Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (56)

Трета глава

В девет вечерта се протягах на леглото в моята стая, предвкусващ и сияещ. Всички светлини бяха угасени, както тя винаги предпочиташе. Но имаше една огромна разлика — бях свалил от себе си всички дрехи, само се наметнах с чаршаф, както се опакова подарък.

О, каква изненада я очакваше! Ау! Разбира се, превръщах това във велико събитие, но нали такива бляскави моменти не се случват често в живота.

Чух лек шум до вратата. После някой опипа леглото и то потрепери.

След миг вече усещах тежестта и топлината на тялото й до себе си. Разтресох се от възбуда.

— Скъпа — прошепнах.

Протегнах ръка да я опипам. Както винаги, беше напълно облечена.

Тя леко се дръпна.

— Е, каква е изненадата? — попита.

Напипах ръката й. Придърпах я под чаршафа. Накарах пръстите й да ме докоснат по гърдите, после ги бутнах надолу.

— Чувстваш ли това? — прошепнах, леко задавен от страстта. — Виж какво имам за тебе.

Пръстите й го докоснаха.

— Какво става, ПО ДЯВОЛИТЕ?

А, знаех си, че ще бъде изненадана!

Пръстите й се дръпнаха. После пак посегнаха и обгърнаха члена ми.

— Ей! — възкликна тя. — Що за номер ми правиш? Изкуствен ли е? Мамиш ме, а? Ами я да видим тогава!

Пръстите й зашариха навсякъде, опипваха наоколо. Ноктите й се оказаха доста остри. Тя се опитваше да намери връзките, с които е прикачен.

— Не, не! — бързо казах аз. — Истински е!

— Ще видим тази работа! — мрачно отвърна тя.

Стисна здраво и дръпна мощно!

— ОООУУУ! — писнах аз.

— О, Аллах милостиви, НАИСТИНА е истински!

Аха, знаех си как ще се учуди!

Тя опипваше отгоре, за да проучи диаметъра и обсега на проникване.

Дръпна се и изведнъж се надигна да седне.

— Ей, „бибип“ такъв! — изсъска. — Коварен, скапан „бибип“! — Зле насочен юмрук ме прасна по челюстта. — Първо ти е толкова „бибипски“ малък, че не може и да го намериш! По-малък, отколкото на момченцата! А сега ти е толкова „бибипски“ голям, че никой никъде не може да го пъхне!

Нима чувах тиктакане? Да! Светещият циферблат на секундомер. Тя май се взираше в него. За да е сигурна, че са минали петте минути!

— Утанч, моля те. Сигурен съм, че нещо ще измислим. Утанч, направих това само заради тебе. Моля те да размислиш. Моля те, дай ми ръката си. Не е толкова зле. Само малко по-голям от нормалното! Утанч, има си и други предимства…

От секундомера се чу „цък“.

— Пет минути — заяви тя. — Искам да потвърдиш, че съм прекарала пет минути в твоето легло.

Бутна циферблата до лицето ми — светеше в зелено. Правилно, бе прекарала при мен пет минути.

— Моля те, Утанч — разхленчих се. — Дори нямаш представа…

— Я ме чуй бе, „бибипец“. Писна ми от тъпите ти номера! Само до КРАЙНОСТИ знаеш да стигаш. В един миг не можеш да задоволиш и бълха, а в следващия си способен да разпориш и камила! Сега се връщам в стаята си и да не си посмял да ми досаждаш, докато не станеш ПО-НОРМАЛЕН!

Тя стана от леглото. Вратата хлопна. Отиде си.

Лежах като смазан. От цялото предвкусване се бях възбудил така, че щях да се пръсна. Внезапният обрат на събитията ме завари неподготвен. Сърцето ми биеше тежко от неизразходвана страст, а мозъкът ми не искаше да се опомни от стъписването.

Опитвах се да лежа неподвижно с надеждата, че така ще се поуспокоя. Вместо това ме нападнаха нервни тикове.

Не можех да лежа. Станах.

Помислих дали пък не страда от угризения, може би дори плаче, също незадоволена, затова реших да се разсея с приемника, свързан към „ухото“ в нейната стая, отдавна поставено там от мен. Включих го.

Сега се чуваше по-добре. Може да е бил преместен на по-подходящо място, когато хората от кредитните компании изнасяха килимите от къщата.

Чувах шум от течаща вода. После някакво дрънчене. Накрая и гласа на Утанч:

— Събудете се, мои малки съкровища. Не си струва да проспивате живота си.

Двете момченца замърмориха „Какво има?“ и „Ъ?“. После „Ох, че е хубаво“.

Звън на стъкло. Нима им поднасяше вечерната чаша мляко?

Зазвуча турска музика. Вероятно запис. Дива. Първобитна. Ритмично потропване с крак. Шумолене на вихрено развяващи се дрехи. Ритмични удари на саби една в друга. Тялото ми също започна да се отзовава на ритъма, макар и да не виждах самия танц.

Гласовете на двете момченца звучаха все по-силно от вълнение.

Внезапна промяна. Звучни, диви акорди на „джура иризва“. И гласът на Утанч запя:

„Може да си малък,

но пък си ми хубав.

Щях да те изям,

ако можех аз.

И защо ли гладна

трябва аз да ходя,

щом те имам тук,

страст да утеша.

Махаме таз шапка,

пускаме косата,

ах, ще те изям

на една-две хапки!

И сега те хвърлям

право на леглото.

По-добре се скрий!

Ще те схрускам, знай!“

Дрънчене от струните на изтърваната „джура иризва“.

Леки писъци от изненада.

Шумолене от разхвърляно легло.

И викове на удоволствие!

Не можех да издържам повече. Изключих приемника. Страстта ми достигна точката на избухване. Проснах се на леглото.

Ръцете ми бяха празни. Измъчвах се. Никога досега не се бях мъчил така. Болезнено. Ужасно!

Лежах така дълги часове.

И постепенно разбирах, че никакво изтезание не може да се сравни с незадоволеното желание! При това цялото събрано на много чувствително място!