Лари Нивън
Пръстенов свят II (30)

Двадесет и девета глава
КАРТАТА НА МАРС

С един великански скок Кхмий стигна пръв до диска. „Ха, кзинтът също можел да изпълнява заповеди“ — подсмихна се Луис, ала благоразумно предпочете да не споделя откритието си на глас.

Двамата гости по неволя гледаха през прозрачния корпус, но не към океанската шир (нямаше нищо друго освен синя вода и изпъстрено с облаци синьо небе, сливащи се в безкрая), а към голям холограмен екран. Щом Кхмий се появи върху диска в кораба, двамата се озърнаха, стреснаха се и веднага се постараха да прикрият реакцията си.

— Кхмий — намеси се без излишно забавяне Луис, — запознай се с Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок, библиотекари от въздушния град. Те много ни помогнаха да съберем ценна информация.

— Хубаво — изсумтя кзинтът. — Най-заден, какъв ни е проблемът?

В същия миг Луис го подръпна внимателно за козината и посочи към екрана.

— Да, погледнете слънцето — потвърди кукловодът.

Светилото се виждаше затъмнено и увеличено в холограмата. Едно ослепително петно близо до центъра му се местеше и гърчеше, неспирно променяйки формата си.

— Не ставаше ли същото — сети се Кхмий — малко преди да кацнем на космодрума при издатината?

— Точно така. Наблюдаваш в действие антиметеоритната защита на Пръстенов свят. Най-заден, какво бихме могли да направим? Да намалим скоростта… но не знам как ще спасим совалката!

— Първата ми мисъл бе да спася скъпоценните ви особи — подхвърли кукловодът.

По водата под устремилия се в бягство кораб играеха ярки отблясъци. Ставаха все по-силни и в тях се забелязваше виолетов оттенък. За миг просветнаха непоносимо… и се превърнаха в черно петно на прозрачния под А въгленочерна нишка, очертана от виолетово-бяло сияние, се заби надолу в посоката на въртенето — същинска отвесна колона от земята към небето. Над пределите на атмосферата обаче тя беше невидима.

Кзинтът промълви няколко думи на Речта на героите.

— И така да е — отговори Най-задния на интерезик, — по какво стреля? Отначало предположих, че ние ще бъдем мишената.

— Картата на Земята не се ли намира в тази посока? — спомни си Луис.

— Да. Също и голямо количество вода, както и други острови.

Където лъчът докосваше повърхността, хоризонтът сякаш се разгаряше в бяло. Кзинтът пак зашепна на своя език, но този път човекът долови смисъла:

— С такова оръжие бих могъл направо да изпаря Земята.

— Я млъквай!

— Луис, съвсем естествено беше да си го помисля.

— Ъхъ…

Лъчът изчезна внезапно. И се появи отново няколко градуса надясно.

— Тандж и проклятия! Най-заден, да се издигнем. Искам да използвам телескопа.

На картата на Земята пламтеше жълтобяла точка. Мястото изглеждаше тъй, сякаш го е цапардосал възедричък астероид.

Нататък, на брега на Големия океан, имаше подобна гледка.

А слънчевото изригване бледнееше. Кхмий промърмори:

— Да не са се появявали космически кораби в тази посока? Или някакви други бързо движещи се тела?

— Уредите може и да са записали нещо — колебливо отвърна кукловодът.

— Добре, провери записите. И нека се спуснем до височина една миля. Мисля, че ще е най-добре да доближим картата на Марс ниско над повърхността.

— Луис?…

— Направи каквото ти каза Кхмий.

— А известно ли ни е вече как е бил предизвикан този лазерен лъч? — попита след малко кзинтът.

— Той ще ти обясни — сухо отвърна Най-задния. — Аз си имам други занимания.

„Иглата“ и совалката доближаваха картата на Марс раздалечени. Най-задния внимаваше между тях да няма ъглово отстояние, за да запази възможността за прехвърляне.

Луис и Кхмий се преместиха в совалката за обяд. Кзинтът беше прегладнял. Погълна няколко килограма сурово месо, една сьомга и поне четири литра вода. Апетитът на човека позатихна от това представление. Радваше се, че и гостите му не са принудени да го гледат.

