Лари Нивън
Пръстенов свят II (21)

Двадесета глава
ИКОНОМИКАТА В ЛЯР

Точно под най-широката част на Сградата Ляр, където се слепваха основите на двата конуса, беше стаята, наглед съчетаваща приемна и спалня. Огромно кръгло легло с балдахин, дивани и кресла около големи или по-дребни маси, панорамен прозорец с изглед към близкия край на сенчестата ферма, вграден бар с достатъчно място за всевъзможни напитки. Уви, разнообразие нямаше. Лалискериърляр напълни внушителен бокал от кристална гарафа, отпи и подаде съда на Луис.

— Тук ли приемате поданиците си? — попита той.

Жената се подсмихна.

— А също така си уреждаме и семейните сбирки.

За оргии ли намекваше? Твърде вероятно, щом многолюдното семейство се крепеше с непрекъсната ришатра. Семейство Ляр, за което бяха настъпили трудни времена. Луис опита течността — вездесъщия спирт с нектар. Дали редовното споделяне на храната и напитките всъщност не се дължеше на страх от отравяне? Едва ли. Домакинята го правеше толкова естествено. Пък и нали на Пръстенов свят нямаше заразни болести…

— Стореното от теб ще подобри положението ни — каза Лалискериърляр. — Ще се позамогнем. Сега е време ти да поискаш нещо.

— Трябва да получа достъп до Библиотеката и да убедя тамошните господари да се възползвам по свое желание от натрупаните знания.

— Това би струвало много скъпо.

— О, значи поне не е немислимо? Радвам се!

Тя отново се усмихна.

— Само дето е над възможностите ни. Връзките между сградите са сложни. Десетте управляват търговията с посетителите…

— Десетте ли?

— Големите Сгради, най-могъщите сред нас. Девет от тях и досега разполагат с осветление и водни колектори. Заедно построиха моста от Небесния хълм до града. Именно те решават какви да бъдат отношенията с посетителите. Плащат такси на по-незначителните Сгради за разходите по гостуването на хората от други раси, за използването на общите удобства, както и специални такси за забавленията в лични жилища. Те се договарят и за всичко останало, например за водата, която ни доставя Народът на машините. Ние пък плащаме на Десетте за нея, също и за други услуги. Твоето желание ще бъде изтълкувано като много особена услуга… макар и без туй да финансираме прескъпо Библиотеката за образованието на младите.

— Да разбирам ли, че и тя принадлежи на Десетте?

— Да. Луийву, ние нямаме достатъчно пари. Би ли могъл да измислиш някаква услуга, която ще си в състояние да окажеш на Библиотеката? Ако успееш да помогнеш с нещо при проучванията си…

— Не е изключено. Дори е твърде вероятно!

— Така ще направят сериозна отстъпка в таксата. Зависи как ще им помогнеш… А не би ли им продал например светлинното си оръжие или машината, която превежда думите ти?

— Предпочитам да не се разделям с тях.

— Ще успееш ли да поправиш и други водни колектори?

— Не се знае. Нали спомена, че една от Десетте сгради няма работещ воден колектор? Тогава защо и тя е сред властниците?

— Сградата Орлри принадлежи към Десетте още от падането на градовете. Традиция…

— С какво са се занимавали по онова време?

— Били са военно съоръжение. По-точно склад за оръжия. — Тя се престори, че не чу тихия му кикот. — И досега се прехласват по оръжията. А твоето…

— Никак не бих желал да попадне в ръцете им, щом е така. Няма ли да поискат да поправя водния им колектор?

— Първо ще се осведомя каква е таксата, за да те допуснат в Орлри.

— Шегуваш се!

— О, не. Ще те съпровождат и наблюдават, за да не изнесеш някое от техните оръжия. Освен това плащаш за забавления, защото разглеждаш древната им колекция. Още по-скъпо е, ако пожелаеш да ти демонстрират действието им. Опасяват се, че ако видиш и секторите за поддръжка, може да напипаш някое от слабите им места… Ще попитам все пак. — Тя се изправи. — А сега да се заемем ли с ришатра?

Луис очакваше това и не странната й външност го възпираше. Боеше се до полуда да се раздели и за миг с бронята и машинките си. „Ами да, поддавам се на параноята. Пита се обаче дали съм достатъчно параноичен?“

Ех, колко му се спеше! Каквото и да реши, беше принуден да се довери на семейство Ляр.

— Добре, да започваме.

Смъкна бронята.

