Лари Нивън
Пръстенов свят II (14)

Тринадесета глава
ПРОИЗХОД

Совалката летеше на пет мили над повърхността със скорост по-ниска от звуковата.

Тринадесет хиляди мили не биха могли да затруднят междупланетен апарат. Предпазливостта на Луис подразни кзинта.

— Само след два часа можехме да се изтърсим върху въздушния град или пък да нахлуем откъм дъното му! Дори за час щяхме да прелетим дотам, без да си навличаме излишни неприятности!

— Не споря. Но би трябвало да излезем от атмосферата и пак да се спуснем, а синтезният двигател ще грее като звезда в небето. Спомняш си как стигнахме до въздушния затвор на Харлоприлалар, нали? С главите надолу и с изгорени двигатели.

Опашката на Кхмий тупна веднъж по облегалката на креслото му. Спомняше си го твърде ясно.

— Да, не бива да ни засече някоя стара машинария. Бацилът, унищожаващ свръхпроводниците, явно не е засегнал всички системи.

След степта видяха обработваеми земи, последвани от водниста джунгла. Падащите отвесно лъчи на светилото се връщаха към тях като проблясъци между залятите корени на буйно цъфтящи дървета.

Луис се чувстваше превъзходно. Изобщо не си позволяваше да мисли за безплодността на усилията си в малката война срещу слънчогледите. Важното беше, че успя. Постави си цел и я постигна — с ум и подръчни средства.

Блатото като че щеше да се точи безкрайно. Само веднъж Кхмий му посочи някакво градче. Трудно се различаваше, защото водата напираше да погълне сградите, а лозите и лианите пък се. мъчеха да ги изронят. Стилът на постройките беше доста особен. Стените, покривите и дори вратите се издуваха навън, като стесняваха забележимо улиците. Очевидно не бяха построени от расата на Харлоприлалар.

Само за половин ден совалката прелетя толкова, колкото Гинджерофър или вождът на великаните нямаше да изминат през целия си живот. Луис вече разбираше колко глупаво е било да разпитват тези диваци. От въздушния град ги делеше разстояние, сравнимо с това между два противолежащи континента на Земята.

Най-задния им се обади.

Този път по козината му се виеха ярки шарени спирали. Зад него холограми на кукловоди изчезваха, щом стъпеха върху прехвърлящи дискове, трупаха се пред витрини, блъскаха се в гъмжилото без извинения или неприязън, а в подобието на тиха музика сякаш преобладаваха флейти и кларнети — гълчавата на безброй същества от расата на Несус, бъбрещи оживено на своя език.

— Какво научихте досега?

— Малко — изтърси Кхмий. — Но загубихме доста време. Вече няма съмнение, че слънцето е изригнало мощно преди седемнадесет фалана. Без друго почти бяхме уверени в това. Засенчващите плоскости са се събрали, за да защитят най-заплашените участъци от повърхността. Вероятно системата им за управление е независима от който и да било център на Пръстенов свят.

— И за това можехме да се досетим. Нищо друго ли не узнахте?

— Въображаемият Ремонтен център на Луис несъмнено не функционира. Това блато под нас например едва ли е влизало в първоначалния замисъл. Допускам, че просто някоя по-голяма река се е задръстила от наноси. Откриваме все по-голямо разнообразие от хуманоиди — някои разумни, други не. Но засега няма и следа от създателите на Пръстеновия свят, освен ако те са били прадеди на расата, към която принадлежеше Харлоприлалар. Вече съм склонен да приема точно тази хипотеза.

Луис си отвори устата… и бе принуден да си припомни какъв е прагът на болевите му усещания. Четири остри нокътя на кзинт опираха в бедрото му. Стисна устни, а Кхмий продължи:

— Засега не срещнахме никого от нейната раса. Нищо чудно да не са населявали нагъсто пръстена. Чухме обаче слухове за друга — Народа на машините, който може би е заел мястото им. Ще го потърсим.

— Да, Ремонтният център вече не работи — отсъди изведнъж Най-задния. — Научих много от данните, които ми изпраща сондата…

— Имаш две сонди — прекъсна го кзинтът. — Използвай и двете, за да става по-бързо.

— Едната ще държа в резерв, за да презареждам „Иглата“ с гориво. С другата обаче узнах тайната на пръскащите планини. Вижте…

На най-десния екран светна изображение от камерата на сондата. В единия край страничната стена отлиташе стремително назад. Обективът подмина нещо прекалено бързо, за да се видят подробности. Забави, завъртя се и пое обратно към него.

