Лари Нивън
Пръстенов свят II (11)

Десета глава
ИГРА НА БОГОВЕ

Часове преди да настъпи нощта, Луис се почувства изтощен.

Гинджерофър им бе предложила да се настанят в някоя от колибите, но двамата пришълци предпочетоха совалката. Човекът се напъха тутакси между спалните плоскости, още докато кзинтът настройваше защитните системи.

Събуди се посред нощ.

Кхмий бе включил усилвателя на изображението, преди да се просне на водното си легло. Околността се виждаше като в дъждовен ден. Осветените правоъгълници от Пръстенов свят бяха като лошо нагласени лампи на тавана — твърде ярки да ги гледаш повече от секунда.

Но по-голямата част от близкия Голям океан тънеше в сянка.

Тези два водни простора неизменно привличаха погледа на Луис. Бяха прекалено пищни. Не им беше мястото тук. Ако правилно бе налучкал кои са създателите на Пръстенов свят, подобна пищност не можеше да им е присъща. Градяха творенията си просто и постигаха желания резултат. Освен това гледаха далеч напред във времето и воюваха.

А този свят беше претрупан и крещящ по своему, на всичко отгоре — незащитим. Защо вместо немислимата конструкция не бяха създали множество по-малки пръстени? И защо им е хрумнало да направят двата Големи океана? Не пасваха…

Не, може би все пак бъркаше още от самото начало на разсъжденията си? И това се бе случвало! Натрупаните факти обаче…

Я, не помръдна ли нещо в тревата?

Той включи инфрачервения скенер.

Грееха в собствената си топлина. Прецени на око, че са по-едри от кучета; странна кръстоска между човек и чакал — смразяващи свръхестествени страшилища в изкуствената светлина. Позабави се, докато открие на пулта управлението на куличката със зашеметяващото оръдие и го завърти към натрапниците. Бяха четирима и се опираха на всичките си крайници при промъкването в тревата.

Спряха недалеч от колибите. Останаха там няколко минути и си тръгнаха, но вече полуизправени. Луис изключи инфрачервения скенер.

В усиленото сияние на Дъгата всичко беше ясно — носеха отпадъците от изминалия ден, останките от пиршеството. Мършояди. Може би месото още не се бе вмирисало достатъчно за техния вкус.

Забеляза разсеяно жълти очи да се взират наблизо. Кхмий беше съвсем бодър.

— Пръстенов свят е стар — сподели откритието си Луис. — Поне на стотина хиляди години.

— Какво ти подсказва такъв извод?

— Създателите му не биха развъдили тук чакали. Значи е минало достатъчно време, за да може разклонение на човекоподобните да запълни нишата, заемана от тези същества по някои планети.

— За подобна промяна не биха стигнали сто хиляди години — възрази кзинтът.

— Може би. Питам се какво още не са донесли тук. Например не забелязвам комари.

— Това вече е шега, нали? Все пак си прав! Не открихме никакви кръвосмучещи твари.

— Нито пък акули или кугуари — засмя се Луис. — Няма и порове. Какво друго липсва? Отровни змии, да речем? Млекопитаещи обаче не биха могли да живеят като змии. Не познавам нито един вид бозайници, които отделят отрова в устите или зъбите си.

— Луис, трябва да са минали милиони години, за да еволюират хоминидите в толкова различни направления. Налага се да помислим дали изобщо подобна еволюция е протекла на самия Пръстенов свят!

— Точно така е станало, освен ако не съм допуснал много глупава грешка в разсъжденията си. А установяването на необходимия период е въпрос само на прости изчисления. Ако предположим, че разклоненията в еволюцията са започнали преди сто хиляди…

Той се прекъсна сам.

Доста отдалечилите се човекоподобни чакали — много пъргави въпреки товара — спряха внезапно, обърнаха се, постояха така миг-два, а после се шмугнаха в тревата и изчезнаха. След секунда включеният инфрачервен сензор показа как се разпръскват и бягат.

— Имаме си компания откъм посоката на въртене — спокойно съобщи Кхмий.

