Лари Нивън
Пръстенов свят II (28)

Двадесет и седма глава
ГОЛЕМИЯ ОКЕАН

Извън корпуса на кораба висяха шест правоъгълни холограмни екрана. Шест камери показваха горната и долната палуби на совалката, както и ставащото извън нея.

Пилотската кабина беше празна. Луис огледа пулта за алармени сигнали, но не откри нито един такъв. Автолечителят още приличаше на голям затворен ковчег.

Нещо неприятно ставаше с външните камери. Образът трептеше, разкривяваше се, цветовете примигваха неестествено. Едва различаваше двора, тесните бойници и неколцината кзинти в кожени брони, застанали на стража. Други притичваха на четири крака, но тях не успяваше да огледа.

Пламъци! Бранителите на замъка бяха наклали грамаден огън около кукловодския летателен апарат.

— Най-заден, не можеш ли да издигнеш совалката оттук? Нали уж имаше дистанционно управление?

— Лесно бих дал команда за излитане, но няма да е напълно безопасно. В момента се намираме на… дванадесет дъгови минути в посоката на въртене и малко вляво от картата на Кзин, тоест на повече от триста хиляди мили. Сигналите дотам и обратно ще се забавят три секунди и половина. Засега не виждам причини да се безпокоим за състоянието на животоподдържащите системи в совалката.

Четирима кзинти спринтираха и отвориха тежката порта. В двора влезе тромаво возило на колела. Беше видимо по-голямо от колите на Народа на машините. Навсякъде по него стърчаха оръдия, явно изстрелващи снаряди. Отвътре излязоха още кзинти и се вторачиха преценяващо в совалката.

Дали господарят на замъка бе повикал някого на помощ? Или по-могъщият съсед сам бе решил да дойде, за да присвои неуязвимата летяща крепост?

Всички оръдия се завъртяха към нея и блъвнаха огън. Камерите се разтресоха. Залегналите едри оранжеви котки се надигнаха, за да огледат пораженията.

На пулта в пилотската кабина още нямаше тревожни светлинки.

— Тези диваци — отсъди Най-задния — не разполагат с нищо, което би навредило на совалката.

Снарядите отново раздрусаха образите по екраните.

— Няма как, ще разчитам на твоята увереност — промърмори Луис. — Продължавай да следиш развоя на събитията. Достатъчно ли се сближихме, за да проникна в совалката чрез прехвърлящите дискове?

Очите на кукловода пак се вторачиха едно в друго. Застина за няколко секунди в тази поза.

— Сега сме на двеста хиляди мили от картата на Кзин по посоката на въртене, както и на сто и двадесет хиляди мили вляво от нея, което обаче няма значение. Но разстоянието по протежение на пръстена може да се окаже гибелно за теб. Относителната скорост на „Иглата“ спрямо совалката е почти миля в секунда.

— Това прекалено много ли е?

— Луис, нашите технологии не са предназначени да вършат чудеса! Прехвърлящите дискове могат да поемат кинетичната енергия от разлики в скоростта до шестдесет метра в секунда, не повече…

Взривовете бяха разпръснали струпаните дърва и бронираните стражи ги примъкваха отново около совалката.

Луис преглътна напиращата на езика му гадна думичка.

— Схванах. Значи най-бързият начин да намалим разстоянието е да се устремим точно в посоката срещу въртенето, докато за мен стане безопасно да се прехвърля. После можем да продължим по-кротко надясно.

— Слушам и изпълнявам. А с каква скорост да се движим?

Отвори уста… и не проговори веднага.

— Ама че занимателно въпросче! Какво е метеорит според автоматичната защита на Пръстенов свят? И какво тя би сметнала за нападащ кораб на противник?

Едната глава се шмугна зад гърба на кукловода и клъвна няколко пъти пулта.

— Вече прекратих ускорението. Налага се да обсъдим проблема. Луис, не разбирам как Строителите на градове са узнали, че могат да изградят и използват транспортната система по стените, без да пострадат.

Човекът поклати глава. Смяташе, че е проумял защо създателите на конструкцията не са програмирали защитата да стреля по страничните стени — за да имат свободен коридор за собствените си кораби, или пък защото са установили, че съществува опасност двигателите за корекция на орбитата да бъдат унищожени още при първото им включване…

— Предполагам, че са започнали с по-малки корабчета и постепенно са увеличавали размерите им. Опитвали са и им е провървявало всеки път.

— Глупаво. Рисковано!

— Знам. Но неведнъж са постъпвали така, нали?

— Вече изказах мнението си. Чакам заповед от теб — каква да бъде скоростта ни?

