Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (61)

Осма глава

С бдителност, приспана през месеците, докато не я бях виждал, бях забравил напълно как ми влияеше присъствието на графиня Крек. Когато застане пред тебе, не можеш да пропуснеш този факт.

Носеше куртка на космонавт с вдигната яка. На краката й видях космонавтски ботуши. Златистата й коса беше сплетена като корона около главата.

Изгледа ме с пронизващите си сивосини очи и попита:

— Добре ли е Джетеро?

Бързо си подредих мислите. Всичко висеше на косъм.

— О, да! — успях да измънкам.

— Нищо ли не му е попречило? — продължаваше разпита си тя.

Сега беше моят шанс. Можех да спечеля само ако изиграя ролята си без грешка. Притиснах с ръка стомаха си.

— Не! — припряно отговорих аз. — Май не се чувствам добре. Трябва да съм изял нещо развалено на обяд.

Аха! Точно попадение! Тя се усмихна едва-едва. Мислеше, че хипнотичните й внушения още ми действат, „бибипката“ проклета! Остави на пода малката чанта, която носеше.

Сега да проуча какво е станало с фалшификатите. Посочих чантата.

— Както виждам, нямате много багаж. Чух, че са претърсили кораба.

Тя въздъхна.

— Да. Снелц качи големия ми куфар в кораба, но те го взеха. И цялата суматоха беше заради някакви си учебни пособия. Сигурно са се усетили, че липсват, и ми изчетоха дълго конско колко незаконно било да разкриваш, че си от друга цивилизация. Твърде неразумни хора. Аз нали не съм от военните! Но не това ми е проблемът. Отнеха ми всички хубави дрехи, които Джетеро ми подари. И нямам нищо свястно за срещата с него. Не бива да ме вижда такава! Но ти ще ми помогнеш да си намеря дрехи, нали така, Солтан?

— Разбира се — отвърнах. А вниманието ми беше приковано във фалшифицираните императорски заповеди, които й дадох. — Нещо друго ценно имаше ли в онзи куфар?

— Не.

— Говоря за императорските документи… нали знаеш…

— О, не се тревожи, Солтан. На сигурно място са.

Ясно. Сигурно ги носи под дрехите. Ще се заема с това по време на операцията.

— Не сте казала на никого за тях, нали?

— Естествено, че не съм — укорително произнесе тя, — нали ти обещах. Дори на Джетеро не споменах за бъдещото му назначение при Императора, нито за обещанието да ме амнистират. Нали не мислиш, че бих нарушила дадената дума?

— Разбира се — успокоих я. Вече чувствах, че овладявам положението. — Но хайде, вие горите от нетърпение да отидете при Джет. Ще ви подготвим бързо. Елате с мен.

Взех кутията със следящите устройства, върху която нямаше никакви обозначения, също шапката и палтото си и й махнах да ме последва.

Тя взе малката си чанта и тръгнахме по тунела.

Отбихме се в гардеробната. Фотографът вече ни чакаше. Връчих му подпечатаната заповед за паспорта, билетите и джобните пари, а той ми ги предаде.

Графиня Крек тръгна покрай редиците окачени дрехи. Но фотографът привлече вниманието й, помоли я да застане пред бяла стена.

Тя не подозираше какво предстои, защото камерата в ръцете му не приличаше на никой познат за нея вид. Но когато той вдигна апарата пред лицето си, тя изведнъж се сети.

— О, не! Само не снимка! — викна тя. — Толкова зле изглеждам!

Твърде късно. Той вече беше щракнал. Втурна се навън.

Докопах една рокля. Синя на големи бели цветя.

— Това пък какво е? — попита тя с лек ужас в гласа.

— Местно облекло — отвърнах. — Трябва да приличате на тукашна жителка. Припомнете си Космическия кодекс, който са ви прочели.

Тя изумено разглеждаше роклята.

— Нима искаш да ми кажеш, че хората тук нищо не разбират от облекла?