— Не разбирам защо си помъкнал онези двамата — подхвърли Кхмий, — освен за да се чифтосаш с жената. Добре, ами момчето за какво ти е?

— Те са от расата на Строителите, която някога е властвала над почти целия Пръстенов свят. Измъкнах ги от една библиотека. Опознай ги! Задавай им въпроси!

— Боят се от мен.

— Нали си бил дипломат, умеещ да омайва? Ще поканя момчето да разгледа совалката. Разкажи му нещо. Да речем, за Кзин, ловните паркове и Дома на Патриаршеското минало. Обясни му как се чифтосват кзинтите.

Луис се прехвърли в „Иглата“, размени две-три думи с Кауаресксенджаджок и го отведе, преди Харкабийпаролин да проумее какво става.

Кхмий се зае да показва на момчето как се управлява совалката. Кръжаха, правеха лупинги, стрелкаха се ту към небето, ту към земята. Хлапакът беше очарован. После кзинтът го заплени с магическите свойства на бинокулярните очила, свръхпроводниците и противоударната броня.

Накрая Кауаресксенджаджок сам попита как се размножава неговата раса.

А Кхмий неотдавна бе срещнал самка, която владееше словото! Пред него се бяха открили нови хоризонти. Удовлетвори напълно любопитството на момчето — през това време Луис скучаеше, — после на свой ред започна да го разпитва за ришатра.

Кауаресксенджаджок нямаше практически опит, затова пък главата му преливаше от знания.

— Правим записи, ако хората от чуждите раси са съгласни. Имаме огромен архив. Някои раси предпочитат да се отплащат по друг начин, а не с ришатра, или пък повече им харесва да гледат и да обсъждат. Някои се сношават само в една поза или когато са разгонени. Всичко това влияе на търговските връзки. Използваме и различни помощни средства. Луийву спомена ли ти вече за уханието на вампирите?

И двамата май не забелязаха кога точно Луис се бе прехвърлил обратно в „Иглата“. Харкабийпаролин го посрещна много разстроена.

— Луийву, той може да стори нещо лошо на Кауа!

— Ами, чудесно се разбират! Кхмий ми е отдавнашен съратник и знам, че децата на която и да е раса са му симпатични. Момчето е в абсолютна безопасност. Ако и ти искаш да се сприятелиш с кзинта, почеши го зад ушите.

— Как си нарани челото?

— Проявих небрежност. Чуй, що не взема да те успокоя…

Любиха се; или поне правиха ришатра на водното легло, с включено устройство за масаж. Колкото и да бе намразила живота си в Сградата Пант, явно жената бе научила там немалко. Два часа по-късно Луис твърдо вярваше, че не е в състояние да шавне. Харкабийпаролин го погали по бузата.

— Утре свършва размножителният ми период. Ще си възстановиш силите.

— Не съм сигурен, че има на какво да се радвам — подсмихна се той.

— Луийву, ще ми олекне, ако отидеш при Кхмий и Кауа.

— Добре де. Гледай сега как ще плета крака! Ето, пълзя към прехвърлящия диск. Можеш да си представиш, че вече съм изчезнал.

— Моля те!

— Е, щом толкова настояваш…

* * *

Тъмната линия срещу тях полека се превръщаше в преграда, препречила пътя им. Кхмий намали скоростта и от външните микрофони се разнесе равномерен шепот, доста различен от свистенето на въздуха по корпуса на совалката.

Стигнаха до стена от падаща вода. От разстояние една миля изглеждаше съвсем отвесна и безкрайно широка. Горният край на водопада се намираше на не по-малко от двадесет мили над главите им. А основата се губеше в мъгла. Грохотът причиняваше болки в ушите и накрая Кхмий изключи външните микрофони. Пак чуваха тътена през стените, но вече приглушен.

— Колко прилича на водните колектори в града! — възкликна момчето. — Може би оттук нашите хора са се научили как да ги правят. Кхмий, разказах ли ти вече за водните колектори?

