заплашен.

Висеше в небето и оглеждаше през усилващите светлината бинокулярни очила.

Нападателите не вдъхваха страх с вида си. Бяха голи и невъоръжени. Сребристата им коса и бледата кожа сякаш грееха мъждиво в полумрака. Изглеждаха стройни и хубави. Дори и мъжете се отличаваха с някаква мека красота, може би защото нямаха бради по лицата си.

Стараеха се да не излизат от по-плътните сенки и да се прикриват зад отломките. После по един-по двама се стрелкаха на зигзаг към входа. Луис преброи двадесет нападатели, единадесет от тях — жени. Проснатите на улицата вече бяха петима. Не знаеше дали изобщо някой е успял да проникне в наземната сграда.

Отбраняващите се в кулата не стреляха. Може би пестяха боеприпасите си. Криеха се около шестия й етаж. По самата кула вече нямаше нито един здрав прозорец.

Луис се премести по-близо до едрия плътен силует на Кхмий.

— Проникваме от обратната страна, с ниска интензивност и широк лъч на лазерните фенерчета. Влизам пръв, защото съм човек. Съгласен ли си?

— Да.

Левитаторите им се отблъскваха от основата на Пръстенов свят също като совалката. Имаха и малки реактивни двигатели отзад. Луис заобиколи кулата и влетя в кухината на разбит прозорец. Надяваше се да не е сбъркал етажа.

Голямото помещение се оказа празно. А от миризмата го засърбя носът. Имаше останки от стъклена маса и изгнили мебели. Огледа отблизо безформеното нещо на пода. Раница с ремъци. Добре, били са тук. Но тази воня…

— Бездимен барут — обади се кзинтът, преди да го попита. — Казах ти — химически смеси. Не си сваляй шлема, може да стрелят и по нас.

Широката врата зееше отворена заради наклона на кулата. Със зашеметител в едната ръка и лазерно фенерче в другата Луис запристъпва към нея. Неустоимото вълнение вече заглушаваше страха.

Излязоха на широка спирална стълба, спускаща се към тъмнината. Луис застана до парапета и светна надолу. В дъното спиралните навивки и основата на кулата се бяха раздробили от удара. Лъчът напипа оръжие с приклад и кутия, до която се бяха пръснали златисти цилиндърчета. Още едно оръжие по-нататък, куртка с колан, други дрехи. А долу сред парчетиите се бе свил на кълбо мъж — по-мургав и мускулест от нападателите.

Трудно издържаше на вълнението. Нима от това е имал нужда през цялото време? Не от драуда и жицата, а от риска, та да усети отново колко е скъпоценен животът? Настрои левитатора си и прекрачи парапета.

Смъкваше се полека. Не откри хуманоиди по стълбата, обаче на стъпалата и площадките се въргаляха какви ли не предмети — още дрехи, оръжия, ботуши, втора раница. Луис продължи да се спуска и внезапно разбра, че е намерил каквото търсеше. С трескави движения регулираше левитатора — влетя през празна рамка на врата, повлечен от друга миризма, която се различаваше твърде много от вонята на барута…

Вече беше извън кулата и едва не се размаза в някаква стена. Залута се в полуразрушената наземна постройка. Не знаеше кога е изтървал лазерното фенерче. Усили мощността в очилата и се втурна по посока на светлината.

Попадна на мъртва жена под голяма арка. Една от нападателките. От раната в гърдите й се бе стекла локва кръв. Внезапно изпита непоносима печал заради участта й… и страховит нагон, тласнал го навън.

В усилената светлина от дъгата всичко се виждаше ясно въпреки облаците. Най-сетне откри и едните, и другите. Лежаха по двойки — бледо стройно тяло с яко и мургаво. В яростта на съвъкуплението никой дори не забеляза летящия мъж.

Но една от жените беше сама. Луис още не беше стъпил на земята, когато тя го хвана за глезена — без настойчивост, ала и без страх. Фино очертаното й лице му се стори неописуемо прекрасно.

Тупна до нея и я прегърна. Ръцете й зашариха по непознатите дрехи, сякаш питаха. Той захвърли зашеметителя, смъкна якето и левитатора с непохватни от лекото треперене пръсти, после бронята и дрехите под нея… Нямаше време за нежности. Нагонът не му позволяваше да мисли и за партньорката си. Но нейната страст не отстъпваше по сила.

В света останаха само двамата. Изобщо не усети кога ги е доближил кзинтът. Осъзна присъствието му с потрес, едва след като той стовари безмилостно лазера върху темето на неговата любима. Миг по-късно косматият извънземен впи нокти в сребристата коса на жената и дръпна силно главата й назад, за да откъсне зъбите от гърлото на Луис Ву.