Лари Нивън
Пръстенов свят II (16)

Петнадесета глава
НАРОДЪТ НА МАШИНИТЕ

Вятърът набутваше прах в ноздрите на Луис Ву, рошеше косата му и я лепеше по лицето. Той я приглади с ръка и отвори клепачи. Светлината беше ослепителна. Безцелно шарещите му пръсти напипаха лепенка на врата, после установиха с изненада, че бинокулярните очила още са пред очите му. Вдигна ги на челото.

Претърколи се встрани от жената и седна.

Хм, денят не бил чак толкова светъл. Всъщност не беше и съвсем настъпил — линията на терминатора все още делеше света на ярка и тъмна половина.

Боляха го всички мускули, а и се чувстваше като пребит. Чудно, но въпреки това го изпълваше блаженство. Твърде много години си бе позволявал секс съвсем нарядко — за жицоманите беше обичайно да тънат в равнодушие към останалите забавления. А ето че снощи бе участвал пламенно в изтощителния маратон!

Ами жената? Озърна се. Прецени, че на ръст е колкото него, а тялото й е прекалено набито и яко, за да бъде съвършено. Нито съвсем плоска отпред, нито с пищен бюст. Черната й коса бе стегната в дълга плитка, по челюстта й се виждаше смущаващ тъмен мъх. Спеше като съсипан от преумора човек. Имаше защо! И двамата бяха се престарали. Луис започваше да си припомня станалото, но не откриваше никакъв смисъл във виденията си.

Първо се любеше… не, направо хлътна до уши по онази стройна бледа жена с червените устни. Нададе яростен вой, когато Кхмий извъртя главата й и се чу прашенето на счупени прешлени. Боричкаше се свирепо, за да не го откъсне кзинтът от мъртвата. Една мечешка лапа го стисна под мишница, та да не рита прекалено, а другата извади медицинския комплект от собствената му захвърлена куртка и сложи лепенка върху раната на шията му.

После Кхмий уби останалите — всички прекрасни среброкоси мъже и жени. Старателно и точно забиваше рубинения лъч на лазерното си фенерче в главите им. Луис помнеше, че се опита да му попречи, но кзинтът замахна небрежно назад и го просна насред улицата. Изправи се неуверено и тогава видя да се движи още някой — чернокосата жена, единствената оцеляла сред защитниците на кулата. Вкопчиха се един в друг.

Но защо? Кхмий се бе помъчил да го отвлече отново от заниманията му… или не? В този момент май разсеяно си бе помислил, че гневните им крясъци напомнят за биещи се тигри.

— Феромони… — промърмори и поклати глава. — А изглеждаха толкова безобидни!

Изправи се и щом огледа обстановката наоколо, изтръпна от ужас. Навсякъде трупове — мургави с рани по шиите, бледи със съсиреци по устите и овъглени петна в косите.

Нормалните оръжия не стигаха за защита срещу такава атака. Вампирите имаха нещо по-страшно и от тасп. Изхвърляха от телата си облак свръхстимулиращи феромони — човешките обонятелни сигнали за сексуално желание. Достатъчно е било една жена и един мъж да проникнат в сградата. И мургавите са се втурнали към тях, късайки дрехите си в движение, забравили оръжията… От бързане някой дори се бе преметнал през парапета, за да се сплеска долу.

Но нали вампирите вече бяха мъртви, когато той и тъмнокосата?…

Вятърът пак разроши косата му. Аха! Все още са подушвали феромоните.

— Ако вятърът не ги беше раздухал, и сега щяхме да се търкаляме като котараци. Ясно. Тандж! Къде си разхвърлях нещата снощи?

Намери бронята и левитатора. Бельото беше разпрано и раздрано от бързане. Ами куртката? Озърна се — жената бе отворила очи. И го гледаше изцъклено, с безумна уплаха. Напълно я разбираше.