Възрастта се бе отразила чудновато на Лалискериърляр. Луис познаваше древната литература на Земята от времето преди лекарството за подмладяване. Представяше си старостта като болест, която прави хората инвалиди. Само че тази жена изобщо не можеше да се нарече саката. Вярно, тук-там се виждаха бръчки, другаде — гънки, а и ставите й нямаха неговата гъвкавост. Но интересът й към телесната любов беше безграничен, също и към особеностите на човешкото тяло и реакциите му.

Мина много време, преди той да заспи. Оправда се с умората и обеща да й обясни друг път за какво е пластмасовото капаче на главата му. По-добре да не го бе споменала. Най-задния разполагаше с работещ драуд… а в момента Луис се мразеше неистово, защото жадуваше за него.

Събудиха го малко преди свечеряване. Леглото се разлюля два пъти, той примига и се претърколи. Видя Лалискериърляр и мъж от расата на Строителите, също белязан от годините.

Бе му представен като Фортаралиспляр, регистриран партньор на жената, значи и официален домакин на Луис Ву. Мъжът му благодари за успешната работа с древните машинарии в Сградата. Вечерята вече беше сложена на една от масите. Двамата го поканиха да я сподели с тях. Голяма купа, пълна с твърде безвкусна за навиците му яхния. Все пак се нахрани до насита.

— Сградата Орлри иска повече, отколкото имаме — съобщи му Фортаралиспляр. — Купихме ти правото да посетиш три от съседните Сгради. Поправиш ли дори един от водните им колектори, ще успеем да те вкараме и в Орлри. Това задоволява ли те?

— Напълно! Предпочитам обаче повредените машини да не са човъркани още отпреди падането на градовете.

— Да, научих за това от партньорката си.

Луис ги остави да се наспят — навън вече притъмняваше. На грамадното легло имаше място и за него, но той се чувстваше бодър и изнервен.

Голямата Сграда му приличаше на гробница. Качи се на горните етажи и оттам зашари с поглед по мостовете и пътеките. Понякога се мяркаше пазач от расата на нощните ловци. Какво ли можеше да очаква? Щом потомците на Строителите проспиват десет часа от тридесетчасовото денонощие, защо да не го правят през нощта? Чудеше се дали всички обитатели на осветените сгради са се унесли в сън…

— Викам Най-задния.

— Слушам те, Луис. Трябва ли да превеждаме за някого разговора си?

— Няма нужда, ще си бъбрим само двамата. Във въздушния град съм. Ще минат два-три дни, докато уредя да вляза в местната библиотека. Май заседнах тук. Левитаторът ми е повреден безнадеждно.

— Кхмий все още не отговаря.

Луис въздъхна.

— Нещо ново няма ли да ми кажеш?

— След два дни първата ми сонда ще завърши обиколката си по страничната стена. Мога да я насоча към въздушния град. Искаш ли аз да преговарям с жителите му? Изкусни сме в постигането на разбирателство. Поне ще потвърдя истинността на казаното от теб.

— Ще ти съобщя, ако се наложи. А какво става с двигателите за корекция на орбитата? Откри ли още от тях по стените?

— Не, но всичките двадесет и един работят. Виждаш ли ги от града?

— Не и от Сградата, в която попаднах. Най-заден, можеш ли да установиш точно физическите свойства на основата на Пръстенов свят? Например якост, гъвкавост, магнитни особености?

— И с това се занимавах. Нали страничната стена е напълно достъпна за уредите в кораба! Скритът е много по-плътен от оловото. А основата на Пръстеновия свят е дебела само около тридесет метра. Ще ти покажа всички данни, когато се върнеш в „Иглата“.

— Радвам се да го чуя.

— Луис, ще ти осигуря и начин да се прехвърлиш в кораба, ако обстоятелствата ни принудят. Е, по-лесно ще е, ако мога да пратя Кхмий да те вземе.

— Чудесна новина! Но как ще стане?

— Ще трябва да изчакаш сондата. Тогава ще ти обясня подробно.

Погледа още малко почти опустелите мостове и пътеки. Налягаше го униние. Сам в западнала Сграда сред западнал град, без драуд…

Дрезгав глас изчегърта зад рамото му:

— Каза на господарката ми, че нямаш нощно зрение.

— Здравей, Мар Косил. И ние използваме електрическо осветление и уреди за наблюдение през нощта. Освен туй някои от нас ги мъчи безсъние. Пък и съм свикнал с по-късо денонощие.

Той се озърна. Пазачката не бе насочила оръжието си към него.

