Лари Нивън
Пръстенов свят II (10)

Девета глава
ПАСТИРИТЕ

Луис Ву заспа в автолечителя.

След четири часа отново седна в креслото си. Само леко схванатите мускули на едното рамо му напомняха повече да не докосва спящ кзинт.

Навън беше нощ. Кхмий разглеждаше части от Големия океан на екрана.

— Как си?

— В цветущо здраве, слава на чудесата на съвременната медицина!

— Учудваш ме. Не си позволи лукса да мислиш само за раната си, а би трябвало да те мъчи силна болка, дори да изпаднеш в шок…

— Е, петдесетгодишният Луис сигурно щеше да се разпищи истерично. Какво пък толкова, да му се не види, нали знаех, че автолечителят ми е под ръка? Защо всъщност си се настроил любопитно?

— Първо си помислих, че по храброст не отстъпваш на един кзинт. После започнах да се чудя дали привикването към жицата не те прави безчувствен спрямо други сетивни дразнители.

— Нека приемем, че се дължи на смелостта ми, бива ли? Ти какво успя да разгадаеш?

— Напреднах в проучването. — Кхмий започна да сочи. — Земята. Кзин. Джинкс. Дори двата върха се издигат над атмосферата, точно както е на източния и западния полюс на планетата. Кръглата карта съответства на Марс. Онова пък е Кдат, планетата на робите…

— Вече не са роби.

— Кдатлините бяха наши роби. Както и пиерините, чийто свят можеш да видиш ей там. А за ето това място исках да питам теб. Дали не е родният свят на триноките?

— Ъхъ. Сигурно са се заселили и на съседния остров. Тъй, в края на краищата, какво имаме пред очите си? Явно не е само нагледен каталог на планетите с условия, подобни на земните. Забелязвам поне половин дузина, които изобщо не мога да разпозная.

Кхмий прихна.

— Луис, отговорът би трябвало да е очевиден дори за същество с посредствен интелект. Пред нас е тъкмо каталог на потенциалните врагове, разумни или почти разумни същества, които някой ден биха могли да застрашат Пръстенов свят. Пиерини, кзинти, марсианци, хора, триноки…

— И къде ще натикаш Джинкс в твоята спретната схемичка? О, как пък не… Едва ли са очаквали бандерсначите да ги нападнат с бойни кораби. Ами че тия твари са по-големи от динозаври, а и нямат ръце! На Даун също живурка местна разумна раса. Е, къде й е картата?

— Ей там.

— Аха… Твърде впечатляващо. Не бих казал, че и грогите са особена заплаха за някого. Нали прекарват целия си живот върху един и същ камък?

— Създателите на Пръстенов свят са открили и изучили всички тези раси, а картите са оставили като послание към потомците си. Поне в това сме единодушни, надявам се! Само че явно не са попаднали на света на кукловодите.

— Нима?

— Освен туй знаем, че са кацали на Джинкс. Предишния път намерихме скелет на бандерснач.

— Така е. Може да са кацали навсякъде.

Светлината се променяше, краят на нощната сянка се местеше в посоката срещу въртенето.

— Време е да се спускаме — подсказа Луис.

— Кое място предлагаш да изберем?

Осеяното със слънчогледи поле пред тях постепенно засияваше.

— Завий наляво и следвай граничната линия. После продължавай, докато видим местност с истинска почва. Трябва да сме долу преди денят да е настъпил. — След малко той посочи с ръка. — Виждаш ли как слънчогледите са се разпрострели по брега на морето? Май не им е много лесно да прекосят водата. Кацни на отвъдния бряг.

Совалката се потопи в атмосферата. Обгърнаха я пламъци. Кхмий полека намаляваше скоростта, докато вълните се стрелкаха назад под тях. Както всички останали водни площи по Пръстенов свят, това море беше направено старателно, със силно начупена брегова линия. Имаше предостатъчно заливи и плажове, а дъното се спускаше съвсем полегато. Забелязваха се обширни петна от водорасли. Нататък, по посока срещу въртенето, започваше огромна тревиста равнина.

Напастта на слънчогледите сякаш бе протегнала две грамадни ръце, за да обхване морето. Една река лъкатушеше между тях и накрая се разливаше в обширна делта. Наляво опасните растения напираха към заблатен разлив. Луис почти можеше да почувства мудната им атака, по-бавна и от движение на ледник.

Слънчогледите усетиха преминаването на совалката.

Полето долу сякаш избухна. Илюминаторът се затъмни мигновено, но в очите на човека и кзинта още дълго играеха цветни петна.

