Лари Нивън
Пръстенов свят II (22)

Двадесет и първа глава
БИБЛИОТЕКАТА

Озоваха се в малко преддверие в основата на обърнатия конус.

Зад широко бюро двама библиотекари работеха пред екраните на обемисти машини, състоящи се от скупчени кутии, прекарващи ленти през четец. В еднаквите си сини раса с изрязани на зигзаг яки приличаха на жрец и жрица. Минаха няколко минути, преди жената да вдигне глава.

Косата й беше чисто бяла. Може и да се бе родила такава, защото иначе не изглеждаше стара. Земна жена с подобна външност тепърва щеше да има нужда от първата си доза подмладяващо лекарство. Седеше изправена, беше стройна и хубава според вкусовете на Луис. Е, да, малко плоска в гърдите, но останалото си бе на мястото. След Харлоприлалар той свикна да смята за привлекателна дори плешивата отпред глава, особено ако черепът е с правилни очертания. Ех, да можеше и да се усмихва… но дори с управителя на Ляр библиотекарката се държеше надменно и рязко.

— Моля?

— Аз съм Фортаралиспляр. При теб ли е договорът ми с Библиотеката?

Тя затрака по клавиатурата на четящото устройство.

— Ето го. За този ли се отнася?

— Да.

Чак сега жената си направи труда да изгледа Луис.

— Луийву, разбираш ли ме?

— Разбирам те с помощта на тази машина.

Когато гласът се разнесе от преводача, маската й на невъзмутимост се пропука, но само за миг.

— Аз съм Харкабийпаролин. Твоят господар ти е купил правото да правиш неограничени проучвания в продължение на три дни, с възможност да ги продължиш още три. Можеш да бродиш на воля из Библиотеката, но без да влизаш в жилищните сектори и в помещенията, чиито врати са оцветени в златно. Разрешава ти се да използваш всяка машина, освен ако видиш на нея този знак. — Посочи му оранжевата решетка на своето четящо устройство. — За тях ще имаш нужда от помощ. Обърни се към мен или към всеки друг, чиято яка е изрязана по същия начин. Ще имаш достъп и до трапезарията. За съня и личната си хигиена ще се връщаш в Сградата Ляр.

— Добре.

Библиотекарката се вторачи озадачено в него. И той се учуди на себе си. Защо изрече с такава сила единствената дума? Осъзна, че възприемаше Ляр донякъде като свой дом, което никога не му бе хрумвало за апартамента на Каньон.

Фортаралиспляр плати дължимото със сребърни монети, поклони му се и излезе. Жената отново впери поглед в екрана. (Харкабийпаролин. Тези многосрични имена вече го изпълваха с досада, но щеше да е по-благоразумно, ако веднага се научи да произнася нейното без грешка.) Библиотекарката с видимо отегчение се обърна към Луис, когато той й каза:

— Искам да открия едно място.

— Сигурен ли си, че се намира тук?

— Надявам се. Видях нещо подобно преди много фалани. Човек застава по средата на кръг, който изобразява света. Екранът в центъра се върти и всяка част от изображението се уголемява по желание на наблюдателя…

— Имаме картографска зала. Качи се по стълбите най-горе — отсече Харкабийпаролин и се зае с работата си.

Плътно усукана спирала от метални стъпала се проточваше около оста на Библиотеката. Беше закрепена само в основата и на върха, затова потреперваше при всяка крачка на Луис. Подмина няколко златисти врати, всичките затворени. По-нагоре имаше галерии с редици четящи устройства и кресла пред екраните. Изброи четиридесет и шестима потомци на Строителите, двама възрастни мъже от Народа на машините, набит и много космат мъжкар от раса, чието название още не бе чувал, а също и мършоядка, седнала сама в една от галериите. На последния етаж беше картографската зала. Позна я веднага, щом надзърна вътре.