— През последните фалани продължителността на деня се променя. — подхвърли жената. — Това е много тревожно.

— Ъхъ…

— С кого говореше допреди малко?

— С двуглаво чудовище.

Мар Косил се отдалечи. Дали не се бе обидила? Луис Ву обаче остана пред прозореца, реейки се из спомените за дългия си живот, изпълнен с всевъзможни случки. Бе се отказал от надеждата да се завърне някога в изследвания космос. Бе се отказал и от драуда. Може би идваше време да се откаже от още неща…

* * *

Сградата Чкар представляваше грамада от лят камък, обсипана с балкони. Взривове бяха обезобразили зданието от едната страна, оголвайки тук-там металния му скелет. Водният колектор имаше формата на улей покрай покрива. Отдавнашна експлозия бе поръсила с капки разтопена сплав машините долу. Този път не очакваше усилията му да доведат до желания резултат. Позна.

— Аз съм виновна — поклати глава Лалискериърляр. — Не биваше да забравям, че Чкар се е сражавал с Орлри преди около две хиляди фалана.

Сградата Пант приличаше на глава лук, изправена върху острия си край. Луис реши, че отначало е била нещо като център за поддържане на здравето — разпозна басейни, лечебни вани, маси за масаж, спортен салон. Тук май не страдаха от липса на вода въпреки повредения колектор. Надуши и слаб аромат, макар още да не се досещаше за какво му напомня той…

И хората от Пант бяха водили битки с Орлри. Кратерите лесно се забелязваха. Ала един плешив младеж на име Ариверкомпант се кълнеше, че водният колектор не е пострадал. Луис намери и нишките от прах по пода, и контактите над тях. Когато приключи с поправките, по облия покрив вече се събираха капки и се стичаха в улеите.

Плащането не се уреди лесно. Ариверкомпант и съжителите му се надяваха да им се размине с ришатра и неясни обещания. (Чак тогава Луис разпозна миризмата, дразнеща обонянието и малкия му мозък. Тук имаше местна разновидност на бардак, а някъде наблизо се размотаваха вампири.) Лалискериърляр обаче настоя да получи парите веднага. Луис се постара да вникне в логиката на доводите й. Схвана, че Десетте няма да се зарадват, ако Пант престане да си купува водата и с огромно удоволствие ще наложат тежка глоба на Сградата заради извършената измама. Ариверкомпант плати.

След като огледа Джиск, Луис предположи, че е бил жилищен блок преди падането на градовете — куб с шахта за проветряване по средата, в момента полупразен. Ако се съдеше по вонята, Сградата се бе ограничавала прекалено в употребата на вода. Вече свикваше с машинариите на водните колектори. Поправи ги набързо и сполучливо. Хората от Джиск не се опъваха с плащането. Едва не паднаха в краката на Лалискериърляр от признателност, без дори да погледнат слугата й с инструментите. Какво ли го засягаше пренебрежението им…

Фортаралиспляр беше много доволен. Сипа две шепи монети в джобовете на якето му и се постара да му обясни деликатните правила за даване на подкуп. Луис си каза, че лицемерните изрази, с които трябваше да пази достойнството на местните рушветчии, ще натоварят преводача до предела на възможностите му.

— Ако се притесняваш, просто не го прави — посъветва го накрая управителят на Ляр. — Утре ще те заведа в Орлри. Остави ме аз да се пазаря.

Сградата беше в левия край. Двамата с Фортаралиспляр вървяха спокойно, позяпаха каквото имаше да се види, изкачиха се и по-нависоко, за да имат добър изглед. Водачът очевидно се гордееше с града.

— Все пак и след рухването на цивилизацията сме запазили някакви останки от нея!

Посочи Райло — някогашния императорски дворец. Колкото и красиво да беше зданието, белезите на упадъка и тук се набиваха на очи. Императорът се опитал да наложи властта си над града, но точно в този момент се появила Сградата Орлри. Огромното подобие на гръцка колона, която не крепеше нищо освен себе си, беше Чанк — бивш търговски център. Без запасите му, послужили за размяна с Народа на машините, градът щял да бъде обречен още в началото. Всъщност именно от основата на Чанк въздушният път се спускаше към върха на хълма.

Орлри се оказа диск, дебел над десет метра и десеторно по-широк. Масивната кула в единия край, осеяна с амбразури, оръжейни платформи и нисък кран, подсети Луис за снимките на старите земни бойни кораби. Пътеката към сградата беше широка… но само една и водеща към единствения вход. По целия горен ръб стърчаха стотици издатини, може би камери или други сензори, от които едва ли някой бе имал полза през последните векове. Личеше, че отворите за прозорци са изрязани дълго след построяването на Орлри, а стъклата в тях като че бяха наместени небрежно.