— Да. Ако Строителите са стигали до това място, чудя се дали са успели и да проникнат вътре. Имате ли някакви легенди за куха земя?

— Нямаме.

— И техните магьосници неизменно са с телосложението на паки-пазители — промълви Луис.

— Луийву, а този водопад… защо е толкова огромен?

— Сигурно обикаля по целия периметър на картата. Отнема влагата. Горе трябва да е съвсем сухо. Най-заден, чуваш ли ме?

— Да. Какви са заповедите ти?

— Ще пообиколим със совалката, като включим дълбокото сканиране и останалите сензори. Може и да открием вход зад водопада. А с „Иглата“ ще проучим какво има горе. Как сме с горивото?

— Ще стигне, щом няма да се прибираме у дома.

— Бива. Пускаме сондата да следва кораба на… нека да са десет мили. И да не се отделя от повърхността! Прехвърлящите дискове и връзката помежду ни да са включени през цялото време. Кхмий, искаш ли ти да летиш в совалката?

— Слушам и изпълнявам — изсумтя кзинтът.

— Добре. Да вървим, Кауа.

— Предпочитам да остана тук.

— Харкабийпаролин ще ме удуши! Прехвърляме се.

„Иглата“ се изкачи двадесет мили над океана и пред тях се ширна червеният Марс.

— Ужасно изглежда! — ахна Кауаресксенджаджок.

Луис не му обърна внимание.

— Е, поне знаем, че търсим нещо грамадно. Представи си кръпка, достатъчна да запуши Юмрука на бога. Значи трябва да има и люк с такива размери, че да я измъкнат през него заедно с машината, която ще я пренесе. Най-заден, кое място на картата би избрал?

— Кой ще забележи люка, ако е зад водопада? Океанът е пуст, а и водата скрива всичко.

— Хм, звучи разумно. Но там ще търси Кхмий. А другаде?

— Искаш от мен да прикрия очертанията на гигантски люк в марсианския пейзаж? Ще му придам неправилна форма, а пантите ще са по протежението на дълъг и прав каньон. Вероятно бих предпочел също да го скрива и лед. При отваряне ще разтопявам северния полюс, после пак ще го замразявам.

— А има ли такъв каньон?

— Има. Вече проверих. Луис, северният полюс на Марс е най-добрият ни шанс да намерим вход. Марсианците никога не са припарвали до полюсите на планетата си. Водата е била пагубна за тях.

Картата представляваше полярна проекция и южният полюс беше разстлан по ръбовете й. Оставаше северният.

— Чудесно. Отиваме да огледаме северния полюс. Ако не открием нищо, започваме да претърсваме по разширяваща се спирала. Поддържай височина, всички уреди да са включени. Няма значение дали ще стрелят по „Иглата“. Кхмий, слушаш ли ни?

— Чух ви.

— Съобщавай ни всичко интересно. Може пък ти да се натъкнеш на онова, което търсим. Не предприемай обаче нищо. — Дали кзинтът би се подчинил на такава заповед? — Не трябва да нахлуваме със совалката. Ние определено сме си взломаджии и ако охраната ще гърми по нас, предпочитам да сме в корпус на „Дженеръл продъктс“…

Дълбокото сканиране показваше всичко до основата от скрит. Над нея планините и долините изглеждаха прозрачни. Имаше морета от марсиански прах, който се стичаше в падините като олио. А под него — подобия на градове. Здания с плътни каменни стени, плавни извивки и множество проходи. Двамата жители… на въздушния град зяпаха, Луис също. В изследвания космос марсианците бяха измрели отдавна.

Въздухът, доколкото го имаше, пропускаше светлината не по-зле от вакуум. Вдясно, отвъд хоризонта, стърчеше планина, надминаваща всички върхове на Земята. Беше Монс Олимпус, разбира се. А над кратера се рееше бяло късче.

„Иглата“ се плъзна надолу и се изравни с повърхността малко над дюните. Странната конструкция още се виждаше, застинала може би на петдесетина метра над върха. Корабът също би трябвало да се забелязва добре оттам.

— Кхмий?

