Лари Нивън
Пръстенов свят II (12)

Единадесета глава
ТРЕВОПАСНИТЕ ВЕЛИКАНИ

Совалката кацна, злонамерено окъпана в ослепително бяла светлина. Сиянието не отслабна още около минута, после бързо избледня. Скоро се спусна и наклонената рампа. Вождът на великаните слезе по нея, понесъл тежестта на бронята си. Отметна глава назад и нададе рев. Без съмнение звукът се разнесе на много мили околовръст.

Други гиганти забързаха отвсякъде към появилия се в стана им космически апарат.

Излезе и Кхмий, следван от Ву — дребосък, отчасти лишен от окосмяване, наглед безобиден. Постоянно се усмихваше и се озърташе с чаровно любопитство, сякаш виждаше света за пръв път…

Дългата къща не беше много наблизо, но личеше, че е направена от кал и трева, скрепени с отвесни колове. Слънчогледите, засадени в редица на покрива, мърдаха неспокойно и ту обръщаха вдлъбнатите си огледални ликове със зелени фотосинтезиращи топчета към слънцето, ту насочваха отразените лъчи към събиращите се великани.

Кхмий разпитваше вожда:

— Ами ако врагът ви нападне през деня? Как ще стигнете до дългата къща? Или сте струпали оръжията си другаде?

Гигантът се поколеба, преди да издаде тайните на племето си. Кзинтът обаче служеше на бога Луис, не беше благоразумно да го ядосва…

— Виждаш ли изсечените храсти, струпани обратно на въртенето спрямо дългата къща? Ако се появи някаква заплаха, определили сме един от нашите, който да доближи купчината и да размаха голям парцал. Огнените растения ще подпалят мокрите клони, а ние ще влезем, прикрити от пушека, и ще си вземем оръжията. — Озърна се към совалката и добави разсъдливо: — Ако врагът е бърз и ни завари с голи ръце, значи и без това е твърде силен, за да се бием с него. Но тогава огнените растения зле ще го изненадат…

— Още един въпрос. Може ли Ву сам да си избере самката, с която да се съеши?

— А нима той има свои желания? Мислех да му предложа Рийт измежду жените си, защото и преди е правила ришатра. Пък и е дребничка. Между другото, хората от Народа на машините са наглед почти същите като Ву.

— Приемливо е — отсъди кзинтът, без дори да погледне стоящия до него.

Вече ги бяха наобиколили стотина великани.

— Други няма ли? — учуди се Кхмий.

— Тези и пленените воини са цялото ми племе. Из степта са се разпръснали общо двадесет и шест племена. Когато можем, гледаме да сме наблизо едни до други, но никой не се осмелява да говори от името и на останалите.

Сред грамадните същества имаше само осем мъжкари, нашарени с белези, а трима дори бяха сакати. Единствен вождът притежаваше бръчки и побеляваща от възрастта козина.

Другите бяха жени… е, поне човекоподобни самки. На ръст достигаха шест и половина до седем стъпки и изглеждаха дребни пред мъжкарите. Имаха кафеникава кожа и се държаха наперено, макар да ходеха голи. Златистата им коса се спускаше на буйни водопади по гърбовете. На никоя не се забелязваше шарка за украса или накит. Яки бедра, широки и загрубели стъпала… Тежките гърди веднага издаваха възрастта им. Оглеждаха гостите с радост и изненада, а вождът вече разказваше каквото бе научил за двамата чужденци.

Кхмий изключи преводача и попита колкото се може по-тихо:

— Ако предпочетеш една или друга, трябва да им кажа веднага.

— А, не, в моите очи са еднакво… хм, привлекателни.

— Не виждам никакво затруднение дори и сега да сложим край на тази нелепост. Трябва да си луд, за да им обещаеш такава помощ!

— Ще успея. Ей, ти не искаш ли да си отмъстиш за изгорената козина?

— На кого да отмъстя, на растение ли?! Наистина си се побъркал. Времето ни е скъпоценно, само след година всички тук ще бъдат мъртви — великани, червенокожи, слънчогледи, накуп с останалите…

— Ъхъ.

— Ако знаеха предварително участта си, изобщо нямаше да смятат, че им помагаш. Колко ще се проточи твоето начинание? Ден? Месец? Така не можем да си свършим работата.

