Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (31)

Трета глава

Но как, в името на всички Адове, да стигна до „Мес Стрийт“ 42? Твърде далече беше да тичам дотам.

Тръгнах по улицата. И пак внезапно вдъхновение! Видях полицейска кола. Размахах картата си.

— Трябва спешно да извърша обиск на „Мес Стрийт“. Закарайте ме.

— Не сме момчета за всичко на разни скапани федерални типчета — отвърна единият полицай и ме изгледа неприязнено.

Номерът не мина.

Запътих се към една пресечка. Там имаше паркирани коли. Успокоих се. В края на краищата престъплението е най-доброто средство. Осъзнах колко съм се отпуснал на тази планета, чак до загуба на навиците си от Апарата. Минавах край колите и надзъртах дали някой не е оставил ключовете на таблото.

Нямах късмет. Чувал съм, че коли се палят и без ключове, но не знаех как се прави.

Няколко входа по-нататък видях камион за пренасяне на покъщнина, беше с внушителни размери. Тъкмо изнасяха от него диван и го слагаха на товарна количка, за да го внесат в сградата.

Аха!

Веднага се прокраднах към кабината. Когато шофьорът и помощникът му се махнаха, скочих в камиона. Ето ги и ключовете! Запалих, с грохот и стържене превключих на скорост, понесох се с рев напред!

Чувах някакви звуци на плъзгане зад себе си.

Страничното огледало ми показа, че от време на време изръсвам мебели по улицата.

После шумен трясък — изпадна грамаден роял!

От този момент зад мен започнаха удари по пътната настилка, докато ускорявах ръмжащия камион. Не знаех какво ставаше. Но нищо не биваше да ми попречи да спра Медисън. Може пак да има обаждане, че даже и две-три змии!

Не ми беше лесно да карам камиона, дълъг повече от петнадесет метра и доста висок. Но след поредица от разминавания на косъм стигнах само на един квартал от „Мес Стрийт“ 42. Улицата се оказа твърде тясна за камиона, затова спрях до тротоара. Открих какво беше блъскало по пътя — задната врата. Роялът изглежда я бе изтръгнал от пантите. Успях да я затворя. Извървях пеш остатъка от пътя.

Старото здание приличаше на пчелен кошер. Репортери тичаха напред-назад. Грохотът на пишещи машини и телекси заглушаваше всичко останало. Пощенски чували, пълни със статии, разпращани до всички вестници в света, се предаваха като кофи с вода при пожар — през прозорците попадаха право в чакащите камиони.

Огромен нов лозунг пресичаше цялата зала:

 

Друг гласеше:

 

Медисън беше в най-задния кабинет, така заобиколен от репортери, които си записваха каквото им диктуваше, че не можех да стигна до него.

Наблизо един репортер врещеше в телефонната слушалка:

— Не ви искам втората страница! Искам първа страница! Чуйте ме, мистър Витриал, може днес да сте главен редактор на „Сейнт Питърсбъргски Мръсотии“, но утре няма да сте и куриерче в най-смрадливото вестниче на Флорида! Съдействай ни, „бибипец“, или знаеш кой ще посети съвета на директорите ви, за да намери нов главен редактор, още преди да е съмнало… Така е по-добре. Да, с огромни заглавия.

Той остави слушалката. Замърмори над оръфан бележник. Набра друг номер.

— „Лос Анджилиска Кал“ ли е? Дайте ми Дж. Блидъринг Бонкърс, моля… Здрасти, Бонкърс. Обажда се Тед Трамп от знаеш коя организация. Вчера не ни дадохте първа страница… Добре, добре. Значи онази „бибипска“ жена на главния ви редактор ръководи Националната асоциация за психически увреждания? Стига си ми плакал, бе… Добре. Съгласен съм, че щом е откраднала фондовете на асоциацията и е избягала с главния психиатър, новината е била страхотна. Но да те „бибипне“ Господ, Бонкърс, трябва да наложиш волята си на този редакционен съвет! Какво си мислиш, дяволите те взели, нали знаеш кой те назначи начело на корпорацията, а?… А, така по-бива. Така е по-добре, Бонкърс… Стига бе, да те „бибип“, що ти трябва да гърмиш оня тиквеник? Само го накарай да извади Гениалното хлапе на първа страница!