Новодошлите бяха грамадни. На ръст не отстъпваха на кзинта и изобщо не се криеха. Около четиридесет брадати великани крачеха в нощта, сякаш целият свят им принадлежеше. Всички имаха оръжие и броня. Движеха се в клиновиден строй — стрелците с лък отпред, мечоносците в една линия отзад. На върха на клина беше единственият, покрит с броня от главата до петите. И останалите пазеха гърдите и раменете си с дебели кожени плочи, но най-едрият носеше метална ризница — лъскава стомана, издуваща се на лактите, юмруците, раменете и коленете. Издадената напред маска на шлема беше отворена, вътре се виждаха бледа брада и широк нос.

— Прав бях. Познал съм! Но за какво им е бил Пръстенов свят? Защо, мътните ме взели, са го построили?! Как, в името на Финагъл, са се надявали да го отбраняват?

Кзинтът тъкмо бе завъртял зашеметяващото оръдие към великаните.

— Луис, ще ми обясниш ли най-после какво си мърмориш?

— Бронята. Погледни му само бронята! Никога ли не си влизал в института „Смитсониън“? Освен това и ти разгледа скафандрите в онзи кораб…

— Ъррр… да. Но имаме по-неотложен проблем.

— Не стреляй засега. Искам да видя… Ами да, стана както очаквах. Подминаха селото.

— Нима вече смяташ дребните червенокожи за наши съюзници? Случайност е, че срещнахме първо тях.

— Е, интересите ни в момента съвпадат. Временно, разбира се.

Микрофоните лесно уловиха пронизителния вик, прекъснат от гръмогласен рев. Великаните пъргаво извадиха стрели от колчаните и ги сложиха на лъковете. Двама дребосъци препускаха със смайваща бързина към колибите. Но никой дори не се обърна да ги погледне.

— Стреляй! — тихо настоя Луис.

Почти никоя от стрелите не достигна целта. Гигантите се свлякоха в тревата. Два-три зелени слона затръбиха с хоботи, понечиха да се надигнат, но като че ли се отказаха и пак полегнаха. От хълбока на единия стърчаха две стрели.

— Бяха дошли да изтребят стадото — изръмжа изненадан Кхмий.

— Ъхъ. Слушай, ти остани тук при оръдието, а аз ще изляза навън да преговарям.

— Луис, не приемам заповеди от теб.

— Добре де, имаш ли други идеи?

— Нямам. Остави поне един от едрите нашественици жив, за да го разпитаме.

Лежащият по гръб великан не само имаше брада, ами и целият беше обрасъл. Очите и носът му едва се показваха в гъстите златисти косми, покрили лицето, врата и раменете му. Гинджерофър приклекна и отвори масивната му челюст с двете си малки ръце. Всички зъби в устата бяха плоски кътници, и то доста износени от дъвчене.

— Виждаш ли, тревопасни са. Искали са да погубят стадото, за да не ги подяжда.

Луис поклати глава.

— Не очаквах борбата за храна тук да е толкова свирепа.

— И ние не знаехме, че положението им е толкова отчаяно. Но те идват откъм посоката на въртене, а там нашите стада вече са опасли тревата. Благодаря ти, че ги уби. Ще има голямо пиршество.

Стомахът му подскочи като топка.

— Не съм ги убил! Само ги приспах. А и умовете им са като моя и твоя.

Предводителката се вторачи недоумяващо в него.

— Да, но тези умове ги подтикват да ни съсипят.

— Ние им попречихме, затова ви молим да не им отнемате живота.

— Защо да сме милостиви? Какво ще ни сторят те според теб, ако им позволим да се събудят?

Главоблъсканица… Луис се опита да спечели малко време.

— Ако измисля нещо, ще ги пощадите ли? Не забравяй, ние двамата ги натръшкахме с пращащото сън оръжие.

Надяваше се Гинджерофър да е разбрала намека — Кхмий можеше пак да постреля с оръдието.

— Ще се съберем на съвет — обяви предводителката.

Луис чакаше и умуваше. Както и да натъпчат великаните, совалката не би побрала четиридесет от тях. Разбира се, могат да ги обезоръжат… Изведнъж се ухили, щом погледът му се плъзна по сабята в грамадната ръка с широки пръсти. Дългото извито острие можеше чудесно да върши работа и като коса.

Накрая Гинджерофър се върна при него.

— Нека живеят, но не искаме да ги виждаме повече тук. Можеш ли да ни обещаеш това?

— Ти си умна и предвидлива жена. Току-виж, имат и сродници, склонни към кръвна вражда. Да, мога да ти обещая, че никога повече няма да зърнеш това племе.