— Не е изключено и да съм полудял, Кхмий, но се чувствам длъжен да го направя. През цялото време, откакто напуснах Пръстенов свят, не съм имал… причина да се гордея със себе си. Искам да си докажа нещо…

А вождът вече обявяваше:

— Самият Луис ще огласи, че опасността от огнените растения отмина за нас. Ще обясни и каква работа ни е отредил…

Свенливият и плашлив Ву — такъв си беше създаден — отстъпи зад туловището на кзинта. Никой от великаните не обърна внимание, че шепне на ръката си. След половин минута откъм совалката отекна могъщият Глас на бога:

— Чуйте ме, защото настъпи денят да разчистите земите на огнените растения и те да станат безопасни за всички раси човешки. Аз ще дам знак, като пратя облак пред вас. А вие съберете семена от онова, що пожелаете да засадите там, където сега са огнените растения…

* * *

С първите лъчи на утрото, когато от слънцето светеше само малък отрязък, а засенчващата плоскост още закриваше останалото, великаните се разшетаха из стана.

Харесваше им да спят наблизо и да се допират. Вождът се наместваше в кръг, образуван от жените му, а Ву беше открая — неговата малка, полуплешива глава клюмаше върху рамото на самка, стъпалата му пък бяха върху дългите костеливи крака на мъжкар. Пръстеният под не се виждаше под плътта и козината.

Щом се събудиха, започнаха да излизат поред — легналите близо до вратата пъргаво взеха торбите и косите-саби, за да направят място на следващите. Ву излезе с последните.

До далечната совалка еднорък великан с белязано лице довърши припряно разговора си с Кхмий и побягна в тръс към колибата. Нощните стражи щяха да прекарат деня вътре заедно с най-възрастните жени.

Всички зяпнаха Ву, когато той се покатери по стената.

Сместа от кал и трева се ронеше под пръстите му, но трябваше да изкачи само дванайсет стъпки. Издърпа се и се промуши между два слънчогледа.

Растенията стърчаха едва на стъпка над пръстта върху възлестите си стъбла. Всяко имаше един-единствен кръгъл цвят — огледална повърхност с диаметър от около двадесет и пет до тридесет и пет сантиметра. От средата на огледалото се подаваше късо стъбло, завършващо с тъмнозелено топче. Обратната страна на цвета пък беше жилава, цялата от растителни подобия на мускулни влакна. Разбира се, всички слънчогледи се опитваха да изпепелят Луис Ву, само че светлината още не достигаше.

Той стисна здраво дебелото стъбло на най-близкото растение и подръпна предпазливо. Нищо не се случи — корените бяха задълбали здраво в пръстения покрив. Свали си ризата и я разпъна между огледалния кръг и слънцето. Слънчогледът се разклати, после цветът му се събра около зеленото топче.

Не забравяше многобройните зрители, затова се постара да слезе с достойнство. Бялото сияние го следваше, когато тръгна към Кхмий.

— Част от нощта прекарах в разговор със стража — сподели кзинтът.

— Научи ли нещо?

— Луис, той непоклатимо вярва, че ще изпълниш обещанието си. Тези същества са твърде доверчиви.

— Така беше и с месоядните червенокожи. Чудех се дали не е заради желанието им да се покажат любезни, вместо да ни вземат на подбив.

— Едва ли. И месоядните, и тревопасните са готови да приемат без изненада всичко, което ги доближи. Знаят отдавна, че някъде по този свят има хора с твърде особена външност и божествено могъщество. Принуждават ме вече да се питам ние кого ли бихме могли да срещнем. Ъррр… Стражът разбираше, че нито аз, нито ти сме от расата, създала пръстена. Това важно ли е, как мислиш?

— Може би. Какво още ти каза?

— И другите племена на великаните ще приемат охотно твоето решение. Може да са тревопасен добитък но не са лишени от ум. Онези, които предпочетат да останат в степта, ще събират семената, нужни на бойците, тръгнали да завладеят територията на слънчогледите. По-младите мъже ще получат жени, ако участват в похода. Прецених, че около една трета са готови да тръгнат веднага. Така тревата ще стигне за оставащите. И в края на краищата нищо вече няма да ги подтиква да нападат червенокожите.

— Това е добре.

— Разпитах го и за по-дългосрочните изменения в климата.

— Прекрасно! Казвай!

— Стражът е стар… В младостта му, когато още имал два крака — после нещо му отхапало единия, преводачът го назова само „страшилище“ — слънцето винаги светело еднакво ярко, а дните не се различавали по продължителност. Сега светилото понякога е силно, понякога — слабо. Съответно и дните ту се удължават, ту се скъсяват. Луис, той помни как е започнала промяната! Преди дванадесет фалана, тоест сто и двадесет завъртания на съзвездията, имало период на мрак. Утрото изобщо не настъпвало два или три дни. През цялото време виждали звездите и някакъв тайнствен разпрострял се призрачен пламък. Всичко потръгнало както обикновено през следващите няколко фалана. Не забелязали веднага, че дните ставали неравни. Все пак нямат часовници!

