Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (39)

Четвърта глава

Всички онези банкноти, литнали от сцената, ми напомниха, че съм разорен. За нещастие Худуърд бе останал да ги събере и точно затова едва не изтърва микробуса. Но аз нямах намерение да изтърва нищо. Вдругиден, щом Хелър бъде разгромен — макар да не знаех точно как, надеждата ми беше голяма, — вашият покорен слуга щеше да се махне от Ню Йорк. Както го бях замислил, всичко висеше на косъм. Припомних си, че маршрутът от Турция до Щатите минаваше през Рим, Париж и Лондон, припомних си също как по тези места съдираха кожите на туристите и затова имах нужда от налични пари.

Разполагах само с един начин да се сдобия с тях. Да изтръгна с изтезания комбинацията от мис Пинч, а после възможно най-гнусно и кърваво да я убия. Нямах избор — твърде слаб и разколебан бях, за да грабя банка. Но в Апарата обучават човек как да се справя с такива извънредни положения. Знаех какво да предприема.

Честно казано, бих искал да подмина в тези самопризнания последвалата вечер. Твърде смразяваща е. Не бива да се проповядва убийството сред младежта, а тези самопризнания някой ден биха могли да попаднат — да ни пазят Боговете от това! — пред очите на още неукрепнали умове. Дори един Върховен съдия би пребледнял от описанието на случилото се.

Но най-искрено ще продължа, както обещах, въпреки че разказът за следващите няколко часа ме изпълва с угризения. Сред всички мои престъпления и щуротии това беше най-лошото.

Знаех къде да намеря оръжие в Ню Йорк — в някой супермаркет.

Паролата за този ден беше „Лукавство“. В Апарата съществува похват, наречен „Убийство с подмамване“. При него смъртоносните намерения се маскират като нежно влечение.

Куцуках край рафтовете на супермаркета и се подпирах на количката за пазаруване. Намерих, каквото търсех, при подправките — голяма ярка кутия „Червен пипер Маккормик“.

Изпълзях с помощта на количката до цветарския щанд. Тъкмо наближаваше Коледа и затова имаха огромни букети бели хризантеми. Въпреки скъпотията купих от най-хубавите.

На излизане убедих пубертетчето да не ги смачква в пакет, а да ги увие така, че да останат открити отгоре.

Излязох навън и си намерих едно по-тъмно местенце. Покрих носа си с плътна кърпа и колкото можах по-ловко с тези бинтовани ръце извадих червения пипер и грижливо намазах всяко цвете. Много време ми отне.

После захвърлих в боклукчийската кофа празната кутия от червения пипер и покрих букета отгоре.

Ликуващо предвкусвах какво ще се случи. Както винаги, мис Пинч щеше да отвори вратата, насочила пистолет към мен. Аз щях да й кажа: „Вие ме излекувахте от мъжката ми зверщина и ви поднасям това, за да изразя най-добрите си чувства.“ А тя щеше да каже: „О, колко мило!“, да вземе букета, да дръпне хартията, за да види цветята и да ги помирише! Само от това се нуждаех. Докато се свива в кихане, щях да й отнема пистолета. И да я ударя с него по главата. Щях да я завлека до онова легло и да приложа всеки наличен в стаята инструмент за мъчения, докато науча комбинацията. А Кенди? Нея просто щях да гръмна в червата и да се смея, докато се гърчи.

Спрях такси. Остави ме на една пресечка от целта, за да не могат после да проследят пътя ми до местопрестъплението.

Беше много тъмно. Беше отминал часът на най-натовареното движение. Трябваше да са вкъщи.

С последни сили се примъкнах до сградата. Свлякох се по стъпалата до входа на мазето. Уверих се, че никой не стои зад гърба ми. Натиснах звънеца.

Стъпки.

Успех!

Беше мис Пинч!

Облечена в мъжки панталон и риза. Както подозирах, държеше револвер.

Отвори вратата и решетката, после отстъпи навътре.

Казах й:

— Мис Пинч, вие ме излекувахте от мъжката ми зверщина и ви поднасям това, за да изразя най-добрите си чувства.

Протегнах ръка с цветята.

Но събитията не се развиха според сценария.