— Трябва да си намеря куртката, защото в нея е преводачът ми. Дано Кхмий не изскочи отнякъде и да те подлуди от страх, преди да съм…

Кхмий! Как ли бе изглеждала случката в неговите очи?

Огромната лапа стискаше главата на Луис и я отмяташе назад, принуждавайки човека да погледне нагоре. Но той оставаше слят в тялото и душата си с жената, напъваше, напъваше… Само очите му виждаха оранжевото озверяло лице, докато в ушите кънтяха гръмогласни оскърбления. Това го разсейваше мъничко…

Кзинтът не се виждаше никъде. Луис намери куртката си доста по-нататък, хваната от вкочанената ръка на мъртвата вампирка. Не успя обаче да открие зашеметителя си. Глождеше го тревога. Нещо гадно напираше да изскочи от паметта му. Стигна тичешком до мястото, където бяха кацнали предишната вечер.

Камък, който и трима мъже едва биха повдигнали, затискаше грамадно, многократно сгънато парче свръхпроводяща тъкан. Прощалният подарък на Кхмий. Совалката я нямаше.

„Рано или късно ще трябва да преглътна горчивия хап — каза си Луис. — Защо пък да не е веднага?“ Един приятел го бе научил на умението да се надхитря със себе си, като прави малки магии за надмогване на потреса или мъката. Понякога чудото ставаше.

Седеше върху останките от парапет до засипана от пясъка алея. Бе навлякъл противоударната броня и куртката с множество джобове. Възстанови преградата между себе си и огромния равнодушен космос — не от свенливост, а от страх.

С това не особено бодрата му воля засега се изцеди напълно. Седеше си. Мислите му пълзяха безцелно из ума. Представяше си работещ драуд, далечен колкото е Земята от Луната, а също и един двуглав несигурен съюзник, който не би рискувал да кацне на Пръстенов свят дори за да спаси някой си Луис Ву. Размишляваше за създателите на този изкуствен свят и неговата доближаваща се до идеала екология — без комари и смучещи кръв прилепи. Устните едва-едва потрепнаха в крива усмивка, после лицето му отново се отпусна в мъртвешко спокойствие.

Знаеше накъде се е запътил Кхмий. Пак се засмя — каква ли е ползата от прозорливостта му? Стремежът да оцелее, жаждата да стигне до самки от своя вид и желанието да отмъсти на Най-задния можеха да тласнат Кхмий само към едно място. Но дали у него имаше и подбуда, която би го накарала да се върне и да прибере своя стар приятел Луис Ву?

Осъзнаваше и колко нищожно е значението на единичната смърт, щом трилионите по Пръстенов свят бяха обречени да се запознаят твърде отблизо със своето светило.

Е, Кхмий може би щеше да се върне. За Луис пък беше време да се размърда и да направи нещо, което би му помогнало да се добере до въздушния град. Кзинтът сигурно би очаквал да го завари там, ако все пак му хрумнеше да се погрижи за бившия си съюзник. А и защо да се отказва от надеждата, че в града ще научи нещо полезно? Освен това… все някак трябваше да оцелее през оставащите му година или две. „Идва момент, когато се налага да се опомниш. По-добре да е още сега!“

Някой кресна.

Чернокосата жена бе облякла шорти и риза, носеше дори раница на гърба си. И притискаше към хълбока си примитивна пушка, насочена към Луис Ву. Размаха свободната си ръка и му подвикна още веднъж.

Край на ваканцията. Той осъзна твърде неприятния факт, че шлемът на бронята му е отметнат назад. Ако онази се опита да го улучи в главата… Може би все пак щеше да я изпревари и да намести лицевата плоча, тогава нека си стреля, колкото иска. Бронята щеше да го опази от куршумите. Имаше обаче нужда от левитатора си. Или…

— Добре де, добре.

Луис й се усмихна и разпери празните си ръце. Отново изпитваше нужда от съюзник. Бавно бръкна в един джоб, извади преводача и го закачи отпред под шията си.