— Това го знаехме. Освен…

— Да, Луис, не мога да си обясня дългата нощ. На какво ти прилича?

Човекът закима след малко.

— Мисля, че е било слънчево изригване. И кръгът от засенчващи плоскости някак се е събрал, за да предпази застрашената част от пръстена. Вероятно свързващите нишки могат да се навиват автоматично.

— Значи този мощен протуберанс е изтласкал Пръстенов свят встрани от устойчивата орбита. Защото — според стража — напоследък дните били или прекалено дълги, или съвсем къси. Всички раси, с които великаните търгуват, също са наплашени.

— Има от какво.

— Как ми се иска да направим нещо! — Опашката на кзинта удари по земята. — Вместо това водим битки със слънчогледи… Ти поне позабавлява ли се снощи?

— М-да.

— Защо не виждам да се усмихваш?

— Ако наистина си искал да знаеш какво точно се случи, можеше да гледаш. Всички това правеха. В дългата къща няма вътрешни стени. Трупат се един връз друг. А и май им харесва да зяпат.

— Не ми понася миризмата им.

Луис се разсмя от сърце.

— Е, да, силничка е. Всъщност не е неприятна, само дето е натрапчива. Отгоре на туй трябваше и да се качвам на столче. А жените бяха… хм, кротки.

— Такива е редно да бъдат.

— Но не и като женските при хората! Изобщо не са глупави. Разбира се, не можех да си отворя устата, обаче ги слушах внимателно. — Показалецът му потупа топчето в едното ухо. — Чух как Рийт нареждаше коя какво да ошета при почистването. Бива си я. И си напълно прав, че са се организирали като стадо! Всички самки принадлежат на вожда. Никой от другите мъжкари не се облажва, освен когато вождът обяви, че иска да си почине. И запрашва нанякъде, за да не става каквото ще става пред очите му… Забавата е приключила, докато той се върне, значи официално никакво нарушение на забраните не е имало. Сега жените са малко вкиснати, че този път го върнахме два дни по-рано от очакваното.

— Добре, а какви са според теб самките на хората?

— Ами… опира до оргазма. Мъжкарите от всички видове бозайници получават оргазъм. Самките — обикновено не, с изключение на моята раса. Тези обаче само понасят акта. Те… как да го кажа? Те не участват.

— Не ти ли хареса?

— Хареса ми, естествено! Все пак е секс, нали? Но не можах да свикна веднага, защото не успявах да накарам Рийт да изпита удоволствие. Не беше способна, и туй то!

— Съчувствам ти, доколкото ми е по силите — изсумтя Кхмий. — Особено ако си припомниш, че моите женски са на двеста светлинни години оттук. Сега какво ще правим?

— Ще почакаме вожда. Той е малко замаян. Почти цялата нощ се опознаваше за пореден път с жените си. Нали нямаше как да ме научи на техния начин, освен чрез нагледен пример. Страхотен е! Той… ъ-ъ, обслужи поне десетина самки, а аз дяволски се стараех да не изоставам, но самочувствието ми и без това страдаше, защото… Все едно, няма да разбереш — ухили се Луис.

— Какво се опитваш да скриеш?

— А, нищо. Просто моите органи не са с подходящите размери.

— Стражът твърди, че женските от другите раси изпитвали страхопочитание към великаните. Мъжкарите от племето се упражнявали в ришатра при всеки удобен случай. Явно много им допадат мирните преговори. Стражът дори се ядосваше, че бог Луис не те е сътворил в женски образ…

— Нали бързаше! — Ву вдигна рамене и влезе в совалката.

Вечерта събирачите на храна се бяха върнали и изсипали огромна купчина окосена трева от чувалите си. Почти цялата я погълнаха вождът и стражите. Явно другите се хранеха в движение. Луис се загледа как предводителят на племето, подтичващ към совалката, не забрави да поспре и да довърши остатъка.

Напомни си, че тревопасните прекарват твърде голяма част от живота си в ядене. Как ли бяха съхранили интелекта си тези хуманоиди? Не можеше да не признае правотата на Кхмий — не е нужен особено развит ум, за да издебнеш някое стръкче. Но пък и тогава хитростта съвсем не е излишна, за да не си похапне друг от теб… Или да се спасиш от растения като слънчогледите.

Изведнъж почувства, че някой го наблюдава.

Озърна се рязко. Нищо.