Бяха открили първата карта на Пръстенов свят в изоставен въздушен дворец. Стените представляваха плътен кръг в синьо, изпъстрено с бели петна. Имаше също глобуси на десет планети с кислородна атмосфера и екран, позволяващ да се увеличават части от изображението. Само че той показваше картини, остарели с хиляди години — шетнята и суматохата на процъфтяваща цивилизация, космически апарати, фучащи през системата от обръчи по преградните плоскости, въздушни машини, по-големи от цялата сграда на Библиотеката…

Тогава не търсеха никакъв Ремонтен център, а начин да се махнат от Пръстенов свят. Веднага стана ясно, че старите записи са им почти безполезни.

И твърде много бързаха. Сега, двадесет и три години по-късно, го пришпорваше съвсем друго отчаяние…

Щом Луис Ву се подаде над равнището на пода, около него засия Пръстенов свят. Главата му се оказа там, където трябваше да е светилото. Картата беше висока две стъпки и над сто метра в диаметър. Засенчващите плоскости се рееха над мастиленочерния под, осеян с хиляди звезди. Таванът изобразяваше космоса.

Луис тръгна към една от плоскостите и мина през нея. Ами да, холограми, също като в предишната зала. Този път обаче не откри глобуси на планети от земен тип.

Обърна се да огледа обратната страна на засенчващата плоскост. Не се виждаха никакви подробности, само непрогледно черен, леко извит към центъра правоъгълник.

Някой използваше екрана.

Беше с размери три на две стъпки, с пулт отдолу, монтиран на кръгова релса между плоскостите и Пръстеновия свят. Момчето разглеждаше един от наново монтираните Бусардови правоточни двигатели. Ослепителната синкава струя затъмняваше всичко наоколо. Тя караше да примижава и да се взира напрегнато.

Луис си каза, че хлапакът май още не е излязъл от пубертета. Фина кестенява коса — по-гъста на тила — покриваше цялата му глава. Носеше синьото расо на библиотекар, но с грамадна квадратна яка, изрязана само на едно място.

— Може ли да надникна над рамото ти? — вежливо се осведоми Луис.

Момчето го погледна. Имаше лице с дребни черти и почти неразгадаем израз, типичен за потомък на Строителите. Това сякаш го състаряваше.

— Получи ли достъп до такива знания?

— Сградата Ляр ми купи пълни права за проучвания.

— Тъй ли… — Хлапакът пак се загледа в екрана. — И без това нищо няма да видим. Ще изключат двигателя след два дни.

— Ти какво търсиш?

— Аварийния екип.

Луис също примижа напрегнато. Буря от синкавобяла светлина запълваше екрана, но в средата се мержелееше ядро от мрак, в центъра на което пък двигателят за корекция на орбитата се мъдреше като мътнорозова точка.

Електромагнитните силови линии събираха горещия водород от слънчевия вятър, насочваха го за сгъстяване, водещо до термоядрен синтез, а после го изстрелваха срещу слънцето. С упорита безплодност машината се бореше да преодолее привличането на звездата.

— Почти привършиха — обади се пак хлапакът. — Мислехме си, че ще ни повикат на помощ, но никой не ни потърси.

В гласа му прозвуча недоволство.

— Може би липсват уреди, с които да ги чуете, дори ако се обадят — предположи Луис. Постара се да говори спокойно. Авариен екип! — Наистина трябва да са приключили вече. Други двигатели май няма.

— А, грешиш. Я погледни натам.

Момчето смени светкавично образа. Вече бяха далеч от яростния пламък. Луис зърна метални буци с различни форми, носещи се край страничната стена.

Разгледа ги внимателно, преди да се досети, че ги познава. Греди, огромна макара — разглобените елементи на онова, което бе видял през телескопа на „Иглата“.

Скелето, което бяха използвали за повторното монтиране на двигателите с цел спасяване на Пръстенов свят…

Аварийният екип сигурно ги бе пуснал да се забавят до околослънчева орбитална скорост чрез транспортната система по стените. Как обаче смятаха да ги ускорят до онези седемстотин и седемдесет мили в секунда, с които се въртеше конструкцията?

Триенето в атмосферата ли щяха да използват? Може би механизмите бяха изработени от материал, издръжлив поне колкото основата на пръстена. Тогава прегряването нямаше да ги повреди.