— Луис ме посъветва да проуча страничната стена. Едва бях започнал и открих ето това. Стори ми се, че не е излишно да разбера какво представлява.

На долния ръб на стената имаше сплесната издутина — някаква влизаща в самата нея тръба. Беше направена от все същия полупрозрачен сивкав скрит. Щом камерата я доближи, добре се видя, че диаметърът й е поне четвърт миля.

Сондата се спусна покрай тръбата и я проследи до мястото, където тя изчезваше в шуплестото покритие на основата, явно предпазващо я от удари на метеорити.

— Не действаше ли? — досети се да запита Луис.

— Позна! Опитах да науча повече за тези тръби и скоро осъществих намерението си.

Образът се промени. Сондата вече кръжеше далеч от основата. Над нея отминаваше огледално-релефният двойник на вътрешната повърхност, наблюдаван в инфрачервения спектър. Най-сетне окото на обектива забави и отново доближи основата.

Ако метеорит удари изкуствено създадения свят, значи е долетял от междузвездното пространство. Така внушителната му относителна скорост се добавя към онези седемстотин и седемдесет мили в секунда, с които се върти огромният пръстен. Именно на това място се бе забил космическият пратеник, и то под много остър ъгъл. Образувалият се облак плазма беше сътворил грозен улей на стотици мили по морското дъно, изпарявайки шуплестата защита. В улея се виждаше парче тръба с диаметър стотина метра. Излизаше под морето.

— Рециклираща система — промърмори Луис.

— Без противодействие срещу ерозията — назидателно подхвана кукловодът — почвеният слой на Пръстенов свят би се озовал на морското дъно само за няколко хилядолетия. Изглежда тези тръби започват от дъното и свършват в страничната стена. Изсипват тинята обратно и… именно така са се образували пръскащите планини. Водата би трябвало да се изпарява почти изцяло в разредения до вакуум въздух на тридесет мили височина. А планината постепенно да се срутва под собствената си тежест. И наистина пръска почва от стената навътре, а реките и ветровете я разнасят.

— Предположения — сухо напомни Кхмий. — Все пак звучат убедително. Най-заден, къде е сондата сега?

— Смятам да я върна в системата от обръчи по ръба на страничната стена.

— Правилно. Тя може ли да извършва дълбоко сканиране?

— Може, но само отблизо.

— Добре, сканирай пръскащите планини. Те са разположени на… да речем, двайсет до трийсет хиляди мили една от друга. Значи покрай двете странични стени има поне петдесетина хиляди такива образувания. Някоя от тях може да е чудесно скривалище за Ремонтния център.

— Но защо изобщо би им хрумнало да го крият?

Кзинтът издаде неприличен звук.

— Ами ако по-низшите раси по Пръстенов свят се разбунтуват? А заплахата от външно нашествие? Естествено, че е не само скрит, но и укрепен. Провери всяка пръскаща планина!

— Така да бъде. Ще успея да сканирам дясната стена за едно завъртане.

— После сканирай и лявата.

— Дръж камерите включени през цялото време — напомни Луис. — Още има надежда да намерим двигателите за корекция на орбитата… макар вече да си мисля, че не е изключено да са предпочели друго средство.

Най-задния прекъсна връзката. Луис се обърна към илюминатора, където нещо странно веднага прикова вниманието му — бледа нишка, заобикаляща в плавна дъга блатото. Изобщо не приличаше на река. Той посочи двете трудно забележими точици, пълзящи по нишката.

— Не е зле да ги огледаме по-отблизо. Защо да не слезем към този… път?

Разбира се, действително беше път. От височина стотина стъпки личеше дори грапавата му белезникава повърхност, сякаш излята от разтопена скала.

— Да приемем засега — промърмори Луис, — че е направен от Народа на машините. Ще проследим ли ония возила?

— Нека изчакаме, докато доближим въздушния град.

Да се откажат от сгодния случай май беше глупаво, но той не посмя да възрази. И с носа си можеше да усети напрежението у кзинта.

Пътят заобикаляше наводнените падини. Поне отгоре изглеждаше усърдно поддържан. Кхмий продължи над него съвсем бавно.

Подминаха скупчени сгради, най-голямата от които много приличаше на химически завод. Няколко пъти виждаха возила като ъгловати кутии, а отдолу май ги забелязаха само веднъж. Кутията спря рязко, отвътре изскочиха хуманоиди, разтичаха се, после насочиха към совалката някакви пръчки. След миг се скриха от погледите на Луис и Кхмий.