Щеше да е, меко казано, много срамна история, ако вождът започнеше да подозира, че са го измамили. Луис обаче беше съвсем сам в пилотската кабина, стига да не се брояха устройствата, с които Най-задния го следеше. Защо тогава космите по врата му настръхваха? Пак се обърна. Ох, кого ли се опитваше да заблуди, освен себе си? Дразнеше го драудът. Кутията сякаш се бе вторачила в него, както си чернееше тихо и кротко върху прехвърлящия диск.

Разбира се, трябваше само да си пусне жицата и наистина щеше да се почувства като бог. И да оплеска всичко! Кхмий не бе пропуснал да му набие в главата как изглежда отстрани, когато се омайва от напрежението. Пак се загледа в екраните.

Днес вождът бе дошъл без бронята си. Двамата с кзинта влязоха в залата за отдих и домакинът вдигна страховитите си лапи към тавана.

— О, Луис, яви ни се!

Великанът побърза да стори същото.

— Вземи една от отблъскващите се плоскости — започна „богът“ делово. — Сега я остави на пода. Добре. Донеси голямо парче от свръхпроводящата тъкан. Има от нея в големия склад през три врати. Увий плоскостта, но така, че да можеш да достигаш контролния пулт. Кхмий, здрава ли е тази тъкан?

— Ей сега ще проверя, Луис. Ето, мога да я разпоря с нож, но не ми стигат силите да я разкъсам.

— Достатъчно е. Сега искам двайсетина мили от свръхпроводящата нишка. Омотай единия край около плоскостта и не пести намотките, за да не се изхлузи. Вържи няколко здрави възела. Доволен съм. А ти, вожде на великаните, донеси най-големия камък, който можеш да вдигнеш. Нали познаваш добре околността?

Вождът впи сърдит поглед в тавана… после наведе глава и излезе да изпълни заповедта. Кхмий подхвърли:

— Мъчат ме киселини в стомаха, когато ти се подчинявам толкова безропотно.

— Ти започна тази игра, а и сигурно умираш от нетърпение да научиш какво съм намислил. Но…

— Ами ако те принудя да избълваш всичко набързо?

— Имам към теб друго предложение, което ще ти допадне повече от заплахите. Качи се при мен, моля те.

След няколко секунди кзинтът нахлу в пилотската кабина.

— Какво виждаш върху прехвърлящия диск?

Кхмий протегна лапа към драуда, а Луис изрече задавено:

— Счупи го!

Кзинтът незабавно прасна малкото устройство в стената. То обаче нито се пропука, нито дори — надраска. Влезлият поклати глава, отвори с нокти капака му и започна да ровичка във вътрешността с ножа си от корпусен метал. Скоро осведоми Луис:

— Вече е невъзможно да се поправи.

— Прекрасно.

— Ще те почакам долу.

— Не, ще дойда с теб. Искам да проверя каква работа си свършил, а и е време за закуска.

Чувстваше се изнервен. Всъщност не можеше да каже кое го мъчи най-много. Нощта, прекарана в ришатра, не оправда очакванията му, а от чистата радост на жицата се лиши завинаги. И все пак… Едно фондю със сирене? Правилно! Освен това имаше свободата и гордостта си. И само след два-три часа щеше да изтрие от лицето на Пръстенов свят напастта на слънчогледите, като междувременно смае Кхмий със своята изобретателност. Представяме ви Луис Ву, бивш жицоман, който в крайна сметка не остави мозъка си да се сплуе…

Вождът се тътреше съвсем бавно на връщане, прегърнал внушителен камък. Кхмий се пресегна да го поеме от него, подвоуми се, но все пак довърши движението. Обърна се с камъка в ръце и попита с равен глас, в който напрежението едва-едва се усещаше:

— Луис, какво да го правя?

Ах, изкушение! „Още се чудя… Почакай мъничко да помисля пак…“ Боговете обаче никога не мънкат, а нямаше да е добре, ако кзинтът изтърве товара пред очите на вожда.

— Постави го върху свръхпроводящата тъкан и го увий целия. Вържи го с нишката. Направи много намотки и възли. Така… Сега искам някаква по-здрава тел, която да не пострада при нагорещяване.

— Имаме Синклерова мономолекулярна нишка.

— Ще стигнат и по-малко от двадесет мили. Трябва обаче да е по-къса от свръхпроводника.

Луис се зарадва, че си бе направил труда предварително да огледа всички запаси в совалката. Не му хрумна навреме, че свръхпроводящата нишка не е достатъчно здрава, за да удържи отблъскващата се плоскост, щом тя достигнеше необходимата височина. Но Синклеровата нишка беше фантастична… непременно щеше да се справи!