— Цветя ли? — попита тя. — Ах, ти, мръсен „бибипец“! Значи си намислил да ми отнемеш Кенди, а? Ами да вървиш по дяволите!

Сграбчи увития букет.

Избута ме назад с оръжието.

Плясна цветята на мръсната площадка пред вратата.

И ги стъпка!

Яростно захвърли настрани капака на боклукчийска кофа. Изтръпнах от гръмкото дрънчене.

Без да сваля поглед от мен и без да отмества цевта на револвера, тя препречи пътя ми за бягство нагоре по стъпалата, после взе унищожения букет и го метна в кофата.

Изведнъж замръзна неподвижно.

Леко подуши въздуха.

Много предпазливо помаха с ръка, за да усети на какво вонеше от кофата.

— Червен пипер! — изръмжа тя. — Ах, мръснико „бибипски“!

Напразно се опитвах да й кажа, че сигурно така смърди развалената риба. С недвусмислено движение ми показа, че е готова да ми смачка главата с револвера, и ме принуди да вляза.

Заключи решетката и вратата.

Стреля толкова близо до лицето ми, че изгорелият барут ме опърли.

— Ще броя до десет, за да се съблечеш! — излая тя. — А после ще ти гръмна „бибипите“! ЕДНО!

Бързо се измъкнах от палтото.

— ДВЕ!

Едновременно свалих сакото и обувките.

— ТРИ!

Бях се съблякъл. Не разбирах защо още броеше.

— ЧЕТИРИ!

А, шапката. Бях забравил шапката! Светкавично я захвърлих в ъгъла.

За нула време ме разпъна окован на онова прокълнато от Боговете легло!

Когато заключи последната окова, тя остави револвера.

— Значи обичаш червен пипер? Добре, винаги трябва да отстъпваме пред мъжкия шовинистичен стремеж за надмощие. — Обърна се и с напевен глас извика към вътрешната стая: — Кенди, миличка, тази вечер ще има мексикански tamales^[1] с лют пипер!

Тананикаше си мелодийка без думи. Свали си разата. Махна обувките от краката си. Изхлузи панталона. Отърва се и от бельото и остана гола. Още си пееше.

Кенди влезе срамежливо. Схвана какво имаше да става и започна да се съблича, но спря по средата и каза:

— О, мила Пинчи, накарай го да се обърне.

Пинч това и направи — зашлеви ме с опакото на ръката. Продължи да си мънка. Въпреки шамара гледах с все по-тревожни предчувствия.

Мис Пинч извади от чекмеджето някаква бяла престилчица, широка десетина сантиметра, нищо не закриваше. Върза я на кръста си. После взе шапка на готвач, висока и колосана до твърдостта на ламарина. Закачливо я накриви на главата си.

След това върза на врата на Кенди малка ленена салфетка. Дори не прикриваше внушителните голи гърди. Настани Кенди на дивана, където тя зачака с разтворени колене, вперила към мен постепенно нагорещяващ се поглед.

Очевидно използваха камината не само да нагорещяват инквизиторските инструменти, но и за печено на шиш. Разполагаха с всякакви дълги вилици, маши и какво ли не още. Но мис Пинч ги бутна настрана. Внимателно оглеждаше всички кухненски принадлежности.

Знаех, че протестите ми с нищо няма да помогнат. Знаех, че би трябвало да не викам или поне да се опитам. Но тялото ми беше толкова бито и насинено, че едва ли можеха да ми навредят с още кой знае какво, затова се окуражих.

А нямаше от какво.

Мис Пинч намери каквото търсеше.

Стъргало за сирене!

Тя опита дерящата острота на зъбите му. Леко се поряза и прекрати мънкането си само за да ме напсува.

И пак с песен на уста тръгна към леглото.

Съвсем леко, почти артистично небрежно плъзна стъргалото по гърдите ми.

Беше добре наточено. Прехапах си устните. Нали нямаше да пискам! Но това не я интересуваше. Съсредоточи се като главен готвач. А Кенди приличаше на гладник, предвкусващ вечерята си!

Мис Пинч се зае да обработва краката ми. Плъзна стъргалото по вътрешната страна на бедрата, като много внимаваше драскотините да минават на вълнички.