— Не се бой — успокои го Кхмий. — На такава височина няма в какво да се блъснем дори и при полет на сляпо.

— Тъпите растения май ни взеха за птица. Ти виждаш ли нещо?

— Виждам пулта, и то много ясно.

— Добре, да се спуснем до пет мили. Искам да се махаме оттук възможно най-бързо.

След няколко минути илюминаторът отново стана прозрачен. Зад тях хоризонтът сияеше ослепително — слънчогледите още се опитваха да докопат жертвата. А отпред…

— Село!

Кхмий сниши совалката, за да огледат отблизо. Затворен двоен кръг от колиби.

— По средата ли да кацнем?

— Не ми се иска. По-добре някъде отстрани. Само се питам кои ли растения са ценни за тях…

— Бъди спокоен, нищо няма да подпаля.

На една миля над селото кзинтът спря совалката със синтезния двигател и я спусна плавно към полето, покрито с високите стъбла на някаква степна трева. В последния миг преди кацането Луис забеляза как тревата се раздвижи — три животни с вид на дребни зелени слонове скочиха, затръбиха тревожно с късите си плоски хоботи и се втурнаха да бягат.

— Тукашните хора май са пастири — подметна той. — А ние им подплашихме стадото. — На екраните се виждаше как все повече от същите твари се присъединяват към бегълците. — Е, капитане, първият ни полет завърши благополучно.

Сензорите показваха, че въздухът навън не се отличава от земния. Нищо изненадващо. Луис и Кхмий се покриха с противоударна броня. Беше гъвкава колкото дебела кожа и не пречеше особено на движенията, затова пък ставаше по-яка от стомана при допир със стрела, нож или куршум.

Взеха звукови зашеметители, компютърни преводачи, бинокулярни очила. Спуснаха рампата и слязоха сред тревата, която стигаше до кръста на човека.

Колибите се гушеха нагъсто, свързваше ги ограда. Светилото, макар утрото току-що да започваше, беше точно над главите им. Аборигените трябваше вече да са се размърдали след нощния отдих. По външните стени на повечето постройки липсваха прозорци, но на онази, която беше двойно по-голяма от останалите, имаше дори нещо като балкон. Вероятно вече ги бяха забелязали.

Луис и Кхмий доближиха селото и едва тогава местните жители наистина се размърдаха.

Изскочиха през оградата като разбиваща се на брега вълна, врещейки пискливо един през друг. Бяха дребни и червенокожи, с напълно хуманоидна външност. И тичаха дяволски бързо. Носеха си копия и мрежи. Луис видя кзинта да насочва зашеметителя си и последва примера му. Червеникавата тълпа профуча край тях и продължи нататък.

— Дали да смятаме това за обида? — подозрително попита Кхмий.

— О, не. Естествено е да хукнат след животните, за да ги приберат. Имат си свои приоритети и ние не можем да им се сърдим. Я да влезем! Все някой си е останал вкъщи.

* * *

Посрещнаха ги. Двайсетина червенокожи дечица ги зяпаха иззад оградата. Бяха кльощави, а наскоро проходилите — източени като паленца на хрътки. Луис спря до оградата и им се усмихна. Не му обърнаха кой знае какво внимание. Повечето се насъбраха пред Кхмий.

Откритата площадка сред колибите беше от утъпкана пръст. Подредени камъни оформяха общото огнище. Отнякъде излезе еднокрак мъж и сръчно закуцука с патерицата си към тях. Бе се препасал с поличка от продъбена кожа, украсена с пискюли. Големите му уши изглеждаха доста клепнали, едното — в добавка — разкъсано отдавна. А зъбите му бяха изпилени… или не? Всички деца се кискаха, техните зъби също имаха остри върхове, дори тия в устите на по-малките. Аха, значи така се раждаха.

Старецът спря от другата страна на оградата, усмихна се и зададе въпрос.

— Засега не говоря вашия език — отвърна Луис.

Другият кимна и сви ръка към себе си. Дали ги канеше в селото?

Едно по-голямо момиченце — за пола му нямаше съмнения, защото децата не носеха дрехи — събра смелост и скочи. Тупна върху рамото на Кхмий, намести се удобно и започна да рови в козината му. Кзинтът внимаваше да не помръдне, само попита:

— И какво да правя сега?

— Тя не е въоръжена. Недей още да показваш колко си опасен.

Луис се прехвърли през оградата, а старецът отстъпи, за да не му попречи. Кхмий също прекрачи предпазливо, а момичето продължаваше да се държи за врата му.

