Лари Нивън
Пръстенов свят II (23)

Двадесет и втора глава
ГОЛЯМАТА КРАЖБА

Трапезарията беше някъде към средата на Сградата. Луис благодари на късмета си — Строителите на градове поне бяха всеядни. Вареното месо с гъби имаше нужда от сол, но го засити задоволително.

Никой не солеше достатъчно храната си. Всички морета, с изключение на Големите океани, бяха пресноводни. Не би се учудил, ако научеше, че е единственият хуманоид тук, който има нужда от белия прашец.

Постара се да яде бързо. Струваше му се, че усеща липсата на време като безплътен натиск върху тила си. Кукловодът явно вече не се справяше добре със собствените си нерви. За Луис беше изненада, че похитителят му още не е избягал, изоставяйки него, беглеца Кхмий и Пръстеновия свят на неизбежната им участ. Почти беше готов да се възхити на Най-задния за готовността му да отърве закъсалия член на екипажа си.

Само че можеше веднага да промени решението си, ако научи, че аварийният екип скоро ще му се изтърси на главата. Трябваше да се пренесе обратно в „Иглата“, преди кукловодът да е насочил телескопа си в опасната посока…

Върна се горе.

Колкото и да се мъчеше с четящите устройства, на екраните се появяваха само неразгадаеми писмена без картини и звук. Най-сетне зърна наблизо вече познатото синьо расо с изрязана на зигзаг яка.

— Харкабийпаролин?

Библиотекарката се обърна. Малко плоско носле, процеп в лицето вместо устни, изящно очертан череп. Дълга вълниста бяла коса… и чудесни извивки от талията към ханша, съчетани с прекрасни крака. На Земята не би й дал повече от четиридесет години. Все още не знаеше дали потомците на Строителите се състаряват по-бързо или по-бавно от земяните.

— Какво има? — излишно рязко попита тя.

— Трябва ми екран с гласови команди и записващо устройство, което да обясни свойствата на основата от скрит.

Жената се намръщи.

— Не разбирам за какво говориш. Що за гласови команди искаш да възприема устройството?

— Просто да ми чете записа.

Жената го зяпна, после се разкикоти. Опита се да сподави смеха си, но не успя, а и беше твърде късно — вече бяха привлекли вниманието на всички наоколо.

— Няма такова нещо в Библиотеката. И никога не е имало — Харкабийпаролин се опитваше да шепне, но кискането напираше и правеше гласа й прекалено гръмък. — Нима не можеш да четеш?

Кървища и тандж! Луис усети как шията и ушите му се сгорещиха. Разбира се, грамотността заслужаваше само одобрение, пък и всеки се научаваше да чете и пише рано или късно… но на интерезик. Все пак не беше въпрос на живот и смърт. Нали навсякъде имаше гласови модули! Освен това без изречен на глас текст преводачът му просто нямаше с какво да работи!

— Нуждая се от по-сериозна помощ, отколкото си представях в началото. Някой трябва да ми чете текста.

— Това надхвърля заплатеното от твоя господар. Поискай от него да предоговори условията.

Едва ли би рискувал да пробутва подкуп на тази смутена и враждебно настроена жена.

— Ще ми помогнеш ли поне да намеря записите, които са ми необходими?

— За това си платил. Дори имаш право да прекъсващ собствените ми занимания. Обясни обаче точно какво търсиш — сопнато настоя тя. Щом го изслуша, затрака по клавиатурата и странните писмена запълниха екрана пред нея. — Значи свойствата на скрита? Ето ти текст по физика. Има глави за структурата и динамиката на света, включително и една за основата. Може да е прекалено сложен за теб…

— Искам и текст по основи на физиката.

Тя го изгледа със съмнение.

— Добре. — Натисна още няколко клавиша. — Това е стар запис за изучаващите инженерни науки, който касае конструкцията на транспортната система по стените. Вече има само историческо значение, но за теб може да се окаже интересен.

— Да, искам го. Вашата раса слизала ли е някога под света?

Харкабийпаролин надменно отметна глава.

