Лари Нивън
Пръстенов свят II (2)

Първа глава
С ЖИЦА В ГЛАВАТА

Луис Ву си беше пуснал тока, когато двама мъже грубо нарушиха уединението му.

Седеше в поза лотос на пищния килим от жълтеникава домашна трева. На лицето му грееше унесена блажена усмивка. Апартаментът му беше малък, всъщност само една просторна стая. Виждаше и двете врати. Но потънал в удоволствието, познато единствено на токоглавците, изобщо не можа да забележи как двамата влязоха. И изведнъж — ето ги, бледи младежи, високи доста над два метра, оглеждащи го с презрение. Единият прихна и прибра в джоба си нещо, твърде много приличащо на оръжие. Вече прекрачваха към него, когато той се изправи.

Не само щастливата му усмивка ги заблуди. Драудът^[1], голям колкото юмрук, стърчеше като черен пластмасов тумор от тила му. Натрапниците смятаха, че знаят какво могат да очакват от един токоман. Сигурно в главата на този тип от години не се бе мяркала мисъл, освен жаждата за жица, доставяща възхитително напрежение право в центъра на удоволствието в неговия мозък. Несъмнено беше на косъм от гладната смърт, защото отдавна е зарязал всички други потребности. А освен това беше дребосък, по-нисък с почти половин метър от тях. Той…

Пресегнаха се към него; Луис изви тяло встрани и ритна — веднъж, втори, трети път. Единият се сви на пода, останал без дъх, другият чак тогава се сети да се отдръпне.

Луис се хвърли подире му.

Всъщност младежът се вцепени донякъде и от нехайното равнодушие, с което противникът се канеше да го очисти. Прекалено късно посегна към зашеметяващия пистолет в джоба си. Луис го изби от ръката му. Приклекна и насочи тежкия си юмрук поред в двете колена на нападателя (бледият гигант загуби способността да се движи), после в слабините, сърцето (великанът се прегъна напред с пискливо охкане), накрая и в гърлото (писъкът спря изведнъж).

Първият натрапник се бе надигнал на длани и колене, дишаше на пресекулки. Луис стовари два саблени удара по врата му.

Неканените гости лежаха неподвижно на пищната жълтеникава трева.

Той отиде да затвори вратата. Блажената усмивка нито за миг не изчезна от лицето му, дори когато откри, че входът си е заключен, а алармата — включена. Провери и вратата на верандата — същото.

Как, да му се не види, бяха влезли?

Озадачен, той отново седна в поза лотос и не помръдна повече от час.

Накрая броячът щракна тихичко и изключи драуда.

Пристрастяването към тока е най-новият сред пороците на хората. В един период от историята си повечето цивилизации в човешкия космос смятат това привикване за ужасно бедствие. То вади токоманите от пазара на работна ръка и накрая ги довежда до смърт поради немарливост към самите тях.

Времената обаче се менят. Няколко поколения по-късно същите тези цивилизации приемат токоманията за явление и с добри, и с лоши страни. По-древните пороци като алкохолизма, наркоманията и неудържимата страст към хазарта изобщо не могат да се конкурират с нея. Хората, които иначе ще бъдат погубени от дрогите, са по-щастливи с ток в главите. Умират по-късно, но обикновено не оставят деца след себе си.

Порокът не струва почти нищо. Как да му качиш цената, щом жертвата с жица в главата получава насладата си, като се включва в домашната енергийна мрежа?

А удоволствието е съвсем чиста проба, без странични ефекти, както и без махмурлук след това.

По времето на Луис Ву всички, които се оставяха да бъдат поробени от жицата или от по-упадъчните видове самоунищожение, се почистваха сами от генофонда на човечеството — вече цели осем века.

Има и устройства, които могат да погъделичкат мозъчния център от разстояние. Тасповете са забранени на повечето светове, а и направата им струва скъпо, но все пак ги използват. (Непознат с кисела физиономия минава край вас, по набръчканото му от грижи лице се чете ярост или униние. Вие обаче му оправяте настроението, както си се криете зад дървото. Цък! И той засиява. Поне за малко е забравил всякакви тегоби…) Тези устройства обикновено не съсипват живота на жертвата. Повечето хора успяват да понесат преживяването.

Броячът щракна и изключи драуда.