Човекът, кзинтът и червенокожият се настаниха до огнището, децата се скупчиха наоколо. Започнаха да учат хитроумните машинки на местната реч. За Луис това беше привично занимание, но малко се учуди, че и старецът като че беше свикнал с него. Дори гласовете на преводачите не го стреснаха.

Името му беше Шивит Хуки-Фърлари някой си. Говореше тъничко и пресекливо. Първият му разбираем за компютрите въпрос гласеше:

— С какво се храните? Е, не сте длъжни да ми отговорите, ако не искате.

— Храня се с растения, морски твари и месо, обработено с огън или топлина — отвърна Луис. — А Кхмий пък предпочита месото без огън.

Това като че задоволяваше домакина.

— И ние ядем месо без огън. Кхмий, ти обаче си необичаен гост. — Шивит се поколеба и добави: — Трябва веднага да ви кажа нещо. Не можем да правим ришатра. Моля ви да не се ядосвате.

Към думата ришатра преводачът добави звуков сигнал, че понятието все още липсва в попълващия се речник.

— Какво е ришатра? — попита кзинтът.

Старецът се учуди.

— Мислех си, че думата е една и съща навсякъде.

Впусна се в дълги обяснения. Кхмий се умълча, докато задълбаваха в темата и се мъчеха да отбягват трупащите се непознати думи.

Оказа се, че ришатра означава правене на секс със същества от друга раса.

Всички го знаеха. А множество раси дори го практикуваха. Едни контролираха по този начин числеността си, за други това беше първа стъпка преди пазарлъците при търговия. Трети обаче го смятаха за табу. Народът, както наричаха себе си червенокожите, нямаше нужда от подобна ритуална забрана. Те просто не бяха способни да се принудят. Не реагираха с възбуда към чужденците. Вероятно обонянието им отминаваше с равнодушие непривичните феромони.

— Сигурно идвате отдалеч, щом не знаете това — подхвърли накрая старецът.

Луис започна да разказва как е дошъл от звездите отвъд Дъгата. Призна, че нито той, нито Кхмий някога са се занимавали с ришатра, макар че поне сред човешката раса се срещали всякакви. (Спомни си мимоходом едно момиче от Вундерланд, по-високо от него с една стъпка и по-леко със седем-осем килограма. Беше като перце в ръцете му.) После заговори за множеството светове и всевъзможните разумни същества, като старателно заобикаляше темата за войните и оръжията.

Оказа се, че племената на Народа отглеждат няколко вида животни. Не успявали да държат на едно място различните стада, затова винаги знаели къде се намират другите племена и често си уреждали празници с размяна. Случвало се да си разменят и стадата. Все едно си предавали едни на други целия начин на живот — понякога дори прекарвали половин фалан във взаимно обучение, преди да се разделят. (Фалан означаваше десет завъртания на Пръстенов свят, значи седемдесет и пет денонощия по тридесет часа.)

Дали пастирите щяха да се обезпокоят от присъствието на двама чужденци в селото? Шивит ги увери, че никой няма да сметне само двама гости за заплаха.

А кога щяха да се върнат? За обяд. Наложило се да побързат, защото животните се подплашили и избягали. Иначе щели непременно да си поприказват със странниците.

— Веднага ли трябва да изядете месото, след като убиете животното? — попита Луис.

— Не — засмя се Шивит. — Можем да почакаме половин ден. Но след още един ден и една нощ вече не става за ядене.

— А някога…

Кхмий внезапно се изправи. Остави внимателно момичето на земята и изключи преводача си.

— Луис, искам да се пораздвижа и да се усамотя. Времето, което прекарах затворен, едва не ме лиши от разсъдък! Имаш ли нужда от мен в момента?

— Не. Хей…

Кзинтът вече бе прескочил оградата. Озърна се през рамо.

— Не си сваляй дрехите. Иначе отдалеч ще е трудно да разпознаят в теб разумно същество. И те моля да не убиваш зелени слонове.

Другият му махна и препусна по степта.

— Приятелят ти е много бърз — отбеляза Шивит.

— И аз ще трябва да изляза за малко от селото, старче. Наумил съм си нещо.

През първото им скиталчество по Пръстенов свят мислеха само как да оцелеят и да го напуснат. Чак много по-късно, сред безопасността и познатия уют на Земята, съвестта на Луис Ву се пробуди. Спомни си как бе станал виновник за разрушаването на цял град.

Засенчващите плоскости образуваха вътрешна концентрична окръжност спрямо Пръстеновия свят. Бяха двадесет и ги свързваха тънки до невидимост нишки, които винаги оставаха опънати заради високата орбитална скорост на плоскостите.