— Ще можем да си говорим, щом то научи твоя език.

Тя го подкани с оръжието: „Върви пред мен.“ Стигна до левитатора, наведе се и го вдигна с плавни движения. Ушите му звъннаха от разнеслия се наблизо гръм. Камъче само на педя от обувките му отлетя надалеч. Пусна устройството и отстъпи встрани.

Тандж, жената не продумваше! Бе решила, че той не знае езика й — значи край на разговорите. Какво ли тогава преводачът щеше да научи от нея?

Наблюдаваше я как прехвърля в едната си ръка ремъците на левитатора, оглеждайки устройството от всички страни, като същевременно се стараеше цевта на оръжието да е насочена към Луис. Ако докоснеше случайно регулаторите, той можеше да се лиши от уреда, а значи и от свръхпроводящата тъкан. Но жената пусна загадъчния за нея предмет на земята, взря се напрегнато в очите на пленника си, дръпна се и му махна да си го вземе.

Луис вдигна левитатора и когато чернокосата му посочи своето возило, той отривисто завъртя глава. Отиде при камъка, под който Кхмий му бе оставил четири-пет декара сгъната черна тъкан. Сам не би могъл дори да помръдне парчето скала.

Оръжието все тъй не се отместваше от него. Закопча ремъците, настрои левитатора и го включи. После приклекна, обгърна камъка с ръце и се надигна. Завъртя се и щом пусна товара си, той леко като перушинка се спусна отново върху пръстта.

Дали не зърна страхопочитание в очите й? Към съвършената машина на чужденеца или към исполинската му сила? Прибра левитатора и тъканта. Тръгна към ъгловатата кола. Жената дръпна широката плъзгаща се врата и Луис огледа кабината с любопитство.

Седалки край другите три стени, в средата печица с кюнец, излизащ през дупка в покрива. Отрупан багаж най-отзад. Още една седалка, обърната към пулта за управление.

Измъкна се и се обърна към наклонената кула. Направи крачка натам и се озърна към жената. Тя се поколеба, но накрая му махна да върви накъдето си е наумил.

Мъртвите вече се вмирисваха. Питаше се дали единствената оцеляла от групата няма да погребе или поне да изгори труповете на своите. Тя обаче мина между тях, без дори да ги погледне. За разлика от нея Луис се задържа за миг до една среброкоса жена и опипа главата й.

Твърде много коса, скриваща прекалено малък череп. Колкото и да бяха приятни за окото, вампирите имаха доста по-дребни мозъци от нормалното за хората. Той въздъхна и продължи нататък.

Минаха през запазилата се черупка на наземната сграда и заслизаха надолу по спиралната стълба. Лазерното фенерче лежеше до пребилия се при падането мургав мъж. Луис се озърна — в очите на жената имаше сълзи.

Посегна към фенерчето и ударът от рикоширалия в стената куршум го разтресе през внезапно втвърдилата се броня. Без никакво забавяне сви рамене и застана с гръб към стената, а жената вече разглеждаше поредния странен за нея предмет.

Напипа превключвателя и широк лъч разсея мрака. След малко тя се досети как да фокусира светлината. Кимна и пусна находката в един от джобовете на шортите си.

На връщане към колата Луис нехайно намести шлема на главата си и спусна лицевата маска, сякаш искаше да се предпази от силното слънце. Ами ако държащата го на прицел решеше, че вече е получила от него всичко, което желае, или че наоколо водата не достига, или пък просто компанията му й е омръзнала?

Не се опита повече да стреля. Влезе във возилото и затвори отвътре с метален ключ. За миг Луис се смръзна от представата как остава тук сам, без вода и без инструменти. Но жената му посочи да гледа през десния прозорец, до контролното табло. Изглежда му показваше как се кара ъгловатата кола.

