Лари Нивън
Пръстенов свят II (33)

Тридесет и втора глава
ПАЗИТЕЛКАТА

Луис не само подскочи, но и кресна.

Когато тя заговори, в гласа й все още звучеше кикот. Произнасяше завалено съгласните заради втвърдилите се в човка устни и венци.

— Никак не ми се иска отново да се разправям с кукловод от Пиърсън! Кхмий, нали се смяташ за опасен противник? Само че не ти, а кукловодът едва не ме довърши…

Тила някак си се намесваше в уж изключената им комуникационна система. Дали би могла да открие и точно къде са в момента? Ако беше тъй, трябваше да се смятат за мъртви. Значи поне засега ще приеме, че това не й е по силите.

— Вашият кораб не излъчваше сигнали. Исках обаче непременно да науча какво става вътре. Измислих нещо, чрез което да се възползвам от прехвърлящите дискове. Честно казано, не ми беше лесно. Първо допуснах, че един кукловод при всички случаи ще си донесе дискове от родната планета; после се наложи да открия наново принципа им на действие… А когато проникнах в кораба, тревопасният вече посягаше към превключвателя за стазисното поле! Успях да забележа навреме прехвърлящ диск и да се измъкна. Сега вашият кораб е в стазис. Никой няма да ви се притече на помощ. Идвам да ви видя сметката.

В гласа й този път прозвуча неприкрита печал.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Най-задния беше извън играта заедно с всички работещи уреди на „Иглата“. Имаха само онова, което си бяха донесли.

Доколкото обаче Луис схвана думите й, нямаше да се появи веднага… стига да не ги залъгваше. Без да губи нито секунда, той се издигна с левитатора си.

Миля, втора, а таванът си оставаше високо горе. Езерца, поточета, меки очертания на хълмове — хиляда квадратни мили от градина, превърнала се полека-лека в дива пустош. Дървета като камбани с дантела от листа образуваха гъста джунгла вдясно. По огромните полета, запълнени с жълтеникави храсти, още личаха някогашните редове.

Откри един широк вход в посоката на въртене и три по-малки — сред тях и коридорът, откъдето влязоха.

Спусна се почти до повърхността. Трябваше да наблюдават и четирите посоки едновременно. Ако можеше да си намери някоя падинка… А, ето една около поточето! Защо пък да не се топне във водата? Оглеждаше се нерешително, мъчеше го подозрението, че пропуска нещо особено важно.

Аха!

Профуча направо към скривалището на Кхмий, дръпна го за ръката и посочи.

Кзинтът кимна и се втурна презглава към коридора, влачейки скафандъра си като голям балон. Луис отново се зарея с левитатора и махна на Харкабийпаролин да тръгне веднага след него.

Неравен и нагънат рид с езеро в подножието му. Удобно местенце за засада. Разположи се на билото и се изпъна по корем. Обърна се само за миг, колкото да хвърли намотания свръхпроводник към водата.

Имаше един-единствен начин за измъкване от „Иглата“. Тила не би могла да се озове никъде другаде освен в сондата, паднала на склона под кратера на Монс Олимпус. Значи трябваше да мине по същия път.

Няколко глътки разтвор, после няколко глътки вода. Опита да се отпусне. Не виждаше Кхмий. Нямаше представа накъде бе хукнал кзинтът. Харкабийпаролин го гледаше напрегнато. Той посочи входа, после й махна да се дръпне по-надалеч. Жената веднага схвана заповедта. Луис остана сам.

Тези проклети хълмчета бяха твърде плоски. Туфите лъскави тъмни листа, стигащи до кръста му, скриваха добре неподвижно легнал човек, но щяха да пречат на движенията му.

Времето минаваше. Луис се облекчи в хигиенното устройство на скафандъра. Чувстваше се безпомощен. „Не се отпускай. Тя познава всичко в Ремонтния център и ще дойде възможно най-бързо. След броени часове или дори ей сега…“

Сега! Тила Браун летеше като управляема ракета точно под тавана. Успя да я зърне и се превъртя по гръб, за да стреля. Пазителката стоеше върху диск с диаметър шест стъпки и се държеше за прав прът, върху който имаше контролно табло с лостчета.

Той се прицели и включи лазера. Кхмий също стреля от новото си скривалище. Двете ярки нишки докоснаха мишената. Тила вече клечеше, защитена от основата на диска. Бе видяла всичко необходимо, за да ги довърши, знаеше позициите им с точност до сантиметър.

Но дискът се обви в рубинови пламъци и рухна. Луис видя пазителката да отваря малък управляем парашут; след миг изчезна зад странните дантелени дървета.

„Приемам, че е жива и невредима. Да се махам по-бързичко…“

Избра най-пестеливото решение. Преметна се от другата страна на билото. Краят на намотката още киснеше в езерцето.