Под тях се стелеше пустинята — изгорена безжизнена област, чиято екология е била безвъзвратно погубена преди хиляди фалани. Какво ли бе успяло да пробие Пръстеновия свят? Кометите обикновено нямаха нито размерите, нито скоростта за това. А след създаването на гигантската конструкция в системата липсваха планети и астероиди.

„Иглата“ вече доближаваше зелени земи, напред проблясваха сребристите нишки на реки.

— В първата експедиция поддържахме с въздушните си мотопеди скорост, превишаваща двойно тази на звука — промълви Луис. — Това би означавало да се влачим още… осем дни. По дяволите, твърде много са! Допускам, че защитата обстрелва всичко, което се движи прекалено бързо спрямо повърхността. Но колко бързо?

— Най-лесно ще го установим, ако отново започнем да ускоряваме, докато ни се случи нещо.

— Не вярвам на ушите си! Да чуя подобни слова от кукловод!

— Луис, повярвай поне в уменията ни на инженери. Стазисното поле ще се включи, когато е необходимо. А в стазис нито едно оръжие не може да ни навреди. В най-лошия случай ще се ударим в повърхността, след което ще продължим с по-умерена скорост. Има различни степени на риск. Най-опасният вариант през следващите две години е да се крием и да не правим нищо.

— Не, не мога да… ако го беше казал Кхмий, както и да е… но кукловод… Дай ми минутка-две да се опомня! — Затвори очи и се напъна да помисли. — Първо ще издигнем повредената сонда…

— Вече я преместих.

— Къде е?

— Върху най-близката висока планина с връх от оголен скрит. За по-сигурно място не можах да се сетя. Сондата все още е полезно устройство, макар да не ни снабдява с гориво.

— Избрал си чудесно местенце! Нека остане там. Просто включи всички сензори, както в „Иглата“, тъй и в совалката. Насочи повечето към засенчващите плоскости. Къде другаде биха разположили антиметеоритна защита?… Да не забравяме, че досега не сме установили тя да е стреляла по нещо под основата на Пръстеновия свят.

— Нямам представа къде!

— Все едно. Ще насочим камери към различни места по дъгата на конструкцията. Други — към плоскостите и към слънцето. Останалите — към картите на Кзин и на Марс.

— Непременно.

— Поддържаме височина хиляда мили. Да пуснем ли и другата сонда? Да ни следва отдалеч…

— Единствения ни източник на гориво? Не!

— Добре, нека тогава ускоряваме и да видим какво ще ни сполети.

— Слушам и изпълнявам — изчурулика Най-задния и се обърна към пулта.

Луис, който с удоволствие би поспорил още малко, за да свикне с опасната идея, беше принуден да млъкне.

Камерите регистрираха произшествието, за разлика от сетивата на пътуващите в „Иглата“. Всъщност дори да се бяха вторачили право нагоре, те пак нямаше да забележат нищо особено. Щяха да видят яркобели звезди, нашарената в светло и тъмно синя дъга на Пръстенов свят на фона на космическия мрак, а също и черното петно, с което защитният слой на кораба заместваше слънцето.

Но те дори не поглеждаха натам.

Под съсипания хипердвигател отминаваха райони, в които животът благоденстваше. Джунгли, блата и прерии, тук-там одеяло от шарени кръпки — обработени земи. Доколкото Луис можеше да прецени, малко от расите по този свят бяха склонни да се занимават със земеделие.

По плоските морета имаше цели флотилии от лодки. Веднъж пък летяха половин час над паяжина от пътища, значи те се простираха на цели седем хиляди мили! През телескопа зърваха ездачи или теглени от някакви животни каруци. Тук явно липсваха возила с мотори. Местната култура на Строителите не бе изпълзяла от упадъка.

— Чувствам се като богиня — отрони Харкабийпаролин. — Никой друг от града не е виждал такава гледка.

— Познавах навремето една богиня — подхвърли Луис. — Поне тя се смяташе за такава. И принадлежеше към твоята раса. Била е в екипажа на космически кораб. Вероятно неведнъж е гледала същото, което виждаш ти.

— Тъй ли?!

— Внимавай да не ти се замае главата.

Юмрука на бога бавно се смаляваше зад тях. Естественият спътник на Земята лесно би се побрал в кухата му черупка. Човек трябваше да го огледа отдалеч, да го сравни с пейзажа, обхващащ обитаема площ, по-просторна от всички населени планети в изследвания космос, за да оцени големината му. Но Луис не се чувстваше като бог. Струваше му се, че е нищожен. И твърде уязвим.

Капакът на автолечителя в совалката не помръдваше.