— Виж това!

На екрана се показа издатината на космодрума до стената. Четирите огромни кораба на Строителите изпъкваха ясно. „Гореща игла на дознанието“ беше само точица. Луис би я пренебрегнал, ако не знаеше точно къде да търси — на около миля от единствения кораб, който още се кипреше с Бусардов правоточен двигател.

— Погледни, де! — Хлапакът развълнувано сочеше двойката тороиди с меден цвят около корпуса. — Все пак е останал още един двигател. Когато аварийният екип монтира и него, вече наистина ще си е свършил работата.

Мегатонове машинарии фучаха край страничната стена, несъмнено придружени от цяла орда същества от незнайни раси… и се носеха право към „Иглата“. На Най-задния определено нямаше да му хареса подобна перспектива.

— Ще си свършат работата — промълви замислено Луис. — Само че не е достатъчно.

— За какво?

— Няма значение. Откога се труди този авариен екип? И откъде се появи?

— Никой нищо не иска да ми каже — изсумтя сърдито хлапакът. — Защо ли са толкова настръхнали? Всъщност няма смисъл да те питам! Знаеш не повече от мен.

Луис се направи, че не го е чул.

— Кои са те? Как са научили за опасността?

— И това не ни е ясно. Нямахме представа какво се канят да правят, преди да започнат.

— А кога започнаха?

— Преди осем фалана.

Оправно са пипали, каза си Луис. Само година и половина… Е, да не забравя и времето за подготовка преди това. Що за създания бяха те? Умни, пъргави, решителни; не се плашат от стъписващи по мащабите си проекти. Почти беше готов да допусне, че… Но нали пазителите са изчезнали отдавна?

— Нещо друго поправиха ли досега?

— Учителят Уилп е убеден, че са започнали да отпушват и тръбите. Забелязахме мъгла над някои пръскащи планини. Страхотно постижение, не си ли съгласен?

Луис поумува.

— О, да, голяма работа са свършили. Особено пък ако са успели да пуснат отново драгите по морското дъно… Хм, необходимо е обаче и да загряват тръбите. Те минават под света. Мисля, че иначе тинята би замръзнала мигновено.

— Флуп — промърмори хлапакът.

— Моля?

— Така наричаме кафявата мътилка, която излиза от тръбите.

— Аха.

— А ти откъде се взе?

Луис му се ухили добродушно.

— От звездите. Дойдох с онова.

Протегна ръка над рамото му и показа „Гореща игла на дознанието“. Очите на момчето се разшириха от изумление.

Не беше свикнал да борави със системата и малко непохватно започна да оглежда пътя, който совалката бе изминала след излитането от страничната стена. Над доскорошните владения на слънчогледите тегнеше облак с размерите на континент. По-наляво имаше обширно зеленикаво блато, после река, прорязала си ново корито, превръщайки старото в гърчещ се улей насред жълтокафява пустиня. Посочи на момчето опустелия град, където се натъкна на вампирите, и то кимна.

Хлапакът явно копнееше да му повярва. „Хора от звездите, елате и помогнете!“ Все пак личеше, че се бои да не изглежда прекалено простодушен. Луис му се усмихна и продължи нататък.

Пак зелени земи. Не беше трудно да проследи пътя, прокаран от Народа на машините. Стигна до завоя на реката. Увеличи изображението и пред тях се появи въздушният град.

— Ето ни и нас.

— Това съм го виждал. Я ми разкажи повечко за вампирите.

Луис се поколеба, но си напомни, че младият му събеседник е от расата, превърнала ришатрата в изкуство и занаят.

— Умеят да те склонят и против волята ти за ришатра с тях. После обаче забиват зъби в гърлото ти. — Чукна с показалец белега на шията си. — Кхмий уби вампирката, която ме… ъ-ъ, нападна.

— А защо не успяха да му завъртят главата?

— Той не е като познатите ви същества.

— Ние пък правим благоухание от телесните вещества на вампирите — подхвърли небрежно момчето.

— Какво?!