Къде ли беше Тила?

Нещо подскочи над съседния хълм. Зелен лъч го прониза след секунда и се задържа, докато тялото се разгоря и падна. Край на кзинтския скафандър. Но малко ято гранати вече летеше към точката, откъдето светна зеленият лазер. Половин дузина ослепителни проблясъци и сух тътен като от гръмотевица. Кхмий все пак бе успял да превърне батериите в бомби.

Тила беше наблизо, въоръжена с лазер. Ако обикаляше езерото точно зад този рид… В мига, в който му хрумна тази мисъл, Луис смени позицията си.

Прогореният скафандър се спусна твърде бавно на земята. Една пазителка би се досетила веднага, че е празен. Чтулу и Аллах! Как да се сражават срещу произлязла от човечеството свръхжена, при това с вроден късмет?

Изскочи над билото не където той очакваше, улучи го със светлинното си копие и изчезна, преди Луис да помръдне. Примигна стъписан. Защитният слой на шлема бе спасил очите му. Явно, каквото и да й подсказваха инстинктите, тя се опитваше да го убие.

Този път се мярна другаде. Зеленият лъч потъна безсилно в черната тъкан. Луис също стреля. Противничката мигновено се скри от погледа му и не разбра дали я е улучил. Забеляза върху тялото й гъвкава наметка, както и огромните стави — коленете и лактите се издуваха като пъпеши. Сети се, че пазителите не носят никаква броня освен собствената си кожа.

Луис се претърколи косо надолу по склона. После се постара да пълзи бързо, макар да не му спореше. За пръв път участваше в подобна игра. За двеста години зрялост нито веднъж не бе пожелал да стане войник.

Две облачета пара се носеха над езерото.

По-наляво Харкабийпаролин се изправи внезапно и стреля с лазерното си фенерче. Къде ли се спотайваше Тила? Лъчът на нейното оръжие не блесна. Жената стоеше като черна мишена на стрелбище, сетне изведнъж се сниши и побягна. Просна се по корем и запълзя нагоре по хълма.

Камъкът долетя отляво; как ли се бе преместила толкова бързо? Удари жената с такава сила, че разкъса ръкава на скафандъра и счупи костта. Харкабийпаролин се надигна с вой и Луис замря в очакване лъчът да я пререже. „Мамка му! Поне гледай откъде ще стреля…“

И този път нямаше лъч. Трябваше да действа, вместо да зяпа. Нали видя откъде хвръкна камъкът? Тесен пролом между две възвишения. Запълзя припряно, за да се нагласи така, че да има естествена преграда между него и пазителката. После тръгна да заобикаля. Тандж, къде ли се бе заврял Кхмий? Рискува да надникне.

Харкабийпаролин вече не пищеше, а душеше усилено въздуха с разширени ноздри. Смъкна левитатора със здравата си ръка и захвърли настрана покривалото. Другата й ръка висеше край тялото. Явно се мъчеше да свали и скафандъра.

Тила беше ей там преди малко. В каква посока бе решила да се премести? Явно вече не обръщаше внимание на жената.

Шлемът заяде и не се отдели въпреки бесните усилия на Харкабийпаролин. Тя се запрепъва надолу по склона, падна и заудря свирепо по лицевата си маска със случайно напипан камък.

Мина твърде много време. Пазителката вече можеше да е навсякъде. Луис се шмугна в улея, издълбан от пресъхнал поток. Не смееше да се катери нависоко, за да не бъде забелязан.

Дали беше способна да предвиди всеки негов избор? Ами да, нали беше пазителка! И сега…

„Зад мен ли е?“ Усети сякаш паяци да плъзват по врата му. Извъртя се и стреля в мига, когато малък остър инструмент сряза скафандъра на височината на ребрата. Притисна лявата си ръка върху дупката, докато с дясната караше рубиновия лъч да шари там, където допреди секунда беше пазителката. Тя подскочи отново и изчезна, преди да завърти лазера си към нея, а от запратеното тежко метално топче шлемът му се пропука.

Затъркаля се надолу, без да отделя дланта си от прореза. И през нацепената маска виждаше как ужасната жена фучи към него подобно на огромен черен прилеп. Заби лъча в тялото й, преди тя да успее да се метне встрани.

Проклятие, преследвачката му нямаше никакво намерение да се отклонява! А и защо да го прави? Тила Браун вече носеше покривалото от свръхпроводяща тъкан, доскоро защитавало Харкабийпаролин от лазера й. Луис стисна здраво оръжието с двете си ръце, за да бъде по-точен. Пазителката щеше да се препече, преди да го докопа. Доближаваше го, а парчета от черното покривало падаха около нея като разкъсана мокра хартия.