— Най-заден, възможно ли е Кхмий да има и други наранявания?

Кукловодът беше някъде зад плътната зелена стена, но гласът му прозвуча ясно:

— Разбира се.

— Ами ако в момента умира там…

— Грешиш. Луис, зает съм. Не ме разсейвай!

Образът от телескопа вече се размазваше. Дори от хиляда мили земята долу видимо се движеше. „Иглата“ бе ускорила скоростта си над пет мили в секунда — първа космическа… на Земята.

Облачните стени блестяха така, че дразнеха очите. Далеч назад избледняваше шаренията на посевите. А точно под тях започваха стотици мили плоска степ, простряла се наляво и надясно, докъдето стигаха погледите им. Тук реките се разливаха в зелени мочурища.

Различаваше се начупената линия на старателно из-дялани заливчета, устия, островчета — всичко предназначено за удобството на моряците и лодкарите. Следваха още няколкостотин мили равнина, отровена от натрупването на сол, а нататък — синята ивица на далечния океан. Луис усети как косъмчетата на тила му настръхнаха. Дори толкова далеч от Юмрука на бога имаше следи от чудовищния удар. Заради променения наклон океанът се бе отдръпнал седемстотин-осемстотин мили навътре.

Разтри смъдящите си очи. Всичко долу му се струваше прекалено ярко. Играеха някакви виолетови искри…

После светът изчезна в чернилка.

Той стисна клепачи. Когато отново ги отвори, завари същия мрак, все едно бе попаднал в нечий стомах.

Харкабийпаролин изпищя, а Кауаресксенджаджок се замята от ужас. Ръката му се удари в рамото на Луис, след миг момчето се вкопчи в него. Викът на жената секна внезапно и тя запита с глас, който сякаш имаше зъби на хищник.

— Е, Луийву, къде се озовахме?

— Ще опитам да налучкам. Трябва да сме на дъното на океана.

— Прав си — съгласи се контраалтът на Най-задния. — Дълбокото сканиране ми дава чудесен изглед. Да включа ли прожекторите?

— Не се бави!

Водата се оказа размътена. „Иглата“ не беше спряла в дълбокото. Около нея обикаляха любопитни риби, а наблизо имаше дори гъсталак от водорасли.

Хлапакът пусна ръката на Луис и залепи нос в прозрачната стена. И Харкабийпаролин се озърташе, все още трепереща.

— Луийву, можеш ли да ми обясниш какво се случи? Но така, че да разбера?

— Ей сега ще се справим със загадката — обеща той. — Най-заден, издигаме се отново на хиляда мили.

— Слушам и изпълнявам.

— Колко дълго останахме в стазис?

— Не е възможно да определя в момента. Хронометърът на „Иглата“ също е спрял, разбира се. Ще пратя команда на сондата да ни предаде всички записани данни, но отговорът ще се забави шестнадесет минути заради разстоянието.

— А с каква скорост летяхме?

— Пет цяло и осем десети мили в секунда.

— Значи заковаваме точно на пет мили в секунда, докато разнищим данните.

Щом корабът доближи повърхността на водата, отново започнаха да приемат сигнала от совалката. Огънят в двора пламтеше, автолечителят си оставаше затворен. Луис си напомни, че Кхмий трябваше да е излязъл досега.

Синьото около тях изсветляваше. „Иглата“ се изтръгна от океана и се понесе към слънцето. Подът под краката им почти не потрепваше, докато се отдалечаваха от водата с ускорение двадесет G.

Гледката беше много поучителна.

На четиридесет-петдесет мили зад тях огромни вълни се разбиваха по плоския плаж, който някога сигурно бе представлявал континентален шелф. От него се точеше идеално прав дълбок улей. Явно „Иглата“ не се бе ударила директно в океана.

По-нататък имаше тревисти равнини, след тях — гори. Сега те горяха. Огнена буря, обхванала хиляди квадратни мили. Пламъците се устремяваха от всички страни към средата, а там се издигаха право нагоре, досущ като парата, струпваща се над земите на слънчогледите далеч оттук. Невъзможно беше стремителното падане на кораба да е причинило опустошението.

— Вече сме осведомени — натърти Най-задния, — че антиметеоритната защита е програмирана да стреля и по обитаеми територии. Луис, смаян съм. Изразходваната енергия е сравнима с необходимата за проекта, задвижил Флота на световете. А автоматиката сигурно е правила това неведнъж.

— Отдавна знаем, че паките са замисляли творенията си със замах. Но какво стана всъщност?

— Не ме отвличай сега. Ще ти кажа, щом разбера.

Кукловодът изчезна зад непрозрачната стена.