— Слушам те.

Луис се пребори с желанието да шепне.

— Открихме левитиращ небостъргач. На трийсетина етажа е, има площадка за кацане на въздушни машини. И е с формата на двоен конус. Носи се над най-високата марсианска планина като шантав пътепоказател.

— Както изглежда, сигналът е предназначен за нас. Да се прехвърля ли в кораба?

— Още не. Ти забеляза ли нещо?

— Според мен попаднах на огромен люк зад водопада. Би пропуснал лесно цял боен флот, както и кръпка за Юмрука на бога. Предполагам, че се отваря с някакъв код. Не съм опитвал.

— И не го прави! Изчакай. Най-заден?

— Имам резултатите от дълбокото сканиране и радиационния спектър. Сградата почти не излъчва. Магнитната левитация не изисква особен разход на енергия.

— А какво откри вътре?

— Ето, погледни.

На екрана се появи сивкаво-прозрачна триизмерна схема. Сградата явно беше предназначена за пътешествия — виждаха се горивни резервоари и двигател на петнадесетия етаж. Кукловодът обясни:

— Здрава конструкция. Построена е от бетон или друг материал с не по-малка плътност. В хангара липсват возила. На върха и в дъното има телескопи и различни сензори. Не мога да преценя дали сградата е обитавана в момента.

— Ей в това ни е проблемът! Сега ще нахвърлям стратегията, а ти ми кажи дали ти харесва. Първо: втурваме се с цялата си бързина и увисваме точно над върха.

— И се превръщаме в идеална мишена…

— Че какво ще ни стане, нали сме в корпус на „Дженеръл продъктс“? Ако никой не ни обстрелва, следва второто — оглеждаме кратера с дълбоко сканиране. Открием ли нещо освен скрит, идва ред на третата стъпка — изпаряваме сградата. Можем ли да го направим, и то бързо?

— Да, но не можем да го повторим. И каква ще бъде четвъртата ни стъпка?

— Пъхваме се вътре светкавично. Кхмий остава в готовност да ни отърве както намери за добре. Сега ми кажи дали ще се свиеш на кълбо насред цялата тази процедура!

— Не бих посмял.

— Я почакай… — Луис усети, че гостите им са уплашени до полуда и се обърна към Харкабийпаролин: — Ако изобщо има място, откъдето да спасим света, то е под нас. Смятаме, че намерихме входа. Но и някой друг го е открил. Не знаем нищо за него или за тях. Разбирате ли ме?

— Страхувам се — измънка жената.

— И аз. Ще успееш ли да успокоиш момчето?

— А ти как ще успокоиш мен? — засмя се тя пресекливо. — Добре, ще се постарая.

— Най-заден, започваме.

„Иглата“ подскочи в небето с ускорение двадесет G, претърколи се и почти опря въздушния небостъргач, увиснала с търбуха нагоре. На Луис леко му призля, а двамата от града писнаха. Кауаресксенджаджок бе впил пръсти в ръката му.

Кратерът наглед бе запушен от прастара лава. Ву обаче гледаше екрана на скенера.

Там беше! Дупка в скрита с форма на разширяваща се фуния, водеща нагоре (не, надолу!) в кратера на Монс Олимпус. Твърде тясна, за да минат през нея машини за поправка на Пръстеиовия свят. Може би най-обикновен авариен изход, но предостатъчен за „Иглата“.

— Стреляй! — заповяда той.

Предишния път Най-задния бе използвал този лъч като прожектор. Но при стрелба от упор пролича опустошителната му мощ. Реещата се сграда заприлича на пламтяща комета, в чието ядро се топеше бетон. След миг остана само прашен облак.

— Спускай се!

— Луис…

— Тук сме на прицел. И нямаме време. Спускай се с двадесет G. Сами ще си направим врата!

Охреният пейзаж приличаше на безкраен покрив над главите им. Образът от дълбокото сканиране показваше дупка в скрита, сякаш жадуваща да ги погълне. Другите сетива обаче врещяха, че затапеният с лава кратер на Монс Олимпус пада, за да ги размаже.