Кхмий се обади откъм совалката.

— Луис, за да спазиш обещанието си, май ще ти се наложи да ги изтребиш!

— Ами! Вероятно ще загубим малко време, но я ги погледни! Селяндури. Не им е по силите да се мерят с нас. В най-лошия случай ще сглобим сал от плоскостите и ще ги теглим. Слънчогледите още не са настъпили насам. Ще откараме великаните по-надалеч, където има трева в изобилие.

— И защо? Така ще загубим седмици!

— За да съберем нужните ни знания. — Луис пак се обърна към Гинджерофър. — Ще прибера този с бронята и всички оръжия. Претърсете ги, за да нямат дори един-едничък нож. Което ви хареса, вземете го, а остатъка ще натоваря в совалката.

Тя се загледа със съмнение в туловището, покрито с тежка броня.

— Как ще го помръднем?

— Ще довлека плоча, която сама се отблъсква от земята. Когато си тръгнем, вържете останалите. Пускайте ги двама по двама. Обяснете им какво се иска от тях. Пращайте ги в посока на въртенето. Ако понечат да ви нападнат пак, лишени от оръжията си, животът им ще е във ваши ръце. Но това няма да се случи! Ще си плюят на петите да прекосят равнината, защото там тревата е опоскана до пръстта.

Тя се замисли.

— Не виждам опасност за нас. Ще постъпим както искаш.

— Ние ще бъдем в стана им преди тях, където и да се намира той. И ще ги чакаме, Гинджерофър!

— Няма да пострадат. Обещавам от името на целия Народ — хладно отвърна предводителката.

Великанът се събуди скоро след настъпването на утрото.

Отвори очи, примига и се вторачи в надвесената над него стена от оранжева козина, жълти очи и дълги нокти. Не шавна, докато очите му шареха — оръжията на трийсетина съратници струпани наблизо, двата люка на въздушния шлюз отворени. През тях нахлуваше вятърът от бързия полет.

Накрая опита да се обърне по корем.

Луис се ухили. Наблюдаваше чрез камера, монтирана в тавана на стаята за отдих, докато си седеше в пилотската кабина. Бронята на гиганта бе залепена за пода в китките, коленете и раменете. С леко затопляне той можеше да си върне свободата, но не и с напъни да се търкаля.

Пленникът обаче настояваше и заплашваше. Не му хрумна да се примоли. Луис почти не го слушаше. Едва когато превеждащата програма в компютъра на совалката натрупаше достатъчен речник, щеше да му отдели време. В момента обаче оглеждаше стана на великаните.

Летеше на една миля над повърхността и вече се намираше на петдесет мили от селото на червенокожите. Понамали скоростта. Тук тревата бе избуяла отново, само че едрите тревопасни също оставяха обширен район от гола пръст зад себе си към морето и блясъка на слънчогледите. И сега хиляди от великаните се бяха пръснали из степта. Луис виждаше проблясъците по остриетата на косите-саби.

Никой не се мяркаше около стана. По средата имаше скупчени големи каруци, но нито помен от впрегатни добичета. Дали ги теглеха сами, или имаха някакви мотори, останали още отпреди падането на градовете, случило се според Харлоприлалар преди хилядолетие?

Не успяваше обаче да разгледа постройката по средата. В илюминатора се бе образувало черно петно — светлинно претоварване. Ухили се. Значи великаните бяха измислили как да извлекат полза от врага!

Светна един екран и съблазнителен контраалт изрече напевно:

— Луис…

— Тук съм.

— Връщам ти драуда.

Той рязко изви глава. Малката черна кутия вече се мъдреше върху прехвърлящия диск. Обърна й гръб, както човек престава да гледа опасен противник, без да забравя нито за миг, че оня го дебне отзад.

— Бих искал да проучиш нещо — каза на кукловода. — Край основата на страничната стена има планини. Местните хора…

— За рисковете в издирването подбрах теб и Кхмий.

— А склонен ли си да приемеш, че се стремя да сведа тези рискове до минимум?

— Разбира се.

— Тогава поне ме изслушай. Според мен не е излишно да огледаме тия пръскащи планини. Но преди това трябва да научим много неща за страничните стени. Моля те само да…

— Защо ги нарече „пръскащи планини“?