Луис като че омекна изведнъж. Посегна към основата на дългата черна плитка върху иначе обезкосмената си глава и издърпа апаратчето от гнездото му. Подържа го замислено, после — както винаги — го пусна в чекмедже, което заключи. И чекмеджето изчезна. Бюрото само привидно беше масивна дървена антика. Всъщност представляваше сейф от тънък като лист хартия корпусен метал с безброй тайни местенца.

Непрекъснато го мъчеше изкушението да пренастрои брояча. Неведнъж го бе правил съвсем нехайно в първите години на пристрастяването. Занемарата беше го превърнала в жалка парцалена кукла, покрита с мръсотия. Докато най-сетне събра остатъците от някогашния си инат и си направи брояч, за чиято пренастройка му трябваха поне двадесет минути съсредоточено ровичкане. Сега устройството му даваше петнадесет часа ток и му оставяше дванадесет за сън и за заниманията, които Луис наричаше „поддръжка“.

Труповете не бяха помръднали, разбира се. А той нямаше представа какво да предприеме. Ако се бе обадил незабавно на полицията, пак щеше да привлече подозрението към себе си… Можеше ли да измисли нещо час и половина след произшествието? Загубил е съзнание? Че нали онези веднага ще поискат да му направят дълбоко сканиране на главата, да не би черепът му да е спукан!

Поне едно знаеше — в дълбините на черната депресия, която винаги следваше периода с жица в мозъка, той просто нямаше способността да взима решения. Затова се зае с грижите за себе си подобно на робот. Дори вечерята му беше програмирана предварително.

Изпи пълна чаша вода. Включи кухнята. Отби се в тоалетната. Отдели десет минути за тежки упражнения, за да прогони мрачните мисли. Избягваше да поглежда вкочанените трупове. Когато свърши с упражненията, яденето му беше готово. Хапна, загубил усещане за вкуса на храната… и си спомни как бе вършил всичко това без да изключва драуда, но само с една десета от нормалното напрежение. Известно време даже беше поживял с една токоманка. Любеха се с включени драуди… играеха на военни симулатори и се състезаваха в остроумие… докато тя загуби интерес към всичко освен жицата. А той самият си бе възвърнал присъщата му предпазливост поне дотолкова, че да избяга от Земята.

Каза си, че май ще му е по-лесно да се махне и от този свят, вместо да се отървава незнайно как от двете твърде набиващи се на очи тела. Ами ако някой вече го наблюдаваше?

Нападателите не приличаха на ченгета от земната полиция. Едри, с твърде меки мускули, бледи от живот под лъчите на светило, което е по-скоро оранжево, не жълто. Несъмнено свикнали със слабо притегляне — вероятно бяха жители на Каньон. И не се биеха като копоите на Обединените нации… въпреки че някак бяха успели да надхитрят алармените му системи. Може и да са наемници на земната полиция, а други техни приятелчета вероятно дебнат наблизо.

Луис Ву изключи предпазните устройства на вратата към верандата и пристъпи навън.

Каньон не е от планетите, вписващи се в обичайните закономерности.

Това кълбо не е много по-голямо от Марс. Само допреди няколко столетия гъстотата на атмосферата му едва стигала, за да поддържа живота на фотосинтезиращи растения. Въздухът съдържал кислород, но прекалено малко за хората или кзинтите. Местната фауна еволюирала до примитивни и издръжливи форми като лишеите. Животни тъй и не се появили.

Ала в кометната ареола на оранжево-жълтеникавото слънце имало магнитни монополи, а на самата планета — радиоактивни залежи. Кзинтската империя не се поколебала да погълне тази звездна система и разнообразила повърхността на Каньон с куполи и въздушни компресори. Впрочем тогава го наричали Бойна глава заради близостта му до все още незавладените светове на Пиерин.

След около хиляда години разширяващата се империя стигнала до човешкия космос.

Войните между кзинтите и хората бяха свършили дълго преди Луис Ву да се роди. Човечеството победи във всички до една. Кзинтите неизменно проявяваха склонността си да нападат, преди да са напълно готови за това. Съвременната цивилизация на Каньон дължеше особеностите си на Третата война, през която човешкият свят Вундерланд бе изпаднал в пристрастие към твърде екзотични оръжия.