Ноктите на момчето се впиха до кръв в ръката на Луис. Харкабийпаролин стоеше като статуя. Самият Луис се сви в очакване на удара.

Мрак.

На екрана на скенера се появи безформено млечно сияние. Виждаха се и други светлинки — зелени, червени и оранжеви звездички по пулта в пилотската кабина.

— Най-заден!

Нито звук.

— Най-заден, искам осветление! Използвай прожектора! Трябва да видим дали нещо не ни застрашава!

— Какво стана? — жално попита Харкабийпаролин. Очите му свикваха с тъмнината — различи я седнала на пода, обвила с ръце коленете си.

Пилотската кабина се освети. Кукловодът обърна двете си глави, надвиснали над пулта. Изглеждаше някак смален, май всеки миг беше готов да се свие на топка.

— Луис, вече не издържам!

— Знаеш, че в момента не бива да пипаш нищо по пулта. Поне да огледаме с прожектора.

Едната глава докосна някакъв регулатор. Бяла еднообразна светлина окъпа всичко пред корпуса.

— Потънали сме в нещо. — Докато главата се взираше в индикаторите, другата съобщи: — Температура седемстотин градуса. Лава. Била е излята около нас, докато сме се намирали в стазис. Вече изстива.

— Хм, някой изглежда ни е подготвил посрещане. Все още ли сме с носа надолу?

— Да.

— Не можем да излетим обратно, а само да продължим в същата посока?

— Да.

— Искаш ли все пак да опитаме?

— Що за въпроси задаваш! Иска ми се да започна отначало, още отпреди да унищожиш нашия хипердвигател…

— Е, стига де!

— …или отпреди момента, когато реших да отвлека човек и кзинт. Смятам, че допуснах грешка.

— Губим си времето.

— Няма къде да отделяме излишната топлина от „Иглата“. Ако се опитаме да се оттласнем нанякъде, само ще доближим с час-два мига, когато по принуда ще изпаднем в стазис, докато настъпи промяна в обстоятелствата.

— Ще почакаме, щом е така. Има ли образ от дълбокото сканиране?

— Вулканична скала във всички посоки, вече напукана от охлаждането. Ще разширя обхвата… Луис, шест мили под нас забелязвам основа от скрит. Също и покрив от този материал, но много по-тънък, четиринадесет мили над нас.

Усещаше напиращата в гласа на кукловода паника.

— Кхмий, чу ли всичко?

Бе му отговорено по много изненадващ начин.

С вой на нечовешка болка и ярост кзинтът скочи от прехвърлящия диск, закрил очите си с длани. Харкабийпаролин се залепи за стената, за да не бъде прегазена. Огромното туловище налетя на водното легло, претърколи се и тупна на пода.

Луис вече се бе втурнал в банята. Пусна душа докрай, метна се над леглото и подпря с рамо подмишницата на Кхмий. Плътта под козината беше твърде гореща.

Кзинтът се надигна и последва Луис към мощната струя студена вода. Завъртя се под нея, за да го облее отвсякъде. После приседна на пода и вдигна лице към душа. Доста по-късно попита:

— Как се досети?

— И ти ще надушиш миризмата, щом ти се отпуши носът — увери го Луис. — Вони на опърлена козина. Какво стана?

— Изведнъж се подпалих. На пулта се появиха десетки алармени сигнали. Хвърлих се към диска. Совалката е на автопилот… ако не и унищожена!

— Може би ще се наложи да проверим. „Иглата“ пък е потопена в изстиваща лава. Най-заден?

Надникна към пилотската кабина. Кукловодът вече представляваше покрито с козина яйце.

Не бе понесъл последния шок. Имаше защо! От един екран към тях се взираше смътно познато лице.

Виждаше се — доста по-голямо — и в правоъгълника, показвал доскоро данните от дълбокото сканиране. Не лице, а маска, сякаш бе грубо човешко подобие, изработено от стара кожа без нито едно косъмче. По рязко очертаните челюсти липсваха зъби. А очите, потънали дълбоко под надвисналото чело, оглеждаха преценяващо Луис Ву.