Дали преводачът не се скапваше? Младокът се ухили твърде многозначително.

— Някой ден ще разбереш. Сега трябва да си тръгвам. Ще наминеш ли пак в залата? — Луис кимна. — Как се казваш? Моето име е Кауаресксенджаджок.

— Аз съм Луийву.

Момчето слезе по стълбата, а Луис остана да се мръщи пред екрана.

Благоухание ли? Вампирският аромат в Сградата Пант… Спомни си как преди двадесет и три години Харлоприлалар се напъха в леглото му, за да го подчини на волята си. Сама му го каза. И тя ли го бе съблазнила с неустоимия мирис на вампирите? Но защо, тандж и пак тандж, трябваше да мисли за това точно сега!

— Викам Най-задния. Викам Най-задния.

Нито звук от преводача.

Екранът не позволяваше завъртане на картината. Винаги демонстрираше какво става навън от засенчващите плоскости. Дразнещо ограничение, но и то подсказваше нещо — вероятно изображението се препредаваше откъм самите плоскости.

Увеличи обсега и се понесе с немислима бързина в посоката на въртенето, а след малко вече гледаше отгоре водната шир. Спусна се като ангел на възмездието, набелязал поредния грешник. Щуро забавление! Несравнимо по-добро от тромавия телескоп в „Иглата“.

Картата на Земята несъмнено беше стара. За половин милион години очертанията на континентите се бяха поразкривили. Или бе минало повече време? Милион години? Два? Някой геолог сигурно щеше да познае веднага.

Премести образа надясно и обратно срещу въртенето, докато картата на Кзин запълни екрана — острови, струпани около ослепителна ледена плоча. Кхмий не беше до него, за да му каже доколко се е променило всичко.

Започна да оглежда по-отблизо. Мънкаше си песничка. Плъзна се над джунгла в жълто и оранжево, мина над широката сребриста ивица на река, понесе се по течението й към морето. Някъде тук трябваше да има град.

Едва не го пропусна — беше при сливането на реката с приток. Бледа решетка, наложена върху цветовете на джунглата. И при максимално увеличение едва откри улиците.

Кзинтите не понасяха големите градове. Твърде силно обоняние имаха. Но този почти можеше да се сравнява със седалището на техния Патриарх.

Ясно, бяха стигнали до построяването на градове. Какво друго? Ако са развили някаква промишленост, имали ли са нужда и от… да речем, пристанища? Продължи нататък.

Джунглата вече придобиваше доста проскубан вид. Жълтокафеникавата оголена пръст се показваше на петна, които изобщо не напомняха за населено място. Луис предположи, че се е натъкнал на огромен и твърде стар открит рудник.

Преди половин милион или повече години тук е била стоварена кзинтска колония. През всичките тези хилядолетия рудокопачите са били принудени да извличат необходимото от свят, чиито недра свършваха на стотина-двеста метра под повърхността. И все пак явно бяха съхранили цивилизацията си.

Тези грамадни карикатури на котки имаха мозъци в главите си, трябваше да им го признае! Бяха властвали над вдъхваща страхопочитание звездна империя. Тандж, нали и хората научиха именно от кзинтите принципите на гравитационните генератори… А Кхмий вероятно се бе добрал до картата на своя свят още преди часове, в търсене на съюзници срещу Най-задния.

Премести изгледа на „юг“ по бреговата линия на най-големия континент. Очакваше да открие пристанища, макар че кзинтите по начало не предпочитаха корабите като превозни средства. Не обичаха и морето. На Кзин пристанищата бяха промишлени средища. Никой не се заселваше в тях за удоволствие.

Само че това важеше за империята, която използваше гравитационните генератори от хилядолетия. Сега Луис се намираше на Пръстенов свят. И вече се взираше в пристанище, което би засенчило дори гигантските брегови съоръжения на Ню Йорк. Вълните от носовете на плавателните съдове, порещи водите му, едва се различаваха. С очертанията си на почти правилен кръг заливът приличаше на метеоритен кратер.

Увеличи малко обсега, за да придобие общо впечатление.