Виждах как малки кървави мехурчета се надигаха по раздраните рани.

Тя остави стъргалото. Отвори шкафче и взе нещо от него.

Кутия червен пипер!

Извърна си лицето, напълни шепа и започна безмълвно да го втрива в драскотините.

Не остана нищо, освен болката!

Изтървах първия писък.

Преглътнах го.

Още червен пипер, още втриване.

Закрещях!

А Кенди изквича!

Мис Пинч реши, че е сложила достатъчно червен пипер. Само половин кутия. Намери дълга цял метър дървена лъжица. Обърна я с издутата страна надолу.

ПЛЯС!

Започна да набива пипера в раните.

С цялата си сила.

Агония!

Изгарящо, овъгляващо нервите страдание!

Изтървах си юздите. Пищях неспирно.

Кенди също запищя.

Виждах я как се мята гола на дивана.

— Вземи ме, Пинчи, Божичко, вземи ме!

Мис Пинч я вдигна, отнесе я в другата стая и трясна вратата с пета.

Болката не отслабваше.

И аз крещях!

Едва ли виждах ясно нещата наоколо.

Не знам колко време мина, преди мис Пинч да се върне. Имаше червило по престилчицата си.

Кенди също излезе, гърдите й бурно се надигаха.

Пиха бира.

Кенди си дръпна марихуана.

Мис Пинч се извини на Кенди, че забравила да избере музика за вечерята. Пусна на стереоуредбата нещо с подходящо настроение и Кенди каза, че било прекрасно. Но още била гладна.

— О, това беше само първото блюдо — обясни мис Пинч. — Не бива да се пресищаме. Тази вечеря е за ценители.

Тъкмо бях свикнал да понасям ужасните терзания от пипера, без да пищя и да се гърча.

Мис Пинч пак върза престилчицата. Нагласи готварската си шапка. Извади нещо от шкафчето.

— Ето какво ни е нужно сега — тя показа нещото на Кенди. — Ще поразсъни преситения език. Не мога да понасям безвкусна храна, ти също, нали, Кенди?

Тръгна към мен.

СОС „ТАБАСКО“!

Изстиска цялата пластмасова бутилка върху раните ми! С движения на майстор, с песничка, за да бъде всичко както го замисляше.

При първото докосване си въобразих, че ме е заляла с течен огън. А тя изпразни бутилката до капка!

Запищях.

Тя отново взе стъргалото за сирене.

И сериозно се захвана да работи по мен.

Тогава вече наистина се разкрещях!

Кенди пак подхвана квиченето си. Тресеше целия диван.

Мис Пинч хвана еднометрова вилица за скара. Вдигна я над мен.

— Вземи ме, Пинчи, вземи ме!

Но въпреки това мис Пинч бодна с вилицата. Отново и отново!

Изгубих съзнание.

Когато се опомних, беше като да оцелееш върху постеля от живи въглени.

Онези двете не бяха в стаята.

Чувах гърлени, ръмжащи псувни зад вратата.

Накрая излязоха. Кенди гледаше диво. Все потриваше гърдите си.

— Твърде безвкусно е, мила Пинчи! Не искам да те критикувам. Но умирам от глад!

Мис Пинч май се разстрои. Подръпна престилчицата. Отиде до другата стая да вземе шапката.

Впи поглед в мен.

— Горчица! — изведнъж заяви решително. — Ето какво било! Горчица! Да стане по-остричко!

Откри грамаден буркан с френска горчица, имаше и струйник. И отвисоко изрисува с много вкус странни линии по мен.

Захвърли буркана. И се зае енергично да втрива в тялото ми горчицата с двете си ръце.

Пищях. Умолявах я. Казах й, че ще направя каквото и да е, само, за Бога, да махне това нещо от раните ми!

Кенди се усмихна.

— Звучи много вкусно — каза тя. — Разтрий го по-силно!

Мис Пинч потърси точилка. Разтърка още по-добре горчицата.

Поработи и със стъргалото.

Накрая употреби точилката, за да набие сместа още по-надълбоко в кожата ми.

Приложих хитрост. Успях да си навра главата под ударите и се отнесох.