Най-сетне Луис започна да постига напредъка, на който се надяваше. Повтаряше на висок глас думите, които тя му подвикваше през стъклото, изричаше ги и на разбираем за преводача език:

— Волан. Завой. Запалване. Ключ. Ускорение…

Жената се постресна, когато машината започна да й отговаря, но продължи урока. После отключи вратата, дръпна се в другия край на седалката и насочи оръжието.

— Влизай. Карай.

Возилото се оказа шумно и тромаво. Окачването предаваше и най-лекия подскок по неравностите направо в седалката на шофьора. Скоро обаче се научи да заобикаля пукнатините, купчинките чакъл и пясъчните наноси. Жената го наблюдаваше мълчаливо. Напълно ли беше лишена от любознателност? След миг той се сети, че десетина нейни спътници, може би дори приятели, наскоро бяха погубени от вампирите. Всъщност държеше се съвсем достойно след такова преживяване.

Най-сетне тя промълви:

— Аз съм Валавиргилин.

— Аз съм Луис Ву.

— Имаш странни уреди. Говорителя, повдигача, променливия светилник… С какво още разполагаш?

— Тандж! Проклятие! Забравих очилата.

Тя извади бинокулярните очила от един джоб.

— За това ли говориш?

Не беше невъзможно да е прибрала и зашеметителя. Предпочете обаче да не подпитва за него.

— Добре. Ако искаш, сложи си ги и ще ти покажа как работят.

Жената се подсмихна и поклати глава. Май се боеше, че ще я нападне, ако успее да отвлече вниманието й.

— Ти какво търсеше в стария град? И откъде взе всички тези неща?

— Мои са. Донесох ги от далечна звезда.

— Луис Ву, няма да търпя подигравки!

Той я стрелна с поглед.

— Хората, построили градовете, имали ли са такива вещи?

— Да, имали са говорещи уреди. И са знаели как да издигнат зданията във въздуха, значи биха могли да правят същото и с… други хора.

— А какво ще кажеш за моя спътник? Виждала ли си някога подобен на него във вашия свят?

— Стори ми се истинско чудовище. — Бузите й почервеняха. — Не можах да го разгледам внимателно.

Ами да, имаше какво да я разсейва. Смахната история!

— А защо все се целиш в мен? Пустинята е враг и на двама ни. Би трябвало да си помагаме.

— Нямам никаква причина да ти се доверя. Освен това мисля, че си луд. Само Строителите на градове са летели между звездите.

— Заблуждаваш се.

Тя вдигна рамене.

— Защо караш толкова бавно?

— Още не съм свикнал с колата.

Учеше се обаче бързо. Пътят беше прав и не особено грапав, пък и никой не фучеше насреща им. Валавиргилин му каза да не се тревожи за пясъчните наноси, понеже били напълно безвредни за возилото.

Напредваха с доста прилична скорост към целта си. След малко той реши отново да си опита късмета:

— Би ли ми разказала нещо за въздушния град?

— Никога не съм ходила там. Населен е с потомци на Строителите. Вече не градят нови неща, нито са господари. Ама по навик пазят града само за себе си. Е, мнозина ги посещават.

— Туристи ли? Тоест хора, които просто обикалят и разглеждат?

Жената се засмя.

— Обикновено имат други причини. И първо трябва да бъдат поканени. Защо разпитваш?

— Искам непременно да се кача във въздушния град. Докъде мога да се возя с теб в колата ти?

Тя вече се кикотеше неудържимо.

— Не вярвам да те поканят. Не си нито прочут, нито влиятелен човек.

— Все ще измисля начин.

— Аз отивам в училището при завоя на реката. Длъжна съм да съобщя какво се случи.

— А защо закъсахте така? Какво търсехте в пустинята?

Тя му разказа. Не беше лесно заради още непълния речник на преводача. Спираха, опитваха се да запълнят пролуките и продължаваха.

* * *

Народът на машините властваше над огромна империя.