Това пък какво е? Що за миризма проникваше в носа му? Тила рязко свърна и запрати лазера си като снаряд към Кхмий. Улученият дезинтегратор хвръкна нагоре.

Ароматът от дървото на живота вече завладяваше мозъка на Луис. Не беше като преживяването с включена жица. Слабичкият ток стигаше и сам по себе си, за да е съвършена насладата. Дървото на живота даваше неописуема радост, но пораждаше и неутолим глад. Вече знаеше какво представлява растението — лъскави тъмни листа и корени, подобни на батати, които бяха навсякъде около него. А уханието… напомняше за рая.

Плодовете наистина бяха навсякъде, но той не можеше да ги опита. Не можеше — заради шлема си. Насили ръцете си да се махнат от закопчалките на скафандъра, защото не бе способен да яде от дървото на живота, докато пазителката убиваше Кхмий.

Стискаше лазера с все сила, сякаш държеше пушка, която подскача при всеки изстрел. Кзинтът и някогашната Тила се бяха вкопчили на кълбо и се въргаляха по земята, оставяйки черни парцали край себе си. Луис се стараеше лъчът да не се отдалечава много от тях. „Не забравяй да се прицелиш внимателно. Всъщност изобщо не изпитваш този глад. Коренът ще те убие, прекалено стар си. Не можеш да се превърнеш в пазител. Просто ще умреш.“

Тандж, каква миризма!… Мозъкът му като че се носеше по вълните й. Напънът да устои беше ужасен. По-зле и от скърцането на зъбите, когато всяка вечер в продължение на осемнадесет години не си позволяваше да пренастрои драуда. Непоносимо! А сега трябваше грижливо да отмества лъча от двамата, които се боричкаха, и да чака своя шанс.

Тила не успя да изкорми кзинта с ритник в корема. За частица от секундата кракът й се отдели от сплетените тела. Червената нишка го докосна и глезенът й пламна в ослепително сияние.

Стори му се, че има още една възможност да стреля, но този път сбърка. Краят на голата розова опашка на Кхмий падна и се загърчи като настъпен червей. Кзинтът като че не усети болка, но пазителката вече знаеше откъде идва лъчът. Опита се да обърне някогашния Говорещ с животни, за да се скрие зад туловището му. Луис отмести гибелното си светлинно копие и зачака.

Съратникът му кървеше на няколко места, ала вече притискаше противничката с огромната си тежест. Луис забеляза съвсем наблизо до биещите се остър камък, който можеше да разцепи черепа на кзинта, ако пазителката успееше да го докопа. Прицели се. Ръката на Тила се стрелна към примитивното оръжие и изгоря.

„Изненада, скъпа!“

Тандж, тази миризма! Ще я убия дори само заради мъчението от дървото на живота!

Дяволската жена вече нямаше китка и стъпало, би трябвало да е сериозно затруднена. Но колко ли бе омаломощила Кхмий на свой ред? И двамата явно губеха сили. Луис видя как твърдата й човка се впива в дебелия врат на кзинта. Той се изви и за миг зад уродливия череп на пазителката остана само фалшивото синьо небе на кухината. Използва този миг, за да забие лъча в мозъка й.

Наложи се Луис и Кхмий да се понапрегнат заедно, за да разтворят челюстите на мъртвата Тила.

— Тя остави инстинктите да я водят в сражението — изхриптя кзинтът. — Стараеше се да изключи съзнанието си. Луис, ти позна — искаше да бъде победена. И Кдапт нямаше да ми помогне, ако пазителката решеше да ме надвие!

Всичко бе свършило благополучно, стига да не се броят кървящите рани по тялото на Кхмий и смъдящите, най-вероятно пукнати ребра на Луис. Както и миризмата, която го мъчеше неспирно. И Харкабийпаролин, застанала до колене във водата с изцъклени от безумието очи, с пяна на устата от безплодните усилия да смъкне шлема на скафандъра си…

Хванаха я за ръцете и я отведоха. Тя се съпротивяваше. Луис също се бореше за всяка крачка, отдалечаваща го от безкрайните редици дървета на живота.

Кхмий спря в коридора, откачи шлема му и го махна.

— Дишай! Тук течението е към кухината.

Подуши предпазливо въздуха. Миризмата я нямаше. Свалиха и шлема на Харкабийпаролин, за да я отърват от проникналия вътре аромат. Лудостта в очите й не изчезваше. Луис избърса пяната от нейните устни.

— Ще можеш ли да устоиш? — попита кзинтът. — И да я възпреш, за да не се върне там?

— Ъхъ. Никой не би се справил с изкушението освен излекуван жицоман.

— Ъррр?

— Няма да го разбереш.

— Да, никога! Дай ми левитатора си.