— Не аз ги наричам така, а аборигените. И те не знаят защо. Но названието подсказва нещо, нали? Освен това изобщо не личат, когато сме отвън. Каква е причината? Всичко останало на Пръстенов свят е като маска, можеш да познаеш и по основата къде има планини, къде — морета. Пръскащите планини все пак заемат значителен обем!

— Да, интересно е. И ще трябва вие двамата да научите отговора на загадката. Наричат ме Най-задния, защото управлявам подчинените си от безопасно разстояние. Сигурността е мое право и мое задължение. Смъртта на управляващия би била бедствие за цялата ни раса. Луис, мислех, че вече познаваш начина ни на мислене!

— Тандж! Не те моля да рискуваш скъпоценната си кожа, а една от сондите! Имаме нужда от подробна холограма на страничната стена. Пусни сондата през направляващите обръчи, за да намали скоростта си. Ще използваш транспортната система по предназначението й и антиметеоритната защита няма да стреля…

— Опитваш се да предвидиш действията на оръжие, програмирано според собствените ти предположения преди стотици хиляди години? Ами ако системата за разпознаване на целите се е повредила?

— И да греша, какво толкова ще загубиш?

— Половината от устройствата си за презареждане с гориво. Разположил съм в сондите прехвърлящи дискове, чийто филтър пропуска само деутерий. Приемникът е в резервоарите на кораба. За да попълня запасите си, ще потопя сонда в някое от моретата по Пръстенов свят. Но ако ги загубя, как ще се върна? И заради какво изобщо да рискувам?

Луис упорито се принуждаваше да не избухне.

— Не забравяй за обема! Скритото в пръскащите планини… Тези полуконуси са високи по трийсет-четирийсет мили, на брой сигурно са стотици хиляди покрай стените, а обратната им страна е плоска! Някой може да се окаже център за поддръжка на този свят, пък и нищо чудно подобни центрове да са много. Не ми се вярва, обаче искам да знам какво има в тях, преди да ги доближа. Освен това стигнахме до извода, че съществуват двигатели за корекция на орбитата и най-подходящото им място е по страничните стени. Но къде са и защо не работят?

— Толкова ли си уверен, че са избрали реактивни двигатели за поддържане на стабилността? Има и други възможни решения. Например гравитационни генератори.

— Не става! Създателите на Пръстенов свят никога нямаше да го завъртят, ако бяха разполагали с гравитационни генератори. Щяха да изберат по-прости инженерни решения.

— Тогава контрол над магнитните полета и смущенията — с устройства, разположени около слънцето и в основата на пръстена?

— Хм… Възможно е. Тандж! В нищо не съм сигурен. Искам от теб да провериш!

— Как се осмеляваш да искаш нещо от мен? — Гласът на кукловода прозвуча по-скоро озадачено, отколкото гневно. — Ако пожелая, ще останеш на Пръстенов свят, докато той се отърка в засенчващите плоскости. Пък може и никога повече да не опиташ насладата от драуда…

Преводачът вече беше готов.

— Разкарай ми се от главата — промърмори Луис. Нямаше как да заглуши Най-задния, но той млъкна сам, когато машината започна да предава думите на великана.

— Защо да съм кротък? Какво като ям растения? Измъкни ме от бронята ми и ще се бия с теб дори без оръжие, космато кълбо такова! Постелята ми в дългата къща и без това има нужда от ново покривало.

— А тези не видя ли?

Кзинтът показа дългите си лъскави нокти.

— Ха, едно ножче ще ми стигне срещу твоите осем! Мога и без него.

Луис вече се давеше от кикот. Включи разговорната уредба.

— Кхмий, не си ли чувал за нрава на биковете? Този е нещо като Патриарх на стадото!

— Кой приказваше? — попита великанът.

— О, това е Луис — сниши глас кзинтът. — В голяма беда си изпаднал. Съветвам те да се държиш почтително. Той е… страшен.

Луис се сепна. Сега пък какво му щукна на Кхмий? Игра на богове, с Гласа на Луис Ву в главната роля? Е, звучеше убедително, щом свирепият гигант явно се боеше от невидимия източник на словата…

— Повелителю на тревопасните, обясни защо нападнахте червенокожите, които ме почитат.

— Техните животни ни ядат храната.

— Не можете ли да си потърсите паша другаде, за да не си навличате гнева ми?