Дойдох на себе си много по-късно. Кенди се беше проснала изтощено на пода, по голото й тяло имаше всякакви следи от червило, спеше непробудно с отворена мокра уста.

Дим от марихуана гъсто се стелеше над пода.

Навсякъде се търкаляха кутии от бира.

Мис Пинч тъкмо довършваше венозната си инжекция с „Великото Х“. Извади иглата. Погледна ме. Дрогата въобще не я правеше по-весела. Отведнъж я удари в главата.

Лицето й се разкриви в маска на смъртна омраза.

Изгарях чак до дъното на душата си. Така се измъчвах, че само една трескава мисъл ме владееше. Достатъчно умен бях да не я изкажа гласно. Да се махна от Ню Йорк!

— Ах, ти, „бибипски“ мъжкар! — крясна мис Пинч. — Днес беше съвсем скапан. Да ти кажа право, не ставаш и за храна на свинете. Не ти стигат силите дори за това, което според уроците на Психиатричния контрол над раждаемостта трябва да може и един нещастник. Доктор Фрайбрейн би те определил като умствено изостанал перверзник!

Затворих очи. Смъдяха, и без това не виждах добре.

Тя ме ритна.

— Стана ли вече педи?

— Не! — креснах.

Поне едно нещо знаех — никога нямаше да се превърна в педераст. Както ми беше зле, стомахът ми се сви още по-силно.

— Ето, виждаш ли? Искаш заради тебе да не си направим домашното! Навличай си „бибипските“ дрехи, „бибипнат“ тип такъв!

— За Бога, нека да промия раните си!

— Ха — изпръхтя тя. — Не се опитвай да отклоняваш разговора в друга посока! Вие, мъжете, можете да мислите само за жени. Това е забранено! — Тя награби спящата Кенди и погали гърдите й. — Ти си ужасът на психиатрията — нормалният мъж! Мислиш само как да смачкаш някое нещастно, беззащитно момиче. Погледни я. Припада само защото не понася мисълта, че ти можеш да я докоснеш! Но аз ще те убия, ако го направиш. — Тя страстно целуна Кенди по устните. — Тази вечер дойде да ми я отнемеш, гнусно животно. Радвам се, че ти дадох добър урок. Сега се обличай!

— Още съм окован! — напомних й аз.

Тя пусна Кенди, която се свлече в гола купчина плът. Взе револвера от пода. Вдигна ударника.

И свирепо отключи белезниците една по една.

Но когато опитах да помръдна, мъченията започнаха отново!

— Нека взема един душ! — примолих се.

— И да омърляш банята, където това мило невинно момиче отива всеки ден? Никога! Прибирай си дрехите!

Според мен тази зла, пресметлива „бибипка“ знаеше какво ще стане. Щом навлякох дрехите върху себе си, червеният пипер, сосът „Табаско“ и горчицата пламнаха в раните ми!

Креснах.

Кенди се размърда.

— Пинчи, целуни ме.

Мис Пинч изпълни желанието й и ако имах сила, можех да я убия, да убия и двете, преплели голите си тела на пода.

Но имах възможност да се измъкна, а само за това бях способен да мисля. Пък и цевта на оръжието още беше насочена към мен. Неловко посегнах към дръжката на вратата.

Мис Пинч викна след мен:

— Помни, че ако утре вечер не дойдеш навреме, чакат те три години във федералния пандиз!

Дори не успях да затворя вратата зад себе си.

Целият пламнал, някак се добрах до авенюто. Спрях такси.

Половин час по-късно лекарят на хотела ме пъхна под душа и започна да обработва раните по най-болезнен начин, за да махне червения пипер, соса „Табаско“ и горчицата. Но не ме болеше много, защото първо ми би доза морфин.

Докато работеше, той все повтаряше:

— Цъ, цъ, цъ! С всички тези наранявания сигурно се движите в много груба компания.

Е, вече не беше така. Ако всичко минеше добре, след две денонощия Хелър щеше да бъде смазан, а аз — извън Ню Йорк! Този град ми идваше прекалено. Никога през живота си не бях и помислял, че един град може да превърне човек в салата. Ако не внимавах, току-виж, някой ден се събудя във вид на плодов кекс!