Ремъците сигурно причиняваха още по-остри болки на Кхмий. Той се върна само след няколко минути. Носеше левитатора на Харкабийпаролин, дезинтегратора и двете лазерни фенерчета.

Жената се поуспокои, но нищо чудно това да се дължеше на изтощението. Луис се мъчеше да потисне обземащата го страховита депресия. Едва-едва чуваше гласа на кзинта.

— …спечелихме битката и загубихме войната. Сега какво ще правим? И жената, и аз имаме нужда от лечение. Може би ще успеем да стигнем някак до совалката…

— Ще отидем в „Иглата“. Как тъй сме загубили войната?

— Не чу ли какво каза Тила? Корабът е в стазис, следователно останахме с празни ръце. Нима ще успеем да разгадаем устройството и функциите на всички тези машинарии наоколо без уредите на кукловодския звездолет?

— Ние победихме. — Луис се чувстваше твърде зле и без да споделя унинието на Кхмий. — Тила не беше непогрешима. Най-доброто доказателство е, че вече се отървахме от нея, нали така? Как би могла да знае, че Най-задния е посегнал точно към превключвателя на стазисното поле? И защо той реши да постъпи толкова глупаво?

— Ха, защото в кораба му, само през една стена, е имало пазителка!

— А нямаше ли там седмици наред и един кзинт? Прословутата стена е част от корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“. Според мен кукловодът е искал да изключи прехвърлящите дискове, но мъничко е закъснял.

Кхмий поумува.

— Имаме дезинтегратор…

— И само два левитатора. Я да си припомним на какво разстояние сме от „Иглата“. Трябва да са около две хиляди мили. Да му се не види…

— Вие, хората, какво правите, ако си счупите ръка?

— Прикрепяме я с шина.

Луис се надигна от пода. Не му беше лесно да събере воля, за да мръдне. Намери парче алуминий, но мина доста време докато си припомни защо го е взел. Нямаше с какво да го вържат освен с ивици свръхпроводяща тъкан. А ръката на Харкабийпаролин се подуваше застрашително. Стегна шината. После заши с черна нишка най-дълбоките рани на Кхмий.

И двамата му съратници можеха да умрат, ако не бъдат излекувани. Самият той си представяше как сяда отново на пода и издъхва — толкова отпаднал се чувстваше. „Не спирай! Мамка му… Няма да ти стане по-добре, ако се тръшнеш. Все някога ще трябва да се пребориш със съблазънта. Защо не веднага?“

— Май ще е най-практично да направим носилка между левитаторите. Но от какво? Свръхпроводящата тъкан не е достатъчно здрава!

— Налага се да намерим нещо друго. Луис, аз не мога да търся. Доста пострадах.

— Не е нужно да търсим. Нали имаме скафандъра на Харкабийпаролин?

Луис отдели предницата с лазера, след това я наряза на ивици. Проби дупки по краищата и промуши през тях усуканите ивици омекотена здрава тъкан. После ги върза за ремъците на своя левитатор.

Скафандърът се превърна в носилка с размерите на Харкабийпаролин. Накараха жената да легне в нея. Тя се държеше покорно, но още не продумваше нито дума.

— Хитро — похвали го Кхмий.

— Благодаря. Ти ще можеш ли да летиш?

— Не знам.

— Опитай се. Ако се наложи, ще спреш някъде, докато се опомниш.

Поеха обратно по коридора, отвел ги дотук. Раните на кзинта пак кървяха и Луис знаеше колко го болят. Само след няколко минути се натъкнаха на широк шест стъпки диск, увиснал над пода и натоварен с какво ли не. Спряха веднага.

— Трябваше да се сетим. Тила го е оставила. Поредната твърде интересна случайност…

— И това ли е част от играта й ? — промърмори Кхмий.

— Ами да. Оставила е диска тук, за да го намерим, ако оцелеем. — Всичко в купчината беше непознато освен тежката кутия с отрязани крепежни болтове. — Помниш ли това? Медицинския комплект от въздушния й велосипед.

— За кзинт е безполезен. А лекарствата вътре са отпреди двадесет и три земни години.

— Все пак ще е по-добре за Хара, отколкото да не й помогнем с нищо. А и ти имаш антиалергичните си хапчета, освен туй липсват бацили, от които могат да ти се възпалят раните… Достатъчно далеч сме от картата на Кзин.

Кхмий обаче не изглеждаше никак добре. Не биваше повече да стои прав.

— Ще успееш ли да се справиш с управлението на диска? — попита той. — Нямам сили да се занимавам с това.

Луис поклати глава.

— Защо да си губим времето? Двамата с Харкабийпаролин ще легнете върху него. Аз ще го тегля с левитатора, а вие ще спите.

— Добре.

— Но нека първо да я прикачим към медицинския комплект. Пък и трябва да сте здраво вързани за опорния прът на диска.