Фортаралиспляр носеше широка развяваща се роба в жълто и алено, наглед изтъкана от растителни влакна. За вкуса на Луис беше възгрубичка, но отдалеч вдъхваше респект към притежателя й. Влезе с водача си в голямата приемна на сградата. Тук имаше светлина, макар и мъждукаща — десетки спиртни лампи под тавана.

Очакваха ги единадесет души от двата пола, всички без изключение потомци на Строителите. Бяха се облекли еднакво — с торбести панталони, пристегнати в глезените, и ярки къси наметала. По ръбовете на дрехите се виждаха изрязани сложни фигури, лишени от симетрия. Дали бяха знаци за ранг? Мъжът с побеляла коса, излязъл напред усмихнат, притежаваше най-изрязаното наметало, а и носеше ръчно оръжие.

— Исках да видя с очите си това същество — заговори той на Фортералиспляр, — което отново ни даде вода от машини, бездействали пет хиляди фалана.

Пистолетът в протъркания пластмасов кобур имаше зловещо плавни линии, но и той не придаваше войнствен вид на Филистранорлри. Лицето с фини черти излъчваше весело любопитство, докато среброкосият зорко оглеждаше чужденеца.

— Да, с достатъчно необичаен вид сте, но… Както и да е. Платихте си и ще видите.

Махна повелително на войниците си. Претърсиха първо управителя на Ляр, после Луис Ву. Намериха лазерното фенерче, провериха как работи и му го върнаха. Преводачът ги озадачи, но Луис им каза:

— Машината говори вместо мен на езика ви.

Филистранорлри чак подскочи от изумление.

— Наистина! Ще ни я продадете ли?

Въпросът беше отправен към Фортаралиспляр, който отвърна:

— Не е моя.

Луис добави навреме:

— Без нея ще бъда като ням.

Най-старшият в Орлри се задоволи с това обяснение.

Водният колектор се оказа вдлъбнатина в широкия покрив на Сградата, а тунелите за обслужване на машините бяха твърде тесни. Дори да смъкнеше бронята си — а нямаше никакво намерение да го стори — не би се промушил.

— Кой ще ги поправя? Мишки ли?

— Горски хора — спокойно отговори Филистранорлри. — Налага се да заплащаме услугите им. Трябваше вече да са ги изпратили от Сградата Чилб. Ще имаш ли и други затруднения в ремонта?

— Да.

Добре познаваше машините — в три Сгради ги бе привел в действие, в четвъртата се потруди напразно.

Забелязваше двойка контакти (или си въобразяваше?), но ивичката прах отдолу липсваше.

— Някой опитвал ли се е да поправи колектора?

— Вероятно. Как да сме сигурни, щом от бедствието са минали пет хиляди фалана?

— Добре, ще почакаме работниците. Дано разбират и изпълняват правилно нарежданията.

Някой отдавнашен мъртвец му бе подготвил хубавичък капан, почиствайки прашеца. Все пак беше сигурен, че ще успее да си пъхне ръцете там…

Филистранорлри попита:

— Искаш ли да разгледаш нашия музей? Купи си и това право, тъй че не прахосвай парите напразно.

Никога през дългия си живот Луис не бе страдал от мания по оръжията. Разпознаваше някои от експонатите зад дебелите стъкла, макар и не по формата, а по принципите на действие. Повечето поразяваха с изстреляни куршуми или експлозиви, някои съчетаваха и двата вида боеприпаси. Други пълнеха тялото на врага с куп мънички куршумчета, които се взривяваха след миг и разкъсваха плътта му на мръвки. Малкото лазери в музея бяха възгруби и неудобни за боравене инсталации. Предположи, че някога са били монтирани върху влекачи или летящи платформи, отдавна приспособени за по-полезна употреба.

Появи се още един потомък на Строителите, повел дванадесет работници. Главите им достигаха до ребрата на Луис и изглеждаха твърде едри за телата. Имаха дълги и гъвкави пръсти на краката, а ръцете им почти опираха в пода.

— Май ще си загубим времето тук — усъмни се един от тях.

— Ако изпълните точно указанията ми, ще ви бъде платено независимо от крайния резултат — увери го Луис.

Нисичкият мъж само се ухили присмехулно.