Беше вбесяващо, че той разполага с всички уреди. Можеше да сипе лъжи и с двете глави, а нямаше как другите да проверят чутото!

Харкабийпаролин подръпваше ръкава му и той й се озъби:

— Сега пък какво има?

— Луийву, не те разпитвам от празно любопитство. Просто разумът ми не издържа. Подмятат ме сили, които не мога дори да опиша. Моля те, обясни ми…

Луис въздъхна.

— Искаш от мен да ти обясня как действат стазисните полета и антиметеоритната защита на Пръстенов свят. Ще се наложи да стигна до кукловодите от Пиърсън, корпусите на „Дженеръл продъктс“ и паките.

— Готова съм да те слушам.

Докато той говореше, тя кимаше и задаваше въпроси. Опитваше да се увери, че е схванала същината. Разбира се, самият Луис Ву знаеше несравнимо по-малко, отколкото му се искаше. Но трябваше да й втълпи, че е проумял важните неща. И когато жената се остави да бъде убедена, започна да си възвръща самообладанието. Това в края на краищата беше целта.

Скоро Харкабийпаролин го поведе към водното легло, без да се притеснява от момчето, което им се ухили веднъж през рамо и пак се вторачи в Големия океан.

Ришатрата даваше спокойствие. Е, може би мимолетно. Но на кого му пукаше?

Водата долу несъмнено беше в изобилие.

От тази височина се виждаше надалеч, преди слоевете въздух да размият гледката. Рядко се мяркаше дори островче! Тук-там прозираха очертанията на твърде плиткото дъно. Но над простора стърчаха само отделни връхчета, вероятно и те скрити под повърхността, преди да налети чудовището, сътворило Юмрука на бога.

Имаше бури, но човек напразно би се взирал в търсене на спиралите, отбелязващи урагани и тайфуни. Облаците сякаш се събираха във въздушни реки. И от хиляда мили личеше, че се движат.

Кзинтите, дръзнали да се опълчат срещу този безкрай, едва ли са били страхливци, а завърналите се от пътешествията в никакъв случай не бяха глупаци. С примижали от напрежение очи на десния хоризонт се забелязваха неясни острови — трябваше да е картата на Земята… която просто се губеше в океана.

Хладнокръвен, отработен до съвършенство контраалт проникна в унеса на неговия размисъл.

— Луис, намалих скоростта до четири мили в секунда.

— Бива.

Четири, пет — имаше ли значение?

— И къде е разположена според теб антиметеоритната защита?

Долавяше нещо в тона на кукловода…

— Нищо не съм казвал. Не знам.

— Ами, не си! Имам запис. Намирала се е в засенчващите плоскости. Това било единственото правдоподобно обяснение, щом не пазела външната страна на пръстена.

Аха… В гласа на Най-задния липсваше дори намек за чувства.

— Да смятам ли, че съм сбъркал?

— Луис, моля те да внимаваш. Когато скоростта ни надвиши четири цяло и четири десети мили в секунда, слънцето изригна. Имам и визуални записи. Не сме го видели заради защитния слой. Светилото е изхвърлило струя от плазма, дълга няколко милиона мили. Право към нас. А тя не се е изкривила в магнитното поле на звездата, както е нормално при подобни явления.

— Не бяхме ударени от плазмена струя.

— Както вече казах, за двадесет минути плазмата се е проточила на няколко милиона километра. И се е преобразувала в лазерен лъч във виолетовата част на видимия спектър.

— Мили Боже…

— Газов лазер с невъобразима мощност. Там, където е попаднал лъчът, още има светещо петно. По мои изчисления диаметърът му е бил около десет километра. Не особено фокусиран лъч, но пък и не е нужно да е такъв. Дори при скромен коефициент на полезно преобразуване на енергията, изригването би стигнало за излъчване на газов лазер с три пъти по десет на двадесет и седма степен ерга в секунда, и то в продължение на цял час.

Мълчание.

— Луис?

— Дай ми малко време. Най-заден, това е едно извънредно внушително оръжие… — И внезапно му светна в главата: ето я тайната на създателите на този свят! — Затова са се чувствали в безопасност. Били са в състояние да отблъснат всякакво нашествие. Имали са лазерно оръдие, по-голямо от планетите, по-голямо дори от системата Земя-Луна, от… Най-заден, май ще припадна!

— Нямаме време.

— Какъв е причинителят? Нещо е накарало слънцето да изригне плазма. Дали не е едно от предназначенията на засенчващите плоскости?