„Лъжецът“, падащ неуправляемо с изгорели двигатели, се блъсна в една от нишките и я разкъса. Парчето, дълго десетки хиляди мили, след време падна в облак от дим и прах върху населен град.

Луис имаше нужда от тази нишка за изтеглянето на кораба.

Намериха края и го закрепиха за импровизираното си возило — летящия затвор на Харлоприлалар, за да го влачат след себе си. Не знаеше точно какво бе сполетяло останките от града, но лесно можеше да си представи картината. Веществото на нишката, макар и по-тънко от паяжина, срязваше без усилие дори корпусен метал. Размотаващите се навивки сигурно бяха изравнили сградите със земята.

Този път обаче жителите на Пръстенов свят нямаше да пострадат заради появата на Луис Ву. И без това го тормозеше липсата на драуда. А ето, още със стъпването си в тази равнина бе разпръснал в панически бяг животните на племето… Реши да поправи стореното.

Беше тежка, изнурителна работа.

В един момент трябваше да си поеме дъх и се качи в пилотската кабина. Тревожеше се и за кзинта. Дори човек отпреди пет столетия, да речем някой преуспяващ мъж на средна възраст, трудно би преодолял бъркотията в главата си, ако отново се почувства хлапак на осемнадесет години. Неумолимото тътрене към мига на смъртта е прекратено, кръвта му е кипнала от позабравени хормони, дори външността му — неузнаваема с по-гъстата коса и здравия цвят на лицето, а бръчките и белезите — изчезнали…

Е, къде беше Кхмий?

Тревата изглеждаше чудновато. Около совалката бе висока до кръста, а нататък, в посока на въртенето, огризана почти до корен. Виждаше как стадото се мести, подкарвано от дребните червенокожи хуманоиди, оставяйки след себе си едва ли не гола земя.

Макар и дребни, зелените стонове пълнеха стомасите си усърдно. Изглежда се налагаше племето често да сменя пасищата.

Най-сетне забеляза някакво движение в тревата наблизо. Зачака търпеливо… и изведнъж сякаш пред очите му се мярна оранжева мълния. Изобщо не успя да види жертвата на Кхмий. Наоколо нямаше никой от хуманоидите и той си отдъхна. Върна се да си довърши работата.

Пастирите се прибраха и завариха грижливо подготвено пиршество.

Вървяха накуп и си приказваха. Поспряха се да огледат совалката, без да я доближават. Неколцина бяха наобиколили един зелен слон. (Бъдещия си обяд?) И може би съвсем случайно онези, които имаха копия, влязоха първи в кръга сред колибите.

Останаха изненадани, защото намериха там Луис, Кхмий — с друго момиченце на раменете — и половин тон почистено месо върху парчета кожа.

Шивит представи пришълците и сбито, но съвсем точно предаде разказите им. Луис се беше подготвил да го вземат на подбив като лъжец, но не дочака нищо подобно. Запозна се с вожда, жена с ръст четири стъпки и няколко пръста отгоре. Името й беше Гинджерофър. Поклони му се с усмивка, открила смущаващо остри зъби. Той също се опита да наподоби поклона и каза:

— От Шивит научихме, че харесвате различни видове месо.

Махна с ръка към купчините, които бе довлякъл от автоматичната кухня на совалката. Трима от пастирите насочиха зеления слон към стадото и го подканиха с тъпите краища на копията да се присъедини към себеподобните си. После племето се зае с обяда. Помагаха и хората от колибите, които Луис бе сметнал за празни — поне десетина много възрастни мъже и жени. А той си въобразяваше, че Шивит е старец… Не бе свикнал да вижда набръчкани хора с подути от артрит стави и отдавнашни белези. Питаше се защо ли са се крили досега и накрая предположи, че към него и Кхмий са били насочени доста стрели, докато кротко разговаряха с Шивит и децата.

След броени минути аборигените оставиха само голи кости на трапезата. Никой не продумваше, докато се хранеха. Не личеше и ничие предимство в избора на мръвките. Всъщност лапаха като кзинти. Кхмий охотно склони да сподели угощението. Сам погълна почти цялата моа, защото червенокожите май предпочитаха по-сочно и тлъсто ядене.

Луис бе пренесъл месото на няколко пъти върху голяма оттласкваща се плоскост. Още го боляха мускулите от дърпането на масивния товар. Гледаше как племето си пълни стомасите и се чувстваше добре. Нямаше драуд на главата си, но въпреки това му беше хубаво.