„Умиротворителят“ бил употребен само веднъж. Представлявал колосална разновидност на широко разпространено миньорско оборудване — дезинтегратор, чийто лъч потиска заряда на електроните. Където попадне такъв лъч, материята изведнъж — и много бурно — придобива положителен заряд. И се разкъсва в облак от моноатомни частици.

Хората от Вундерланд създали и пренесли в системата на Бойна глава огромен дезинтегратор, който изстрелвал втори успореден лъч, потискащ и заряда на протоните.

Двата лъча се забили в повърхността на петдесетина километра един от друг. Скали, кзинтски заводи и куполи се разпилели като прашинки, а между лъчите заиграли гигантски мълнии. Оръжието се впило на двадесет километра дълбочина и оголило магмата на територия с площта и формата на земния полуостров Баха Калифорния. Промишленият комплекс на кзинтите просто изчезнал. Малкото куполи, защитени от стазисно поле, били погълнати от магмата, която се надигнала най-много по средата на големия пролом, преди скалите да се втвърдят отново.

Крайният резултат бил многокилометрови отвесни зъбери, заобикалящи море, което на свой ред мие бреговете на дълъг тесен остров.

Другите човешки светове все още не са съвсем сигурни, че именно „умиротворителят“ е сложил край на войната. Кзинтската Патриаршия също не изпада в ужас от мащабите на разрухата. Вундерландците обаче не изпитват никакви съмнения по въпроса.

Бойна глава била анексирана след Третата война между хората и кзинтите. Нарекли я Каньон. Естествено местните форми на живот пострадали от гигатоновете прах, обсипал повърхността на планетата, както и от загубата на вода, която се изляла в каньона и образувала морето. Но на самото място на удара сега има подходящо за живот атмосферно налягане и процъфтяваща, макар и миниатюрна цивилизация.

Апартаментът на Луис Ву бе разположен на дванадесетия етаж откъм северната стена на каньона. Тук цареше сянката на нощта, но южната стена още сияеше под лъчите на светилото. Висящи градини от местни лишеи се спускаха по ръба. Старите асансьори приличаха на сребърни нишки, прострели се отвесно на километри край огладения камък. Прехвърлящите кабини бяха ги направили излишни като транспортно средство, но туристите все още ги предпочитаха заради гледката.

Верандата откриваше изглед към парковата ивица, минаваща по средата на острова. Растителността имаше дивия вид, присъщ на кзинтските ловни резервати, розовото и оранжевото пъстрееха пищно сред засадената по-късно земна зеленина.

А и кзинтите бяха — не по-малко от хората — туристи. Мъжкарите от тази раса изглеждаха като тлъсти оранжеви котараци, ходещи на задните си крака… но приликата не беше пълна. Ушите им можеха да се разперват като розови китайски чадърчета, голите им опашки също розовееха, а правите им крака и големите длани доказваха недвусмислено, че са разумни същества, служещи си със сечива. Ръстът на повечето достигаше два метра и половина и макар че кзинтите много внимаваха да не се блъскат в хората, грижливо поддържаните им нокти изскачаха над черните върхове на пръстите при всяко разминаване. По рефлекс, разбира се. А може би не…

Понякога Луис се чудеше какво ли ги води на свят, който някога им е принадлежал. Някои вероятно имаха прадеди тук, все тъй живи в спрялото време на стазисното поле, заровени с куполите си под лавата на острова. Един ден трябваше да бъдат извадени…

Толкова много неща не си направи труда да види или свърши на Каньон заради неустоимия зов на жицата. Хората и кзинтите например катереха тези канари за забавление, улеснени от слабото притегляне.

Е, може би му се удаваше последна възможност да направи и това. Такъв беше един от трите пътя за измъкване. Вторият бяха асансьорите, третият — пренасяща кабина до Градините на лишеите. Изобщо не бе ги зърнал досега.

После — по повърхността в скафандър, достатъчно лек, за да се побере в голям куфар.

На планетата имаше рудници, а също и обширен, небрежно поддържан резерват за оцелелите видове местни лишеи. Всичко друго представляваше гол лунен пейзаж. Предвидлив човек можеше да кацне незабелязано с космически кораб и да го скрие на място, където би го намерил само мощен радар. И поне един предвидлив човек бе постъпил точно така. През тези деветнадесет години корабът на Луис Ву го чакаше в малка пещера в северния склон на планина от съдържащи желязо скали.