— Не бих се спрял на тази хипотеза. Според записите от камерите една част от вътрешния пръстен се е отместила встрани, за да пропусне лъча, като се е сгъстила наоколо, вероятно с цел да предпази близките райони от прекомерно облъчване. Не можем да приемем, че в същото време системата от засенчващи плоскости е манипулирала с магнитно въздействие фотосферата на звездата. Дори посредствен конструктор би предвидил две напълно самостоятелни системи…

— Прав си. Абсолютно! И все пак ще провериш, нали? Записахме всевъзможните магнитни явления от три различни точки. Открий причинителя на слънчевото изригване. — „Аллах, Кдапт, Брама, Финагъл, нека са засенчващите плоскости!“ — Най-заден, имам още една молба. Каквото и да научиш, не ми се прави на топка.

Необичайна пауза.

— При тези обстоятелства подобно поведение би обрекло всички ни на гибел. Не бих постъпил така, докато не се уверя, че няма никаква надежда. Достатъчно ли е?

— Никога не можеш да си сигурен, че няма никаква надежда. Запомни това.

Най-сетне виждаха картата на Марс. От нея ги деляха стотина хиляди мили повече, отколкото от тази на Земята, само че тукашният Марс беше един гигантски масив. От такъв ъгъл обаче представляваше просто черна линия — издигаше се двадесет мили над морското равнище, както предвиди Най-задния.

На пулта в совалката вече мигаше червена лампичка. Температурата в кабината бе четиридесет и пет градуса по Целзий, съвсем нормална за басейн с гореща минерална вода. Но нищо не просветваше по големия ковчег, погълнал Кхмий. Автолечителят си имаше собствена система за контрол на температурата.

Кзинтите отвън май бяха привършили снарядите, затова пък имаха неизчерпаеми запаси от дърва за горене.

Още двадесет хиляди мили при скорост четири мили в секунда.

— Луис?

Измъкна се от безтегловността на спалните плоскости. Дори в сънените му очи кукловодът изглеждаше ужасно. Разрошена козина, украсата поизтрита от едната страна. Клатушкаше се, сякаш коленете му се бяха вдървили.

— Ще измислим нещо друго — опита се да го утеши Луис. Искаше му се да протегне някак ръка през стената, да погали спътника си по козината, да го насърчи. — Може и в онзи замък да се натъкнем на библиотека. Или пък Кхмий вече да е научил нещо, което на нас не ни е известно. Тандж! Нищо чудно и аварийният екип да е открил решението.

— Всички знаем крайното решение. Ще разгледаме слънчевите петна отдолу. — Леденият глас като че се разнасяше от компютър. — И ти си се досетил, нали? Решетката от свръхпроводящи шестоъгълници, вложена в основата. Скритът може да бъде намагнитен, за да манипулира плазмените струи във фотосферата на звездата.

— Ъхъ, досетих се.

— Вероятно точно такова събитие е изместило Пръстенов свят от орбитата му. Поредната плазмена струя е била създадена за стрелба по метеорит, случайно доближила комета, дори флот от картите на Земята или Кзин… После вече е нямало реактивни двигатели, за да върнат конструкцията на мястото й. А и без плазмената струя един по-голям метеорит би бил достатъчен. Аварийният екип се е намесил по-късно. Твърде късно.

— Да се надяваме, че не е така.

— Решетката не е самостоятелен аналог на двигателите за корекция на орбитата.

— Не е. Ти добре ли си?

— Не бих казал.

— И какви са намеренията ти?

— Да изпълнявам заповеди.

— Прекрасно.

— Ако все още бях Най-заден на експедицията, щях да се примиря.

— Вярвам ти.

— А досети ли се за най-лошото? Изчислих, че има възможност и за преместване на слънцето. Трябва да бъде принудено да изхвърли плазма, която пък ще действа като газов лазер, тоест като фотонен двигател на самото светило. Но максимално допустимата тяга е нищожна няма да ни помогне. Ако надхвърли ускорение от два пъти по десет на минус четвърта степен С, слънцето ще се освободи от Пръстенов свят. Пък и радиацията от плазмената струя би разрушила екологията. Луис, нима се смееш!

Естествено кукловодът позна и този път.

— Никога не би ми хрумнало да местя слънцето. Ти наистина ли извърши такива изчисления?

Механичен, навяващ зимни спомени глас.

— Да, направих го. Само че е безполезно. Какво ми остава?

— Да изпълняваш заповеди. Да поддържаш скорост четири мили в секунда и курс срещу посоката на въртене. И да ми съобщиш кога ще мога да се прехвърля в совалката.

— Слушам и изпълнявам.

Двуглавият понечи да се обърне.

— Най-заден… — Едната глава се озърна. — Понякога просто няма смисъл да се примиряваш.