В подгизналата джунгла се мяркаха едри бели туловища. Досега по Пръстенов свят не бяха срещали влачени от глетчери камънаци. Луис се питаше дали заоблените форми долу не са всъщност огромни гъби. Скоро обаче се отказа от предположението си, защото едно от туловищата помръдна. Опита се да пробуди любопитството на кзинта, който този път просто се престори, че не го чува.

С доближаването си към рид от отвесни зъбери пътят зави в посока срещу въртенето. Промуши се през един пролом и пак продължи край блатото.

Кхмий също зави наляво и ускори. Совалката се стрелна край склона на планината, оставяйки огнена следа. Кзинтът свърна внезапно, спусна я право надолу и кацна в подножието на гранитна канара.

— Я да излезем!

Скритът, от който се състоеше вътрешността на планината, би трябвало да пречи на предавателите, монтирани от Най-задния, но навън наистина щяха да се чувстват по-удобно. Луис не се впусна в препирня.

Денят беше слънчев, дори прекалено — тъкмо тази част от Пръстенов свят скоро щеше да доближи максимално светилото. Духаше неприятен горещ вятър.

Кхмий попита:

— Луис, ти нали се канеше да споделиш с Най-задния догадката си относно създателите на пръстена?

— Че защо не?

— И вероятно двамата с теб сме стигнали до еднакви изводи?

— В това вече се съмнявам! Какво би могъл да знае един кзинт за паките-пазители?

— Само онова, което е записано в архивите на института „Смитсониън“, но съм длъжен да призная, че сведенията са оскъдни. Запознах се старателно с показанията на онзи миньор от астероидния пояс — Джак Бренън, както и с холограмите на мумифицирани останки на извънземния Пхсстхпок и на товарния модул от неговия кораб.

— Кхмий, как получи достъп до тези архиви?

— Има ли значение? Бях дипломат по онова време. Съществуването на паките е тайна на Патриаршията от много поколения, но всеки кзинт, който встъпва в отношения с хората, задължително изучава материалите. Учим се, за да познаваме враговете си. Може да се окаже дори, че знам повече от теб за произхода на собствената ти раса. И смятам, че Пръстенов свят е създаден от паките!

Шест столетия преди да се роди Луис Ву в Слънчевата система пристигнал един пак-пазител със спасителна мисия. Чрез устата на космическия миньор Джак Бренън, преразказал чутото от Пхсстхпок, историците научиха какво се криело зад цялата тази щуротия.

Паките се развили на планета, намираща се в галактическото ядро. Животът им се разделял на три различни фази: дете, размножител, пазител. Зрелите особи, тоест размножителите, имали ум в главите си само колкото да размахват тояга или да метнат камък.

Но ако доживеели средна възраст, размножителите започвали да изпитват непреодолим глад за растение, наричано „дървото на живота“. И симбиотичният вирус в тъканта на растението поставял начало на метаморфозата. Размножителят губел половите си жлези и зъбите си. Черепът му се уголемявал заедно с мозъка. Устните и венците се сливали в твърда тъпа човка. Кожата се набръчквала, удебелявала и втвърдявала. Ставите нараствали, за да дадат по-голяма опора на силните мускули. А в слабините се оформяло второ двукамерно сърце.

Пхсстхпок дошъл по следите на пакски колонизаторски кораб, достигнал Земята преди повече от два милиона години.

Паките воювали неуморно. Стотици колонии по планети близо до галактическото ядро непрекъснато били заливани от нови вълни нашественици. Вероятно това подтикнало екипажа на кораба да се отдалечи толкова.

Колонията, за която ставало дума, била многолюдна и добре оборудвана, а и се състояла от същества, превъзхождащи по жестокост и ум хората. Накрая обаче се провалила напълно. Дървото на живота оцеляло в земните условия, но не и вирусът. Пазителите измрели, а размножителите трябвало да се справят с положението както могат. Последният вик за помощ на пазителите прекосил тридесет хиляди светлинни години и достигнал родния свят на паките.

Пхсстхпок открил записа в много древна библиотека. Той също решил да прекоси тридесетте хиляди светлинни години, при това самотен в кораба си, движещ се с подсветлинна скорост. Търсел Слънчевата система. Всичко необходимо за построяването и оборудването на кораба бил извоювал и съхранил с война. Товарният модул натъпкал със семена и поници от дървото на живота, също и с огромни количества талиев окис. По изпратените от загиналата колония данни установил, че именно тази съставка е твърде оскъдна в земната почва.

Не се знае дали изобщо му е минавало през ума, че размножителите може да са мутирали.