Пренасящи кабини, асансьори или алпинизъм. Веднъж да се добере до повърхността и ще го спипат на куково лято. Но копоите може би държаха под око и трите спасителни изхода.

Или пък играеше сам със себе си на мания за преследване? Как би успяла да го открие земната полиция? Беше си променил лицето, прическата, начина на живот. Отказа се от най-любимите си неща. Вече използваше легло вместо спални плоскости, отбягваше сиренето, сякаш е прокиснало мляко, а апартаментът му беше оборудван с прибиращи се в стените типови удобства. Имаше дрехи само от скъпи естествени влакна, без никакви оптични ефекти в плата.

Напусна Земята като хилав, отнесен токоглавец. Оттогава си наложи строга и разумна диета. Изтезаваше се с упражнения, всяка седмица посещаваше курс по бойни изкуства. (Донякъде незаконен, ето защо местните ченгета биха му отворили досие, ако го хванеха, но не и под името Луис Ву!) В момента пращеше от здраве, имаше корави мускули, каквито на по-млади години не си направи труда да развие. Как биха могли земните хрътки да го надушат?

А и как са се промъкнали! На никой обикновен взломаджия не беше по силите да излъже монтираните лично от Луис аларми. Мъртъвците си лежаха в тревата, миризмата скоро щеше да се пребори с усилията на климатичната система. Той се засрами — късничко, разбира се — че стигна до убийство. Но те нахлуха неканени на неговата територия, а токоманът с включена жица в главата не е способен да изпитва угризения. Дори болката му прибавя острота на удоволствието, а радостта да очистиш спипан на местопрестъплението нахалник става неописуемо силна. Знаели са в какво се е превърнал и това беше достатъчно тревожен сигнал за Луис Ву; както и непоносимо оскърбление.

Хората и кзинтите — туристи или местни жители — които щъкаха по улицата долу, изглеждаха напълно безобидни, каквито и най-вероятно бяха в действителност. Ако копой от земната полиция го следеше в момента, вероятно си служеше с мощна оптика иззад затъмнен прозорец в сграда отсреща. Никой от туристите не вдигаше глава към Луис Ву, но погледът му откри в тълпата един кзинт… и се прикова в него.

Два метра и половина висок, почти метър широк, гъста оранжева козина, започнала тук-там да посивява. Досущ като десетките други наоколо. Само че той забеляза как расте козината — някак на снопчета, петниста, поизбеляла по половината тяло на съществото, защото кожата отдолу е покрита с белези. Имаше черни петна около очите, взиращи се напрегнато в лицата на минаващите хора.

Луис се отърси от стъписването и затвори увисналото си чене. Обърна се и влезе в стаята, като се стараеше движенията му да не изглеждат забързани. Заключи вратата и отново задейства алармата, после извади драуда от скривалището в бюрото. Ръцете му трепереха.

Бе видял Говорещия с животни — за пръв път от двадесет години. Някогашният посланик в човешкия космос. Същият, който заедно с Луис Ву, един кукловод от Пиърсън и едно много особено момиче бе изследвал нищожна частичка от огромното изкуствено съоръжение, наречено Пръстенов свят. Този кзинт беше заслужил получаването на пълно име от Патриарха на Кзин заради съкровището, с което се върна. Сега човек лесно можеше да си докара светкавична гибел, ако го назове с предишната му професия, но как, по дяволите, звучеше новото му име? Май започваше с подобие на германско „X“, нещо като кашлица или предупреждаващ звук, излязъл от гърлото на раздразнен лъв. Аха, Кхмий. Какво ли търсеше тук? С истинско име, собствена земя и почти всички самки от харема му — бременни, той уж нямаше намерение повече да напуска Кзин. А идеята, че се прави на турист в свят, който хората са отнели от собствената му раса, беше направо нелепа.

Дали знаеше, че Луис Ву се е заселил в обитаемия каньон на планетата?

Явно трябваше да се махне веднага. Нагоре към кораба.