— Не се съмнявам, че сме правили и това. Господствали сме над света и звездите, а някогашните ни технически средства биха накарали сегашния Народ на машините да ни се кланя като на богове, ако още ги имахме… — Тя си поигра малко с клавиатурата. — Липсват обаче записи за такива начинания. Защо ровиш във всичко това?

— Ще си призная, че не ми е съвсем ясно, А би ли ми помогнала да проследя произхода на лекарството за безсмъртие?

Харкабийпаролин пак се засмя, но по-добродушно.

— Не ми се вярва, че ще успееш да носиш толкова записи наведнъж. Онези, които са правили лекарството, никога и на никого не са издали тайната си. А пък другите, дето са писали книгите, тъй и не са я научили. Мога да ти дам текстове по религия, полицейски архиви, игри, дневници на експедиции, тършували из различни части на света. Имаме например историята на някакъв уж безсмъртен вампир, тормозил тревопасните великани поне хиляда фалана. Интересува ли те?

— Не.

— Хм, и без това не открили у него останки от лекарството. Значи не го искаш. Я да помисля… Сградата Ктистек станала една от Десетте, защото запасите от лекарството се изчерпили в другите Сгради преди техните. Завладяващ урок по политика…

— Остави това. Знаеш ли нещо за Големия океан?

— Големите океани са два — натърти жената. — Лесно се виждат по дъгата нощем. Според някои по-стари предания, доставяли лекарството от този срещу посоката на въртене.

— Аха!

Тя му се ухили и се оказа, че малката устица може да изразява и презрение.

— Колко си наивен! С просто око по дъгата се виждат само две особености от пейзажа. Ако сме получавали нещо ценно отдалеч и вече го нямаме, винаги някой твърди, че то още може да се намери край Големите океани. Как да го опровергаеш или да предложиш друга версия?

Луис въздъхна.

— Май си права.

— Луийву, нима е възможно твоите толкова разнообразни въпроси да са свързани смислено помежду си?

— Сигурно наистина нямат никаква връзка.

Тя събра всички ролки със записи, които бе поискал, като добави и още една — детска книжка с легенди за Големите океани.

— Не си и представям какво ще ги правиш. Поне трябва да ти е ясно, че няма как да ги откраднеш. На излизане ще бъдеш претърсен, а и не можеш да отнесеш четящо устройство.

— Благодаря ти за помощта!

Някой трябваше да му чете.

Нямаше достатъчно нахалство да помоли случаен непознат. Как да го подбере? Нали видя една мършоядка в Библиотеката? Щом подобните й в сенчестата ферма знаеха кой е той, вероятно и тя вече бе научила.

Този път обаче не успя да я намери.

Свлече се в креслото пред един екран и затвори очи. Безполезните ролки издуваха два от джобовете на якето му. „Още не е време да се отчайвам. Току-виж, пак срещна онова момче. Или пък ще помоля Фортаралиспляр… Ако не иска да ми чете, поне да прати някого! Естествено ще ми струва повече. Винаги всичко струва повече, отколкото очакваш. И става по-бавно.“

Четящото устройство беше голямо и ръбато, дебел кабел го свързваше със стената. Нямаше свръхпроводници, това поне беше сигурно. Пъхна ролка в гнездото и се вторачи яростно в завъртулките, които не означаваха нищо за него. Образът на екрана също не беше особено отчетлив, липсваше и място за разговорна уредба. Харкабийпаролин му бе казала истината.

„Нямам време за тези глупости.“

Изправи се рязко. Не му оставяха възможност за избор.

Покривът на Библиотеката представляваше обширна градина. От центъра се разклоняваха пътеки. На богатата почва между тях растяха гигантски цветя, отделящи нектар. Имаше малки тъмнозелени рогчета, от чиито усти се подаваха сини цветчета, също и „наденички“, повечето разпукали се, за да дадат живот на златисти цветове. От някакви странни дървета сякаш се спускаха завеси зеленикавожълти спагети.