Репортерът остави слушалката, взе мръсна кърпичка и се захвана да търка енергично ухото си.

— Не ги трая аз тия лиготии! — Видя ме. — Ти пък кой си? Не ми се виждаш омърлян като репортер. Да не си шпионин някакъв?

— Точно в целта — уверих го. — Кажи на Медисън, че Смит трябва да говори с него.

— Че знам ли — той хвърли едно око на тълпата около Медисън.

— Смит от името на знаеш кой — добавих.

— Исусе! — задъха се репортерът.

Докопа дръжката на сирена за пожарна тревога и я завъртя със сила. Всички репортери се разтичаха да търсят пожара.

Влязох.

Медисън ме изгледа самоуверено.

— О, здравейте, мистър Смит. Петнадесет пункта, цитирам — „Медисън тържествува“, край на цитата. Поехме инициативата в свои ръце! И съм готов да се обзаложа, че ми носите възторжени отзиви от Бери!

— Нося ти една брадва, Медисън — казах свирепо. — Настъпил си някои свещени мазоли. Забравил си, че „Октопус“ не ти е клиент, затова запази съсипията си само за Гениалното хлапе!

— Съсипия ли? За какво говорите, Смит? Мистър Бери ми даде ясни и недвусмислени заповеди да направя така, че името на Гениалното хлапе да зазвучи във всеки дом, да го обезсмъртя!

— Не ти е давал никакви заповеди да намесваш в драсканиците си „Суиндъл и Крауч“! — прекъснах го. — Само да ги свържеш в новините с „Богъл, Гаудж и Хаунд“ и мистър Бери ще ти прекъсне телефона!

Това му подейства.

— Ох! — Той се прегърби. — Толкова трудно се работи с непрофесионалисти! Вие не разбирате същината на връзките с обществеността.

— Много добре я разбирам. Доверие, известност и конфликти, а? Известността днес ми струваше в хотелския апартамент 18 932.27 долара. А ти и аз ще си имаме грандиозен конфликт, ако не престанеш да намесваш „Суиндъл и Крауч“ и ако си въобразяваш, че „Октопус“ се нуждае от вниманието ти. Опомняй се навреме или ще ми загубиш доверието!

— Но това ми даде първа страница! — разхленчи се той. — Имах първа страница ден след ден! Връзките с обществеността са като майсторската стрелба. Има значение само колко пъти ще улучиш първа страница. А Медисън направи тази мишена на решето!

— И нея, и всичко останало! — сопнах се. — Сега се успокой. Влез в правия път и върши каквото ти беше поръчано. Оправи щетите, което нанесе на „Суиндъл и Крауч“ и на „Октопус“. Без повече заблудени куршуми, избиващи невинни минувачи! Отърви се от тези съдебни искове! Налучкваш твърде близо до болното място.

— Но и в отразяването на събитията трябва да има мъничко истина — възпротиви се Медисън. — Също като подправките…

— Няма да позволя — заявих.

Изведнъж той се засмя.

— Велико! Великолепно! Проумях. Сега вече ми е ясно! Съдебните процеси дават само за ден-два първа страница. После обикновено отпадат на втора и потъват. И това с нищо не променя генералната ми програма.

Той почти затанцува из кабинета си. Наблюдавах го с подозрение. Беше прекалено щастлив за човек, току-що сдъвкан и изплют в най-добрия стил на Апарата.

Той спря. От неговото честно, сериозно лице лъхаше искреност. Хвана ръката ми. Стисна я.

— Мистър Смит, благодаря ви за тази велика идея. Може и да не сте професионалист, но аз ви уверявам, че свежата гледна точка е като топъл повей за и без това прегрелия се ум.

Той се втурна към залата.

— ЕКИП! ЕКИП! Всички да се съберат при мен. Току-що ми дойде ВЕЛИКА идея!

Тръгнах си. И малка порция Медисън ми засядаше на гърлото.