Сред паките мутантът просто нямал и нищожен шанс. Ако пазителите не харесвали дори само миризмата на потомците си, унищожавали ги незабавно. А на Земята… Възможно е Пхсстхпок да е разчитал на по-нисък процент мутации заради отдалечеността на Слънчевата система от бушуващата в галактическото ядро радиация. Или просто решил да рискува.

Размножителите обаче били мутирали отдавна. Вече по нищо не приличали на първообраза си, освен по някои промени в началото на старостта — набръчканата кожа, опадащите зъби, подуването на ставите. Също и по безпокойството и неудовлетвореността заради липсващото им дърво на живота. А по-късно обикновено ги погубвали инфаркти, понеже нямали толкова необходимото им второ сърце.

Пазителят обаче не успял да научи това. Умрял почти безболезнено, тормозен само от смътно подозрение, че онези, които се канел да спаси, са се превърнали в чудовища и изобщо нямат нужда от помощта му.

Ето каква приказчица споделил миньорът от астероидите Джак Бренън с представители на Обединените нации, преди да изчезне. Но по онова време Пхсстхпок вече бил мъртъв и показанията на Бренън будели съмнения. Още повече, че миньорът си бил похапнал от дървото на живота. В очите на хората той самият станал чудовище, особено заради грамадния си разкривен череп. Освен това изглеждало, че не е с всичкия си.

По каменистата местност сякаш бяха разсипани спагети със спаначен цвят. Дебелите, податливи при пипане стъбла се впиваха в пролуките между скалите, където можеше да се открие и малко пръст. Облаци от мушици бръмчаха около краката на натрапниците.

— Паки-пазители… — промълви Луис. — И аз това си помислих, но още ми е трудно да го повярвам.

— Скафандрите и бронята на тревопасните великани съответстват точно на телата им — човекоподобни, само че с уголемени стави и издаден напред череп. Значи всички раси по Пръстенов свят са произлезли от общ прародител, от когото води началото си и човечеството — пакът-размножител.

— Несъмнено. Това обяснява също защо е умряла Харлоприлалар.

— Нима си разгадал и тази тайна?

— Нашето лекарство за подмладяване е предназначено за конкретна обмяна на веществата — тази на Хомо сапиенс. Харлоприлалар не е имала никаква полза от него. Тя разполагаше обаче със собствено вещество, което въздейства на не една раса по Пръстеновия свят. Чудя се дали расата на Прил не го е извличала тъкмо от дървото на живота!

— Как тъй?

— Ами нали пазителите живеят хилядолетия. По-малките дози, недостатъчни да предизвикат метаморфозата, вероятно удължават съществуванието и на някои от местните хуманоиди. Най-задния твърдеше, че лекарството на Прил било откраднато, след като я затворили…

Кхмий закима енергично.

— Спомних си нещо! Една от вашите миньорски сонди в астероидния пояс се е скачила с изоставения пакски кораб. Най-възрастният мъж в екипажа побеснял, след като надушил дървото на живота. Изял далеч повече от необходимото… и умрял. Другите изобщо не могли да го удържат.

— Ъхъ. Не е неправдоподобно да си представим как същата участ е сполетяла и някой лаборант в Обединените нации. Прил се появява с контейнер от тукашното лекарство за дълголетие. Онези искат да вземат проба от него. И тогава някакъв хлапак, едва дорасъл за първата си доза подмладяване — да речем, на четирийсет — отваря контейнера. Помирисва, пощурява и го изпива на един дъх.

Опашката на Кхмий разсече въздуха.

— Ще бъде прекалено да кажа, че изпитвах симпатия към Харлоприлалар. И все пак тя беше наш съюзник.

— Аз пък я харесвах.

Горещият въздух разнасяше и вихреше прахоляк около тях. Луис чувстваше как времето го пришпорва. Едва ли биха имали скоро друга възможност да си поприказват, без кукловодът да ги подслушва. Сондата-ретранслатор не след дълго щеше да се премести високо по дъгата на пръстена и вече използваната хитрост нямаше да им послужи втори път.

— Кхмий, би ли се опитал да мислиш като паките поне за малко?

— Ще се постарая.

— Те са разположили островните карти по Големите океани. Но вместо да създават копия на Кзин, Даун, Марс и Джинкс, защо просто не са изтребили кзинтите, грогите, марсианците и бандерсначите?

— Ъррр… А защо не, наистина? Ако може да се вярва на Бренън, пазителите са били способни да унищожават цели раси, без да трепнат. — Кхмий крачеше напред-назад, увлечен от главоблъсканицата. — Дали не са очаквали да бъдат преследвани? Може би създателите на Пръстенов свят са загубили някоя война и са се опасявали, че победителите ще ги подгонят? А за всеки пазител десетина изгорени планети в околното пространство биха били ясен знак, че наблизо се е навъртал друг като тях.