Внушаваше си, че сега е моментът да поровичка в брояча на своя драуд. Примижаваше напрегнато, защото му се налагаше да бърника с мънички инструменти в още по-мънички схеми. А треперенето на ръцете го дразнеше все повече… И без това трябваше да пренастрои машинката, защото нямаше повече да живее според двадесет и седем часовото денонощие на Каньон. Знаеше накъде ще се отправи. В човешкия космос имаше и друг свят, чиято повърхност представляваше почти безплодна пустош. Можеше да кацне незабелязано във вакуума на Западния край на планетата Джинкс… защо да не нагласи драуда още сега… и да прекара веднага няколко часа под напрежение, за да си успокои малко нервите преди изпитанието. Ами да, много разумно! Даде си два часа.

Двата часа почти изтекоха, преди да се появи следващият натрапник. Потънал в щастието, дарявано от жицата, Луис нямаше как да се разтревожи. Дори малко му олекна, щом видя кой стои пред него.

Съществото имаше устойчива опора върху единствения си заден крак и двойно повече предни. Между плешките му се издигаше дебела издутина — мозъчната кутия, покрита от наситено златиста грива на къдрички, блещукаща от скъпоценности. Дълги гъвкави шии се издигаха от двете страни на мозъчната кутия и завършваха с плоски глави. През цялата история на кукловодите тези крайници с меки подвижни устни им бяха служили вместо ръце. Сега едната уста стискаше зашеметяващ пистолет от човешки модел, а раздвоеният език се бе увил около спусъка.

Луис Ву не бе виждал кукловод от Пиърсън вече двадесет и две години. Каза си, че е доста симпатичен.

И се появи сякаш от нищото! Този път обаче бе забелязал как съществото се материализира насред килима му от жълтеникава трева. Напразно се тревожеше — земната полиция нямаше нищо общо със случката. Разбра и как са проникнали при него двамата младежи от Каньон.

— Дискове значи! — възкликна радостно.

И се метна към кукловода. Не очакваше затруднения. Тези същества бяха страхливци…

Пистолетът светна в оранжево. Луис Ву пльосна на килима с отпуснати като пихтия мускули. Сърцето му се разтуптя мъчително. Пред очите му заплуваха черни петна.

Кукловодът заобиколи отдалеч двамата мъртъвци. И загледа поваления Луис от две посоки. После посегна към него. Два комплекта тъпи зъби стиснаха китките му, но не толкова силно, че да го заболи. Съществото го извлече до средата на килима и го пусна.

Апартаментът изчезна.

Едва ли е правилно да се каже, че Луис Ву се безпокоеше особено. В главата му просто липсваше място за подобни неприятни емоции. Съвсем безстрастно (защото равномерната наслада от тока позволява мисълта да стигне до отчуждение от действителността — нещо, обикновено недостъпно за хората) той промени представата си за света и положението си в него.

Бе видял системата от прехвърлящи дискове в света на кукловодите. Представляваха открити устройства за телепортация, далеч по-съвършени от затворените пренасящи кабини, използвани по човешките планети.

Явно някакъв кукловод е уредил да монтират дискове в апартамента му, а после е изпратил двамата гиганти да го приберат. След техния провал е решил сам да се заеме със задачата. Изглежда имаха голяма нужда от него.

Това го насърчи още повече. Нямаше да се разправя със земните копои. А милионолетната традиция на кукловодите затвърждаваше тяхната философия на просветена плашливост. Едва ли искаха да му отнемат живота, защото биха могли да сторят това несравнимо по-лесно и без изобщо да рискуват. Щеше да ги надхитри все някак.

Още лежеше върху парче жълтеникава трева, изтръгната заедно с основата при включването на диска. А в отсрещния край на помещението имаше огромна възглавница от оранжева козина… не, беше кзинт, свлякъл се с отворени очи — заспал, парализиран или мъртъв. Наистина бе някогашният Говорещ с животни! Луис му се зарадва.

Намираха се в кораб с корпус, произведен от „Дженеръл продъктс“. Зад прозрачните му стени ярката във вакуума светлина на звездата се отразяваше от скали с остри ръбове. Видя петно зелено-виолетов лишей и се досети, че още бяха на повърхността на Каньон.

Не се боеше от нищо.

Кукловодът пусна китките му. Луис забеляза, че скъпоценностите в гривата не са естествени камъни, а някакво подобие на черни опали. Едната плоска безмозъчна глава се спусна към него и измъкна драуда от контакта в черепа му. После съществото стъпи върху правоъгълна плоча и изчезна заедно с драуда.