Господстващият мъжкар в едно стадо обикновено има недвусмислен избор — да извоюва надмощие или да се покори. Очите на великана отново зашариха в търсене на спасение, но изход нямаше. Щом беше безсилен да се пребори с Кхмий, как да подчини безплътния глас на волята си?

— Не можехме… — смънка той. — В посоката на въртенето са огнените растения. Наляво е Народът на машините. Надясно има стръмен рид от оголен скрит. Там не расте нищо, а е прекалено хлъзгаво да се прехвърлим от другата му страна. Обратно на въртенето пък навсякъде има трева и дребосъците не биха ни възпрели, ако не се бе появил ти! Луис, как прояви могъществото си? Моите хора живи ли са?

— Подарих им живота. След… — „Я да сметна — петдесет мили, но гладът ще ги подгони…“ — …два дни ще се върнат. Способен съм обаче да погубя всички ви с едно помръдване на пръста.

Пленникът впери умолителен поглед в тавана.

— Ако успееш да изтребиш огнените растения, ние също ще те почитаме.

„Богът“ се отпусна на креслото и потъна в размисъл. Вече не му беше весело.

Слушаше как великанът врънка Кхмий да му разкаже повече за Луис, а кзинтът ръси безогледни лъжи. И преди си бяха помагали с този трик. Така оцеляха в дългото завръщане към „Лъжеца“. Говорещия с животни се представяше за бог на войната и даренията на местните хора ги спасяваха от гладна смърт. Само че до днес не подозираше колко се е забавлявал той (сега вече заслужил името Кхмий).

Великанът молеше за помощ, но как да се справят със слънчогледите? Лесно би се отървал от главоболията. Племето на тревопасните гиганти го оскърби, нали? А боговете не са известни със склонността си да прощават. Отвори уста, но веднага стисна зъби и поумува още секунда-две.

— Кажи ми истината, ако ти е мил животът. Огнените растения ще напълнят ли стомасите ви, ако не ви изгорят?

Пленникът заговори разпалено:

— Да, Луис! Понякога нощем дръзваме да навлезем във владенията им, ако прегладнеем. Но трябва да избягаме, преди да започне денят! Откриват ни отдалеч и изпепеляват каквото шавне! Обръщат се всички заедно и насочват пламъците на слънцето към нас!

— Значи ги ядете, когато слънцето е закрито.

— Да.

— А какви са ветровете наоколо?

— Ветровете ли?… Духат в посоката на въртене. Тук обаче вятърът винаги е насочен към огнените растения.

— Защото те нажежават въздуха?

— Как да знам, щом не съм бог!

Слънчогледите несъмнено нагорещяваха въздуха над и около себе си, а слънчевата светлина не проникваше до корените им. По хладната земя се кондензираше роса. Така растенията се снабдяваха с нужната им влага.

И изгаряха всичко, което помръдне, за да го превърнат в тор.

Да, можеше да реши проблема. Щеше да се справи!

— Почти цялата работа ще оставя на теб — отсъди Луис. — Племето си е твое, ти ще го спасиш. После ще потърсите храната си при умиращите огнени растения. Изяжте ги и засадете на тяхно място каквото допада на вкуса ви. — Ухили се, щом долови изненадата на Кхмий, и продължи:

— Но повече няма да тормозите червенокожите, които ми се покланят.

Бронираният гигант преливаше от щастие.

— Каква чудесна вест! Ще те почитаме. Трябва да скрепим разбирателството помежду ни с ришатра.

— Позволяваш си да ми се подиграваш?

— Аз ли?! О, не! Вече обясних на Кхмий, но той май не ме разбра. Всички договори се потвърждават с ришатра, дори да са между хората и боговете. Кхмий, уверявам те, че такъв е обичаят. А и ти си с подходящ ръст за моите жени.

— Отличавам се от вас повече, отколкото си мислиш — възрази кзинтът.

Доколкото Луис можа да види през камерата на тавана, Кхмий показа предната част на тялото си и доста стресна великана. Това обаче никак не го интересуваше в момента. „Тандж! Дяволите ме взели! Тъкмо измислих решението и какво ми се стовари на главата?! Ами сега…“

Аха!

— Ще сътворя свой слуга, за да спазя обичаите ви. Нямаме много време и той ще бъде джудже, което не знае езика ви. Наричайте го Ву. Кхмий, призовавам те при себе си.