— Хм… логично. А сега ми разкрий великата тайна — защо са си направили труда да построят Пръстеновия свят? Как, мътните ги отнесли, са се надявали да го отбраняват срещу всевъзможни военолюбци?

— Аз поне не бих и помислил да отбранявам толкова уязвима конструкция! Може би все пак ще научим подбудите им. Обаче още отсега недоумявам защо са се заврели в толкова затънтена област на галактиката. Проста случайност ли е?

— А, не! Твърде далеч са от галактическото ядро.

— Е, какво измисли?

— Ами… май и ти вече налучкваш причината. Ако тази група пазители е искала да избяга бързо, и то без да спира, защото е загубила поредната война, явно вече е познавала безопасен маршрут към един от спиралните ръкави на галактиката. Експедицията, заселила Земята, е стигнала невредима до целта си и е изпратила данните. Затова победените са си плюли на петите в същата посока, като са предпочели да не доближават прекалено Слънчевата система. Сигурно са смятали, че там има други пазители.

Кхмий поумува още малко и каза:

— Каквото и да ги е довело тук, да не забравяме, че паките са били войнствени и умни ксенофоби. Някои последици от особеностите им ни засягат пряко. Оръжието, изпарило половината от „Лъжеца“, което вие с Тила упорито наричахте „антиметеоритна защита“, несъмнено е било програмирано да стреля по кораби на нашественици. И ако му дадем възможност, ще обстрелва „Гореща игла на дознанието“ или совалката. Сега вече ти е ясно и защо Най-задния не бива да научи кой е създал Пръстенов свят, нали?

Луис завъртя глава.

— О, пазителите отдавна ги няма тук. Ще се позова отново на Бренън — единствената им подбуда била да опазят потомците си. Следователно не биха допуснали да се развъдят толкова мутации. И е направо немислимо да позволят на Пръстенов свят да излезе от устойчивата си орбита.

— Луис, почакай…

— Всъщност няма ги вече стотици хиляди години. Виж само какво разнообразие от хуманоиди заварихме!

— Е, според мен годините са милиони. Предполагам, че пазителите са потеглили насам скоро след съобщението от колонизаторския кораб, а са измрели след довършването на конструкцията. Иначе откъде се е взело времето, необходимо за появата на толкова отличаващи се помежду си раси?

— Кхмий, нека все пак допуснем, че Пръстенов свят е довършен само преди половин милион години. Да речем, размножителите са го запълвали четвърт милион, а пазителите не са воювали помежду си, защото територията е практически безгранична. После те измрели…

— От какво?

— Засега не ни достига информация да градим хипотези.

— Съгласен съм. А след това?

— Тъй, значи пазителите изчезнали преди четвърт милион години. На размножителите пък им била достатъчна само една десета от времето за еволюция в сравнение с необходимото на хората от Земята. Имало е доста празни ниши в екологията, защото пазителите не са развъдили тук нищо, което да застраши размножителите, а основното население е наброявало трилиони. Е, схвана ли? На Земята всичко е започнало от някакъв си половин милион размножители, когато пазителите измрели. Да не споменавам пък, че Пръстенов свят е с три милиона пъти по-голяма територия… Мутантите са се плодили на воля.

— Засега не приемам напълно твоята хипотеза — невъзмутимо изрече Кхмий. — Смътно долавям пропуски в предположенията ти. Добре, почти сигурно е, че пазителите са изчезнали отдавна. Повтарям — почти! А какво ще стане, ако Най-задния научи, че това е техен дом, сиреч тяхна собственост?

— Олеле! Тутакси ще избяга — с нас или без нас.

— Значи и занапред ще се придържаме към досегашната версия, че не знаем нищо за създаването на Пръстеновия свят. Споразумяхме ли се?

— И още как!

— Ами търсенето на Ремонтния център? Не забравяй — помиришеш ли дървото на живота, може би си срещнал смъртта. Твърде стар си, за да се превърнеш в пазител.

— Пък и не ми се иска. Нали имаме спектроскоп в совалката?

— Да.

— Дървото на живота не расте както трябва без една чудата добавка в почвата — талиев окис. Кой знае, може би в галактическото ядро талият е доста разпространен елемент. Където пазителите са се застоявали за по-дълго, ще го намерим и него. Така можем да стигнем до Ремонтния център. Ако изобщо ни провърви, ще влезем вътре много внимателно. И, разбира се, със скафандри!