И замига стъписан. Дали собствените му сетива отново не му погаждаха номер? Или не бе натиснал на пулта каквото трябваше?

Извън пристанището имаше закотвен кораб, до който заливът приличаше на ваничка.

Не, не беше грешка на сетивата! По-дребните морски съдове си бяха на местата и представляваха достатъчно ясна база за сравнение. Просто виждаше кораб с големината на град…

Първото, което си помисли, бе, че едва ли го местят често. Двигателите му вероятно направо щяха да изядат дъното. Ако помръднеше, дори степента на вълнение в залива би се променила. С какво ли местните кзинти захранваха тази грамада? Как бяха го заредили с гориво? Откъде са намерили толкова метал?!

И — най-важното — защо?

До този миг дори не се питаше сериозно дали Кхмий ще открие на картата на Кзин онова, което търсеше. Явно бе подценил спътника си.

Пак завъртя регулатора па увеличението. Сякаш мигновено се отдръпна в космоса — гледката се сведе до купчинка петънца по безбрежната синева. В края на екрана вече се виждаха и други карти.

Най-близката беше розово кръгче. Марс… при това отдалечен от Кзин колкото Земята от Луната.

Нима биха могли да преодолеят такива разстояния? Дори телескоп нямаше да проникне през двеста хиляди мили атмосфера. Как изобщо бе им хрумнала идеята да прекосят океана, ако ще корабът им да е цял град? Тандж!

— Викам Най-задния. Луис вика Най-задния!

Времето изтичаше — аварийният екип се сближаваше стремително с „Иглата“, а Кхмий претърсваше картата на Кзин, за да събере армия. Е, нямаше намерение да споменава на кукловода за предстоящите събития. Защо да го разстройва?

Впрочем какви ли ги вършеше той, та не си правеше труда да се обади!

Не му се вярваше, че би могъл да се постави на негово място с човешкото си съзнание, за да се досети за отговора.

Може би най-разумното беше просто да си продължи проучванията.

Отдалечи гледната точка, за да намести на екрана и двете странични стени. Потърси Юмрука на бога вдясно от Големия океан. Не го намери. Още малко… Даже пустиня с по-голяма площ от цялата Земя не заемаше кой знае колко място зърху Пръстеновия свят, но червеникавото петно все пак се виждаше, а бледата точка в средата беше… Юмрука, висок хиляда мили и увенчан с корона от оголен скрит.

Проследи отвисоко някогашния им път след катастрофата на „Лъжеца“. И скоро стигна до вода — вдаден в сушата залив на Големия океан. Оттам бяха се върнали. Зашари с поглед, но не откри овала на облака, който не се разнасяше никога.

Окото на бурята го нямаше.

— Викам Най-задния! В името на Кдапт, Финагъл и Аллах те призовавам, да те вземат мътните дано! Викам…

— Чувам те, Луис.

— Най-после! Аз съм в Библиотеката на въздушния град. Имат картографска зала. Прегледай записите на Несус, ще намериш такава и в онзи замък…

— Помня я — невъзмутимо го увери кукловодът.

— Хубаво, ама в оная имаше само стари записи. Тази показва света пряко, в реално време!

— Ти в безопасност ли си?

— В безопасност ли?… Засега съм здрав и читав. Използвах свръхпроводящата тъкан, за да вляза под кожата на хората и да им повлияя. Само че не мога да мръдна оттук. Дори да успея да се махна от града, ще трябва някак да мина и през станцията на Народа на машините върху хълма. Предпочитам да не си пробивам път със стрелба.

— Разумно.

— При теб какво ново?

— Имам повече данни. Разполагам с холограми на всички космодруми край стените. И останалите единадесет кораба са със свалени двигатели.

— До един?

— Да.

— Какво друго научи?

— Забрави за възможността да те спаси Кхмий. Совалката е кацнала на макета на Кзин в Големия океан. Трябваше да се досетя по-рано за намеренията му. Кзинтът ни предаде, а ни лиши и от нея.