Хората по пръснатите тук-там пейки не досаждаха на Луис. Видя мнозина библиотекари в сини раса. Един от тях — висок мъж — развеждаше из градината шумна група горски хора. Не се мяркаше никой с вид на пазач, но пък и никъде не се забелязваше връзка с други Сгради. Ако крадец би поискал да избяга оттук, трябваше да полети.

Онова, което Луис обмисляше, нямаше нищо общо с оказаното му гостоприемство. Вярно, бе си платил… и въпреки това го мъчеше съвестта.

Водният колектор на тази Сграда се издигаше подобно на издялано от скулптор триъгълно платно, а събраната влага се стичаше в басейн с формата на полумесец. Там гъмжеше от деца. Чу, че някой вика името му, и се обърна — съвсем навреме, за да хване една надута топка пред гърдите си.

Момчето с кестенява коса, което бе срещнал в картографската зала, плесна с ръце и го подкани да метне топката обратно.

Нов повод за угризения. Дали да го предупреди да се махне? Тук скоро щеше да стане опасно. Но пък хлапето беше достатъчно схватливо, за да съобщи на някого от по-старшите в Библиотеката…

Той му подхвърли мократа топка и се отдалечи.

Ех, само ако можеше да измисли как да пропъди всички струпали се на покрива!

Край ръба липсваха парапети, затова пристъпваше предпазливо. Заобиколи скупчени дребни дръвчета, с усукани като изстискано пране стволове. Намери уединението, което му трябваше. Време беше да използва преводача.

— Най-заден?

— Чувам те. Все още атакуват совалката и Кхмий. Той отвърна само веднъж, като разтопи въртящата се поставка на една от големите ракети на кораба. Не мога да разбера подбудите му.

— Вероятно ги оставя да се убедят колко добре е защитен. После ще започне да се пазари с тях.

— И какво ще поиска?

— Мисля, че и той самият още не знае. Съмнявам се, че могат да сторят нещо по-добро за него от това да му предоставят две-три самки. Слушай, Най-заден, тук няма да напредна в проучванията си. Не умея да използвам четящите им устройства. А и без туй събрах твърде много материали. Само ровенето в тях ще ми отнеме около седмица.

— Какво ли би постигнал Кхмий за седмица? Не смея да се бавя толкова, за да не дочакам някоя изненада!

— Ъхъ… Имам ролки със записи. От тях ще научим почти всичко, което ни е необходимо, стига да ги разчетем. Ти можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Едва ли. Освен ако успееш да вземеш една от машините им. Така по-лесно ще въведа записите в компютъра на „Иглата“.

— Тежки са, пък и имат дебели кабели, които ги свързват с…

— Срежи кабела.

Луис въздъхна.

— Както кажеш. А после?

— Вече виждам въздушния град през камерите на сондата. Ще я насоча към теб. Налага се да махнеш филтъра за деутериеви атоми, за да имаш достъп до прехвърлящия диск. Разполагаш ли с клещи?

— Нямам никакви инструменти освен лазерното фенерче. Къде да режа?

— Дано всичко това си струва загубата на половината ми възможности за презареждане. Ако намериш четящо устройство и го напъхаш през люка към прехвърлящия диск, добре. Ако не успееш, донеси поне записите. Може и да измисля нещо.

Луис стоеше на ръба на покрива и гледаше под краката си към сенчестата ферма. Отвъд границата на здрача беше пладне. Нататък се простираше нашарена в правоъгълници обработваема земя. Змийската река лъкатушеше надясно и се скриваше сред ниски хълмове. Зад тях имаше морета, равнини, дребна планинска верига, още по-мънички морета… Останалото се сливаше в синевата, издигаща се все по-нагоре. Зяпаше като омагьосан и чакаше. Нямаше какво друго да прави. Не съзнаваше ясно колко време е минало.

Сондата изскочи внезапно от небето, тласкана от яростен син пламък. Там, където почти невидимата струя докосна покрива, растенията и пръстта изчезнаха в оранжев ад. Дребни горски хора, библиотекари в сини раса и мокри деца се разпищяха и побягнаха към стълбата.