Прикрих ликуването си, колкото можах. Посочих й кабинката за преобличане.

— По-бързо, по-бързо. Хората чакат. Хелър е на половин ден полет оттук и трябва да поемате натам.

Тя с нежелание влезе в кабинката и смъкна куртката от раменете си.

Намерих опърпана женска пелерина с качулка. Цветът беше кафяв, на петна. Намерих и воал. Но не открих обувки или чорапи. Тя нали носеше космонавтски ботуши. Нека си ги носи.

Излезе, облечена в роклята. Беше висока един и седемдесет и пет, а роклята беше шита за по-дребна жена. Мнението й за дрехата беше недвусмислено изписано на лицето й.

Връчих й пелерината.

— Наметнете се с това.

Тя намери две-три мънички дупки. И ме изгледа прекалено замислено. Нервирах се.

— Колкото по-скоро се облечете, толкова по-скоро ще отпътувате.

Наметна се. Дадох й воала. Тя не знаеше какво да прави с него, затова й показах.

— Всички жени се забулват — обясних. — Религиозен обичай.

— Ти сигурен ли си, че попаднах на планетата, която ми е нужна? — тросна се тя, но сложи и воала.

Пъхнах се в мечото палто, нахлупих шапката, взех кутията със следящите устройства, дрехите, които тя свали, заедно с нейната чанта и след още малко препирни я изведох навън, за да се качим в таксито.

Сега вече стъпвах на хлъзгава пътека. Вдигнах преградата, за да не ни чуе шофьорът.

— Трябва много да внимавате в този свят — обяснявах аз. — Те са абсолютно побъркани на тема установяване на самоличността. И ако имате някакви белези по тялото, веднага ви прибират. Затова всички подобни неща трябва да бъдат премахнати.

Таксито се движеше през непрогледно черна нощ, но усещах как очите й ме приковават към седалката.

— О, я стига, Солтан — недоверчиво каза тя.

Включих осветлението.

— Не, погледнете само. Ами този белег върху опаката страна на ръката? Страшно издайнически е.

— Но това е само мъничък белег от нокът на лепъртидж. Едва се забелязва.

— Погледнете си китката! Електрически белезници, нали?

— Ох, Солтан. Нужно е много въображение, за да ги видиш.

— Добре — съгласих се. — Ами този грозен белег над дясната ви вежда?

— За тази драскотина ли говориш? — Тя опипа белега. — Нали веждата я скрива.

— Е, само защото сте свикнала с него. — Сега беше моментът за повечко лукавство. — Нима мислите, че Хелър би искал до края на живота си да вижда този огромен дефект на кожата ви?

Тя се замисли. И каза:

— Разбирам какво имаш предвид, Солтан, обаче няма да ме приспивате с газ.

— Чуйте ме, графиньо. Мой дълг е да ви опазя. Хелър ще ми отреже главата, ако ви пусна да бродите навън само за да ви спипат поради изпъкващи телесни белези.

Сигурно говорех убедително… вероятно защото беше самата истина, че Хелър би ме убил с бавни мъчения, ако позволя нещо да й се случи. Тя се замисли още по-дълбоко.

Настъпи времето да премина направо към Стратегически план А.

— Не ви виня за предпазливостта. Този свят като всеки друг е препълнен с хищници. Но аз съм роб на своя дълг. Ще ви кажа какво можем да направим. По една случайност тук разполагам с хипношлемове. Ще ви позволя първо да обработите мен и целолога под хипноза, после ще ви дам регистратор, който да е вързан за ръката ви по време на операцията.

Така добре ли е?

Хареса й, точно както очаквах. И през воала се виждаше блясъкът в тези сивосини очи.

— Съгласна съм — каза тя.

Едва не се прегърнах от злорадство! Пак успях! Номерът мина! Трябваше да извърна лицето си от нея, за да не види как се боря с напиращото въодушевление. Надхитрих страховитата графиня Крек. И то безнаказано!