Луис изруга на ум. Защо не разпозна веднага този безжизнен, лишен от всякакво чувство глас? Кукловодът беше ужасно потресен, затова не се мъчеше да наподоби интонациите на човешката реч.

— Къде е по-точно? И с какво се занимава?

— Следях го чрез камерите. Попадна на много вместителен презокеански кораб…

— И аз го видях.

— Какви са заключенията ти?

— Опитали са се да изследват или да заселят другите макети на Световете,

— Прав си. И в известния космос кзинтите стигнаха до завладяването на околните звездни системи! Тук не са имали избор и са покорявали океана. Разбира се, нямало е как да извършват полети в космоса.

— Очевидно.

Началната крачка за това е да изпратиш тяло в орбита. На действителния Кзин първа космическа скорост беше около шест мили в секунда. На макета обаче нейният еквивалент достигаше седемстотин и седемдесет мили — също в секунда…

— Не са могли и да построят повечко от тези кораби. Откъде биха си набавили толкова метал? А и пътешествията вероятно са продължавали десетилетия. Чудя се как изобщо са се досетили за съществуването и на най-близките до тях карти.

— Не е немислимо. Допускам, че са изстрелвали ракети с мощни камери, но уредите е трябвало да предават данните с висока плътност, защото носителите им скоро са падали обратно към повърхността.

— Дали са стигнали и до картата на Земята? Тя е на стотина хиляди мили зад Марс, който дори и в тукашния си вид не е особено подходящ за опорен пункт. — И ако все пак са стигнали, добави на ум, какво ли биха заварили там? Хомо хабилис или пазители?

— Вдясно е Даун, а срещу въртенето има още един свят, непознат за мен.

— Ние обаче го познаваме. Обитателите му се отличават с груповото си съзнание. Според нас те никога няма да са способни на пътешествия в космоса, защото трябва да поберат цял огромен кошер в един кораб, преди да потеглят нанякъде.

— Гостоприемни ли са?

— Не, биха се опълчили срещу нашествие. Освен това местните кзинти явно са се отказали от завладяването на Големия океан. Доколкото виждам, с огромния си кораб само охраняват достъпа до пристанището.

— Ъхъ. Може пък точно там да са властниците. Щеше да ми казваш с какво се занимава Кхмий.

— Щом обиколи отвисоко цялата карта, спусна се над кораба. Оттам се издигнаха въздушни машини, които го нападнаха с експлозивни ракети. Кхмий им позволи да го атакуват, без да пострада. После унищожи четири от бойните им машини. Останалите продължиха нападението, докато им свършиха боеприпасите и горивото. Върнаха се на кораба, а нашият приятел ги последва. В момента совалката се намира върху площадка над командния им пункт и атаките срещу нея не спират. Луис, той да не търси съюзници, за да ме нападне?

— Ако това може да те успокои, не се съмнявай, че няма да намери нищо, с което да повреди корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“. Щом туземците не успяват да унищожат дори совалката…

Последва дълго мълчание.

— Може би си прав. Въздушните машини се задвижват с водород, а ракетите им са с химически експлозиви. Както и да е. Налага се аз да те измъкна от града. Очаквай сондата по здрач.

— А после? Нали твърдеше, че прехвърлящите дискове не могат да предават материя през страничните стени, защото и те са направени от скрит?

— С втората сонда поставих два диска върху стената. Ще бъдат междинна точка при прехвърлянето.

— Аха… Е, аз съм в Сграда с формата на пумпал в края на града, по посоката на въртене и вляво. Спри сондата над мен, докато реша какво да правя. Още не съм сигурен дали искам да си тръгна веднага.

— Трябва.

— Но не е изключено отговорите на всичките ни въпроси да са тук, в Библиотеката!

— Докъде стигна?

— Вече напипвам нещичко. В тази Сграда е запазено всичко, което е научила расата на Харлоприлалар. Искам да разпитам и мършоядите. Те май проникват навсякъде.

— Каквото и да научиш, то само поражда нови въпроси у теб… Добре, Луис. Имаш още няколко часа. По здрач ще ти пратя совалката.