Сондата докосна покрива и се обърна настрани, побутната от помощните двигатели. Беше дълга двайсетина стъпки и около десет широка — цилиндър с издатини за камерите и останалите сензори.

Луис изчака огънят да позагасне и прегази през жаравата. Доколкото виждаше, покривът беше съвсем опустял, нямаше и трупове. Дотук добре.

Гласът от преводача го напътстваше как да изреже дебелата плоча на молекулярния филтър. Най-сетне оголи прехвърлящия диск.

— Сега какво?

— Ще вземеш ли четящо устройство?

— Ще се опитам… макар тази история никак да не ми допада.

— След две години ще е все едно за всички. Давам ти тридесет минути, после се върни при сондата.

Двайсетината библиотекари почти се бяха престрашили да се качат, когато Луис се появи над стъпалата, нахлупил шлема върху главата си. Изстреляните по него тежки късове метал отскачаха от бронята и накъсваха крачките му.

Залповете се разредиха, нападателите започнаха да отстъпват.

Щом се отдалечиха достатъчно, Луис прокара лазерния лъч по стълбата. Спиралата, закрепена само на върха и в основата, се събра като изопната и пусната пружина, откъсвайки се от страничните отклонения към вратите. Горните два етажа останаха достъпни само за него.

Тъкмо се обърна към най-близката редица екрани и Харкабийпаролин му препречи пътя с голяма брадва в ръцете си.

— Още веднъж ще имам нужда от твоята помощ — сериозно изрече Луис.

Жената замахна, а той хвана дръжката, щом острието отскочи от шията му. Нападателката се загърчи от усилията да изтръгне оръжието си.

— Гледай — спокойно я подкани Луис.

Лъчът мина през кабела на едно четящо устройство, което изпуши и пръсна малко облаче искри.

— Сградата Ляр ще плати прескъпо за това! — изкрещя Харкабийпаролин.

— Какво да се прави… Помогни ми да отнесем машината на покрива. Мислех, че ще бъда принуден да режа стени, но така е по-добре.

— Няма!

Луис помръдна ръката си и следващото четящо устройство се разпадна на горящи парчета. Вонята беше непоносима.

— От теб зависи докога ще продължа…

— Вампиролюбец!

Кутията беше неудобна за носене, но той нямаше намерение да прибира лазерното фенерче, затова тежестта се поемаше почти изцяло от жената.

— Ако изтървем тази, ще се върнем за друга — предупреди я.

— Идиот!… И без това… вече съсипа… кабела…

Реши да си замълчи.

— Защо правиш това?

— Опитвам се да отърва света ви от скорошна целувка със слънцето.

Щеше да изпусне машината, ала все пак я задържа в последния момент.

— Но… двигателите! Всички… вече са… монтирани!

— А, научили сте! Уви, те са твърде малко, пък и прекалено късно ги върнаха по местата им. Повечето ви кораби изобщо не са се завърнали от пътешествията сред звездите, затуй двигателите не стигат. Хайде, стъпвай по-живо!

Щом се появиха горе, сондата послушно се премести по-близо до тях. Оставиха внимателно четящото устройство на покрива. Нямаше как да влезе през отвора. Луис изскърца със зъби и отряза неугледния екран.

Харкабийпаролин го наблюдаваше опулена. Твърде задъхана беше, за да избълва напиращите думи.

Екранът влезе пръв и изчезна. Основният модул пък беше твърде тежък. Той надигна единия край, пъхна го в отвора, после легна по гръб и забута с крака.

— Сградата Ляр няма нищо общо със станалото — каза на жената, щом се изправи. — Там дори не подозираха за намеренията ми. — Подхвърли смачканата на топка черна тъкан в краката й. — Ще ви обяснят как да възстановите водните колектори и другите си инсталации. Направете града си независим от Народа на машините!

Тя го зяпаше с изцъклени от ужас очи. Не беше ясно дали го е чула и разбрала.

Промъкна се с краката напред в отвора.

И нахълта — само че с главата напред — в товарния сектор на „Гореща игла на дознанието“.