Обикновено империята се състои от събрани накуп почти независими царства. Те обаче трябва да плащат данъци, освен това изпълняват решенията на императора относно войните, преследването на бандити, поддържането на пътищата и съобщенията; понякога имат и обща религия. В останалото всеки я кара както си знае.

Това беше и главната особеност на Империята на машините, където например начинът на живот на месоядните пастири влизаше в остро противоречие с интересите на тревопасните племена. Търговците имаха полза — купуваха кожените изделия на месоядните, за да ги продадат изгодно на друга. А на мършоядите пък им беше все едно. В обширни територии множеството раси се погаждаха и си помагаха, никой не тормозеше никого. Спазваха обичаите си, защото бяха намерили своето място в системата.

Всъщност само Луис Ву ги наричаше „мършояди“. Жената използваше дума, която се превеждаше приблизително като „нощни хора“. Те се грижеха за почистването, а и бяха гробари по съвместителство. Ето защо Валавиргилин не се захвана да отдава последна почит на мъртвите си спътници! Мършоядите владееха словото. Охотно изучаваха погребалните ритуали съгласно местните вярвания. За Народа на машините те бяха ценен източник на сведения. Ако можеше да се вярва на легендите, вършили същото още за Строителите на градове.

Според Валавиргилин в основата на всичко била търговията, а империята облагала с данъци само своите поданици — търговци. Колкото повече научаваше Луис, толкова повече изключения от това правило откриваше. Отделните територии поддържаха пътищата, свързващи империята, стига населението да имаше минималните умения за това. (Дървесните племена от джунглата естествено не знаеха какво да правят.) Освен това пътищата бяха граници между владенията на различните хуманоидни раси. Завоевателните нашествия бяха забранени. Оказваше се, че със самото си съществуване съоръженията за придвижване предотвратяваха войните.

(Е, в повечето случаи…)

Империята имаше право да събира войници, за да се бори с бандити и грабители. Участъците, които присвояваше за търговски средища, полека-лека се превръщаха в големи колонии. От населението на териториите се искаше да произвежда химическо гориво за возилата и винаги да поддържа достатъчни запаси от него.

Имаше и училища за търговци. Валавиргилин и спътниците й били група стажанти, заедно с техния наставник от училището, намиращо се при завоя на реката. Пътували към средище в края на джунглата, за да натрупат опит. В средището купували ядки и сушени плодове от дървесните хора, а също и от пастирите, които естествено се занимавали с обработка на кожи. (Не, не били дребни и червени… Поредната раса в тукашното безкрайно разнообразие!) Решили да се отбият, за да разгледат древния град в пустинята.

Не очаквали да се натъкнат на вампири. Как биха могли тези твари да си намират вода на това място? И как изобщо са попаднали там? Вампирите били почти изтребени, само че…

— Какво? Май не схванах нещо.

Валавиргилин се изчерви.

— Случва се стари хора да държат вампири с извадени зъби, за да… е, за ришатра. Може би така е станало. Някоя двойка е избягала; или дори само бременна самка.

— Ама че гнусотия!

— Вярно е — безстрастно се съгласи тя. — Никога не съм чувала някой да си признае, че отглежда вампири. Там, откъдето идваш, не се ли случва хората да вършат потайно срамни неща?

Без да иска, бе напипала болното му място.

— Някой път трябва да ти разкажа за жицоманията. В момента обаче не ми се ще.

Валавиргилин го гледаше изпитателно над металната зурла на оръжието си. Въпреки черния мъх по долната си челюст имаше съвсем човешки вид… само дето беше някак разширена. Лицето й образуваше почти правилен квадрат. Луис не винаги успяваше да разгадае сменящите се по него изражения. Какво друго да очаква? Човешкото лице се е развило като средство за общуване, но тази жена явно беше плод на различна еволюция.

— Сега какво ще правиш? — попита я той.

— Трябва да съобщя за загиналите… и да предам находките от пустинния град. Ще получа награда, но империята задължително прибира всички изделия на Строителите.

— Пак ти казвам — тези неща са мои!

