Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (59)

Шеста глава

Започнах да обмислям как точно ще посрещна новодошлите и как ще убедя графиня Крек да се остави да й имплантираме следящи устройства като онези в Хелър.

Щеше да бъде много рисковано. Най-искрено ви казвам истината — всеки досег с графиня Крек по степента на риска се равняваше на разходка по външния корпус на космически кораб по време на полет! И то без осигурително въже!

Най-грижливо подготвих плановете си и след като се убедих, че нищо не съм пропуснал, заех се с подготовката.

На първо място самият аз трябва да изглеждам внушително. Това щеше да придаде необходимия авторитет на казаното от мен.

Скрита в тайната ми канцелария, униформата ми се беше намачкала до безобразие. Поизтърках я в мивката и я изсуших пред електрическото отопление. Изведнъж се сетих, че знакът за моя ранг отдавна се затри някъде. Нямах и знак за предишния си Ранг Х, но и без това не можех да се излагам с такова доброволно понижение.

Повървях замислен. Излязох във вътрешния двор и се огледах. Беше следобед и, разбира се, колата на Утанч не беше тук. Постъргах с нокът на вратата на нейната стая. Никакъв отговор. Късметлия съм! Момченцата бяха излезли с нея, както често ставаше напоследък.

След като отворих с шперц, влязох в стаята. Стори ми се същата като преди, но с два махагонови гардероба в повече. Те също се оказаха заключени, но това не беше препятствие за мен. В единия от тях издърпах някакви малки чекмеджета. Точно каквото подозирах. Бижута. Богове, тя честичко беше навестявала „Тифани“!

Изумруденият медальон, който я бих видял веднъж да носи, си беше на мястото. Всъщност не беше знак за ранг, но с точно какъвто камък ми беше нужен и достатъчно пищен.

Не исках да се застоявам, за да не рискувам. Не намерих „ухото“, което преди пъхнах под един килим, твърде миниатюрно беше. Измъкнах се.

Дотук добре.

В своята стая окачих на колана си зашеметяващ пистолет, пъхнах и два бластера по джобовете си. Окачих специалния нож от Отдела на ножовете зад врата си. Провесих контролната звезда за екипажа от антиманко на верижка. И вече подготвен, тръгнах по тунела към хангара. Просто не беше уместно да се движа сред тези хора невъоръжен.

Наоколо не се мяркаше никой.

Отдавна не бях идвал насам. Двата кораба-оръдия си бяха на местата. Влекачът събираше прах, изправен на опашката си. Тук-там още по някой кораб и камари товари.

Мярнах движение в един ъгъл. Вгледах се напрегнато. Що за чудат кораб! Нещо като купол, заприлича ми на камбана. Там беше антиманкото капитан Стаб в работни дрехи. Видя ме. Тръгнах към него.

— Значи дойдохте да разгледате малкия красавец — каза той. — Най-великото пиратско возило, измислено някога!

Това беше линейният скачач, който Стаб сглобяваше. Никак не беше малък! Накачени по стълби, другите антиманко проверяваха абсорбо-покритието на корпуса с различни лъчи, за да установят има ли радарно отражение.

— Всичко е готово — уведоми ме Стаб. — Още преди две седмици, но тия тук все ми разправяха, че сте зает. Кога ще отскочим да изтърбушим някоя банка?

Твърде смътно си представях осъществяването на подобен план. Но вече виждах заглавията по първите страници, както Медисън би ги изрецитирал — БАНКА ПОЛИТА ВЪВ ВЪЗДУХА. ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ ПРОВЕЖДАТ РАЗСЛЕДВАНЕ.

Ала на него казах:

— Скоро, скоро! Подушвам велики събития.

Както и да е, не бях дошъл да си приказваме за глупости.

— Радвам се да го чуя — рече Стаб. — Тъкмо вече си мислех, като не идвахте да видите как върви работата, че вече се отметнахте от пиратството и се примъкнахте при Имперските офицери.

— А, него също ще го докопаме — уверих го аз.

Тръгнах към канцелариите. Намерих каквото търсех. Стаичка близо до тунела към главния изход. Нямаше да се бутам в „Бликсо“. Щяха да ми ги доведат тук. Така постъпвате, когато имате власт. Накарах стражите да поразместят това-онова и да сложат бюро и стол, където ги исках. Щяха да влизат при мен. Щях да ги оставя прави. Така ще разберат кой контролира положението. Дори изтръгнах от стражите обещание, че тази вечер ще ми отдават чест. Те свиха рамене. Казах им, че на другия ден ще получат специален отпуск, и те се съгласиха.

Сцената беше наредена. Върнах се в стаята си и се обадих на таксиметровия шофьор кога да чака в готовност при казармите до изхода.

Обадих се и в болницата. След предпазливо зададени въпроси научих, че Рат ще е готов да пътува следващия ден. Казах на Прахд да бъде на мое разположение в девет вечерта и да е готов за операция, без да му асистира друг. По тази незащитена линия той не можеше да ми противоречи.

Фахт Бей не можеше да възразява, защото това бяха редовни разходи по изпълнението на мисията. Намерих го по вътрешната комуникация на базата и му казах, че искам два отделни самолетни билета до Ню Йорк и обичайните джобни пари.

— Ще ми бъде нужен американски паспорт — продължих. — За жена. Възраст — около двадесет. Донесете снимката в гардеробната, когато жената тръгва. Всичко да е готово за утрешния самолет. Някакъв проблем?

— Не. Тъкмо от „И. Г. Барбен“ пратиха няколко празни документа за наркокуриери, но ще трябва да им съобщя името и рождената дата, за да попълнят досието. Така че какво име да впиша?

Реших да бъда леко саркастичен.

— Хевънли Джой^[1] Кракъл. От Слийпи Холоу, щат Ню Йорк.

— Вие заминавате ли? — с прекомерна надежда попита той.

— Не. Това е напълно в рамките на служебните задължения — отсякох аз. — Така че гледайте да не се оплескате. Не забравяйте да сложите стари имиграционни печати в паспорта. Ще оставя подпечатаната от мен заповед при фотографа.

— Мога да включа и самолетен билет за вас — подкани ме той.

Прекъснах връзката.

Облякох униформата, окачих на врата си нещото, което трябваше да мине за знак на ранга ми. Сгънах мечото палто и шапката от каракул, за да ги взема със себе си. Пъхнах някои справочни текстове в предния джоб на туниката. Събрах пълен аудио-видео комплект за следене, запечатах го и го прибрах.

Всъщност нервите ме друсаха. Крек или само мисълта за нея ми действаха така. Твърде жив беше споменът за алените й токчета, с които смачка на пихтия онзи жълтия. А срещу такъв гигант аз не бих се изправил дори с бластери по джобовете си, дори за пари. От тази мисъл не ми ставаше по-леко. Развали ми апетита за вечеря.

Заклех се пред себе си, че без никакво бавене ще я махна от моя район, за да поеме работата си по забавянето на Хелър.

Ужасно се зарадвах, като чух гонговете в тунела. „Бликсо“ трябваше да кацне. Сграбчих палтото и шапката и тръгнах към подготвената стаичка.