Горските хора носеха дълги блузи без ръкави, джобовете им бяха натъпкани с инструменти. Когато войниците настояха да ги претърсят, те веднага смъкнаха блузите. Сигурно им беше неприятно да ги докосват.

Ама че дребосъци…

Луис прошепна на Фортаралиспляр:

— И с тях ли правите ришатра?

Домакинът едва-едва се засмя:

— Да, но много внимателно.

Всички работници се скупчиха около раменете на Луис Ву, за да наблюдават какво върши, когато той пъхна ръце в дупката. Бе нахлузил изолационни ръкавици, дадени му от Мар Косил.

— Ето така изглеждат контактите. Вижте как свързвам усуканата ивица тъкан. Предполагам, че ще намерите шест двойки. Може под някои да има прашец…

Когато всички се вмъкнаха в тясното тунелче, той подхвърли на управителите на Ляр и Орлри:

— Няма как да разберем дали са допуснали грешка. Никой друг не може да провери извършеното от тях.

Естествено не спомена, че притесненията му не свършват дотук.

Горските хора скоро излязоха. Всички се струпаха на покрива — работници, войници, управители и Луис Ву. Наблюдаваха как по наклона се образува и кондензира лека мъглица, после тънки струйки започнаха да се стичат към средата…

Дванадесет от горските хора вече умееха да поправят водни колектори с ивици черна тъкан.

— Искам да купя цялото парче — настоя Филистранорлри.

Работниците и техният надзирател бързо-бързо се заспускаха по стълбата. Най-старшият на Сградата Орлри и войниците му препречиха пътя на Луис Ву и Фортаралиспляр.

— Не съм готов да обмисля продажбата — възрази Луис.

Среброкосият също нямаше намерение да отстъпи.

— Ще останеш тук, докато те убедя да продадеш тъканта. Ако ме принудиш, ще поискам от теб и говорещата кутия.

Пленникът не беше особено изненадан.

— Фортаралиспляр, Сградата Орлри би ли се престрашила да те задържи тук насила?

Управителят на Ляр впери поглед в очите на Филистранорлри, докато отговаряше.

— Не, Луис. Възникналите усложнения ще им донесат много неприятности. По-малките Сгради ще се обединят, за да ми върнат свободата. А Десетте биха предпочели да станат Девет, вместо да понесат отказа гостите на града да обикалят свободно навсякъде.

Най-старшият на Орлри весело се разсмя.

— По-малките Сгради доста ще ожаднеят…

В следващия миг усмивката му избледня, а Фортаралиспляр на свой ред се ухили до ушите. Сградата Ляр също можеше вече да предлага вода.

— Не би си позволил да ме задържиш тук. Гостите ще започнат да падат от пътеките. Няма да гледат представленията в Чкар, нито пък ще ползват удобствата на Пант…

— Ясно. Върви си.

— Ще отведа и Луис.

— Не.

Луис се намеси:

— Вземи парите и излез. Така ще бъде най-добре за всички.

Ръката му стискаше лазерното фенерче в джоба.

Филистранорлри подаде една торбичка и управителят на Ляр преброи грижливо съдържанието й. После мина между войниците и слезе по стълбата. Когато се отдалечи, Луис Ву нахлупи шлема на главата си.

— Предлагам ти висока цена. Дванадесет… — Думата остана непреведена. — Не искаме да те измамим — добави Филистранорлри.

Но той вече отстъпваше към края на покрива. Видя как най-старшият направи знак на войниците си; тогава побягна.

Около ръба имаше ограда, стигаща до гърдите му — железни шипове. Много далеч долу се виждаше сенчестата ферма. Втурна се нататък, за да стигне над пътеката пред входа. Въпреки че войниците го гонеха по петите, Филистранорлри започна да стреля по него с пистолета си. Трясъците бяха страховити, смразяващи кръвта. Един куршум се заби в глезена му. Бронята се втвърди и го принуди да рухне като съборена статуя. След частица от секундата се надигна и пак хукна. Двама войници се хвърлиха към него, той се преметна през оградата и падна.

Фортаралиспляр вървеше по пътеката. Обърна се смаян.

Луис тупна по корем в бронята си, придобила отново якостта на стомана. Въпреки омекотения удар полежа зашеметен. Нечии ръце го повдигнаха, преди да му се прииска да стане. Управителят на Ляр го прихвана през раменете и внимателно го поведе.

— Дръпни се от мен! — изхриптя Луис. — Може да стрелят.

— Няма да посмеят. Нарани ли се? Тече ти кръв от носа.

— Струваше си трудът…