Повечето от пастирите пак отидоха да наглеждат стадото. Шивит, Гинджерофър и някои от старците останаха. Кхмий промърмори на Луис:

— Тази моа истинска птица ли е или измишльотина? Патриархът може би ще поиска да я развъди в ловните си паркове.

— Има такава — увери го Луис. — Гинджерофър, надявам се, че с месото ви възмездих за труда по събирането на стадото.

— Благодарим ти.

По устните и брадичката й още имаше кръв. Пълните й устни бяха по-червени и от кожата.

— Забрави, че си подплашил стадото. Животът не е само бягство от глада. С удоволствие посрещаме различни от нас хора… Вашите светове наистина ли са мънички, ако ги поставиш до нашия, а и кръгли?

— Да, кръгли са като топки. Ако моят беше някъде по Дъгата над нас, щеше да се вижда само като дребна точица.

— Ще се върнете ли на тези мънички места, за да разкажете за нас?

Преводачите несъмнено пълнеха и паметта на компютъра в „Иглата“. Затова Луис само сви рамене.

— Някой ден.

— Значи искате да ни задавате въпроси.

— Така си е. Слънчогледите пречат ли ви да пасете животните си?

Наложи се да посочи към опасните растения, за да го разбере тя.

— А, говориш за сиянието по посока на въртенето? Нищо не знаем за него.

— Не сте ли се питали какво е? Не сте ли пращали хора да огледат?

Гинджерофър сви вежди.

— Ето какъв е животът ни. Нашите бащи и майки са ни казвали, че бродим в посоката, обратна на въртенето, още откакто те са били деца. Помнят, че са заобиколили голямо море, но не могли да го доближат, защото животните отказвали да ядат растенията по брега. И тогава имало сияние, обаче сега е по-силно. Питаш дали сме ходили да огледаме… Неколцина млади мъже тръгнаха натам веднъж. Натъкнали се на великани, които убили животните им. Трябвало да се върнат веднага, защото нямали повече месо.

— Както изглежда, слънчогледите напредват по-бързо от вас.

— И тъй да е, ние също можем да се местим по-чевръсто отколкото досега.

— А какво знаете за въздушния град?

Предводителката на червенокожите го бе виждала, откакто се помнеше. Бил част от привичния й свят, също както Дъгата над главите им. В облачни нощи понякога се откроявали жълтеникавите му светлини. Друго не знаела. Градът бил прекалено далеч, за да достигне до тях дори някаква мълва за него.

— Случва се наистина да чуем и разкази отдалеч, ако си струва те да бъдат предадени. Може обаче да са се пренесли до нас изопачени. Слушали сме например за хората от пръскащите планини, които живеят нависоко и под бялата мразовита ивица, защото в подножията въздухът е твърде гъст за тях. И летят от планина до планина. Правят го с небесни шейни, ако успеят да си ги намерят, но нови шейни не е имало от прастари времена, затова отдавна летят с балони. Вашите неща-за-гледане могат ли да показват толкова надалеч?

Луис намести бинокулярните очила на главата й и показа за какво служи регулаторът на увеличението.

— Защо ги наричате пръскащи планини? Същата дума ли казвате, когато пръскате вода?

— Да. Не знам защо ги наричаме така. А твоите стъкла за очи само ми показват планините по-големи… — Тя завъртя глава на другата страна. — Да, виждам брега и сиянието отвъд.

— Какво друго чувате от пътешествениците?

— Когато ги срещаме, обменяме знания за опасностите. В посоката срещу въртенето например имало тъпоглави твари, които ядели месо и убивали хора. Приличали малко на нас, но били по-дребни, черни и ловували нощем. Имало и… — Тя се смръщи за миг. — Не знаем обаче дали ни казват истината. Имало и други тъпоглави твари, които принуждавали всекиго да прави ришатра с тях. И никой не оцелявал до края.

— Но нали вие не можете да участвате в ришатра? Значи за вас не са опасни.

— Уверяват ни, че и ние не сме в безопасност.

— Ами болестите? Паразитите?

Никой от аборигените не проумяваше за какво пита! Бълхи, тении, комари, шарка, гангрена… такива неща просто не съществуваха по Пръстенов свят. Разбира се, трябваше и сам да се досети. Създателите на гигантската конструкция просто не бяха ги предвидили в творението си. Въпреки това беше смаян. Чудеше се дали самият той не е донесъл първите болести тук… Едва ли. Престоят в автолечителя сигурно го бе освободил от всичко, което би застрашило здравето на местните хора.

Единствено, по това те много си приличаха с цивилизованите жители на човешките светове. Остаряваха, но не се разболяваха.