— Карай.

Преди една засенчваща плоскост да се плъзне полека пред слънцето и Валавиргилин да реши, че е време да спрат, в пустинята започнаха да се срещат петна от издръжлива зеленина. Луис искрено се радваше на почивката. Друсането по пътя му бе омръзнало, а непрестанното напрежение да овладява колата здравата го умори.

— Ти ще… оготви — нареди жената. Вече свикваха с трудностите в превода.

— Това не го разбрах.

— Означава нагряване на храната, докато стане годна за ядене. Луис, не можеш ли да…?

— Аха, говориш за готвене.

Не беше много вероятно тя да разполага с незагарящи съдове и микровълнови фурни. Нито пък с мерителни чашки, рафинирана захар, масло, познатите му всевъзможни подправки…

— Не мога.

— Тогава аз. Ти запали огън. Какво ядеш?

— Месо, някои растения, плодове, яйца, риба. Впрочем плодовете понасям добре и без готвене.

— Също като нас, само че не обичаме риба. Добре. Излез и ме почакай.

Валавиргилин се заключи в колата и затършува в багажа отзад. Луис започна да разтяга схванатите си мускули. Слънцето още беше като излъскано до блясък сребро и дразнеше очите, но в пустинята вече притъмняваше. Широката ивица на пръстена се издигаше сияеща в посоката срещу въртенето. Той се огледа. Кафеникава груба трева и горичка от високи, наглед доста сухи дървета. Едно от тях се белееше мъртвешки.

Жената най-сетне излезе. Подхвърли нещо тежко пред краката му.

— Нацепи дърва и запали огън.

Луис вдигна дървената пръчка с клин от грубо желязо накрая.

— Не ми е приятно да изглеждам глупак, но какво е това?

Тя поумува как да му го обясни по-просто.

— Забиваш острия край в ствола, докато дървото падне. Схвана ли?

— Брадва значи.

Припомни си бойните брадви в музея на Кзин. Позяпа още малко това въплъщение на нелепостта, после се обърна към дървото… и изведнъж разбра какво трябва да направи.

— Притъмнява.

— Зле ли виждаш нощем? Дръж.

Подхвърли му нехайно лазерното фенерче.

— Онова изсъхнало дърво ще гори ли както трябва?

Тя се извъртя на пети, за да погледне, оръжието в едната й ръка щръкна удобно пред нея. Луис стесни лъча и го нагласи на голяма мощност. Включи фенерчето. Ярката нишка се проточи до Валавиргилин. Той измести леко ръката си, за да засегне оръжието и след миг то изпращя в пламъчета, после се разпадна.

Жената се вцепени, стиснала дръжката с приклада.

— Охотно приемам предложения — подхвана Луис — от съюзници и приятели. Писна ми обаче от заповеди, още докато бях с косматия си спътник! Хайде да се държим по-дружелюбно. — Тя пусна останките и вдигна ръце. — Имаш предостатъчно оръжия и патрони в багажника. Ако желаеш, вземи си друго.

Луис й обърна гръб и прокара лъча на зигзаг по дървото. Паднаха десетина подпалени парчета. Доближи и ги срита на купчинка. Пак прокара лъча в средата и огънят се разгоря.

Нещо го блъсна между плешките. За миг бронята се втвърди и го обездвижи. Отекна трясък.

Той почака, но не последва втори изстрел. Тръгна обратно към колата и Валавиргилин.

— Никога, чуваш ли — никога повече не прави това!

Тя се вторачи в него бледа и уплашена.

— Няма. Обещавам.

— Да ти помогна ли с носенето на съдовете?

— Не, сама ще… Ама аз не те ли улучих?!

— Улучи ме.

— Тогава… как?

— Спаси ме едно устройство. Донесох го от разстояние, което светлината изминава за хиляда фалана. И е мое, между другото.

Тя разпери ръце в жест с неясен смисъл и продължи към огъня.