Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (54)

Първа глава

Въпреки загрижеността на таксиметровия шофьор чувствах се прекрасно. Прекосих поляната пред вилата с пружинираща стъпка, озъбен както винаги за пред прислугата.

Сметнах, че е под достойнството ми да заповядам пренасянето на кашоните, и оставих това на шофьора. На свой ред той строи Карагьоз и още неколцина от мъжете, подредиха се като при гасене на пожар и твърде скоро спалнята ми заприлича повече на склад, отколкото на жилище. Поне щях да посрещна финансовата си гибел, облечен според последните прищевки на модата.

Преди да си тръгне, таксиметровият шофьор поспря до мен във вътрешния двор.

— Това ще ви стигне, докато траят студовете. И не забравяйте да се обличате по-топло. Но щом наближи пролетта, тези дрехи ще бъдат прекалено топли, затова още сега ще подгоня „Магазин Гийси“ да започне работа по пролетния ви гардероб.

Имах предчувствие, че щом наближи пролетта, аз отдавна ще съм изстинал труп в гробищата, където заравят хората, убити от отделите за неизправни длъжници в кредитните компании. Но го оставих да си мечтае. Той все пак се грижеше за мен, макар и според собствените си разбирания.

— И увивайте врата си с онези вълнени шалчета — напомни ми той. — Гледайте да не си мокрите краката.

Отиде си.

Звукът от затварянето на външната врата сякаш послужи като сигнал да се отвори вратата към стаята на Утанч. Стоях и размишлявах как да вляза в спалнята си. Чух как някой ахна. Обърнах се.

Утанч. Гледаше шапката от каракул. Взираше се в палтото от меча кожа. После се втренчи в лицето ми, което поне частично се виждаше зад гънките на яката.

— Ох! — каза тя с нещо, което определих като облекчение. — Това си бил ти!

— Току-що се връщам от болницата — обясних.

— О, там ли си бил? А защо си позволяваш да идваш тук и да плашиш хората до смърт? Отначало си помислих, че си комисар или някаква друга важна клечка.

Нещо в тона й ме жегна.

— Утанч — казах й, — трябва да си поговорим с тебе за кредитните карти.

— Ха! — възкликна тя. — Ето че пак побесняваш за най-малката дреболия!

Беше красива, застанала на вратата в бяла сатенена роба, обшита с перли, купена от „Сакс“ на Пето авеню. Наистина я обичах. Но освен всичко друго тя постави и лявото, и дясното ми стъпало над ръба на Гроба за неизправни длъжници.

— Утанч, би ли могла да върнеш или да продадеш част от бижутата, които си купи? Дълбоко съм затънал във финансови неприятности.

Не знам какво очаквах. Трясъка на хлопната врата може би. Но тя стоеше и ме гледаше напрегнато. После пъхна пръст в устата си и се замисли.

Продължих:

— Утанч, ти си ми много скъпа. Но ако сметнеш за подходящо и ми позволиш да анулирам твоите кредитни карти и да върна някои от по-скъпите покупки, може и да оправя някак този батак.

— О, господарю, толкова съжалявам, че се наложи да науча — купил ме е човек с твърде ограничени средства! Но аз съм си виновна.

Настроението ми започна да се оправя. Значи все пак не й беше безразлично положението ми!

Тя каза:

— Преди да изляза на търг, трябваше да проверя котировката ти при „Дън и Брадстрийт“. Не направих това от нехайство.

Беше трогателно. Разбира се, едно диво момиче от пустинята няма много начини да провери нечия кредитоспособност.

— Не ми се вярва — продължи тя, почуквайки замислено с нокът по зъбите си — капиталистическите закони да позволяват на една робиня да продаде обеднелия си господар. Не, тези закони са прекалено гнили. — Намръщи се симпатично и започна да усуква кичур от своята гарновочерна коса. — Но непременно има нещо, което бихме могли да предприемем.

Пак ме споходи вдъхновението. Внезапно осъзнах, че цялото й недоволство от мен се корени в сексуална незадоволеност. След всеки сеанс тя все ми се струваше нещастна. Фройд не би могъл да греши. Тя просто беше незадоволена! Обаче сега!… Сега, след великолепната работа на Прахд…

— Утанч, защо не дойдеш в моята стая довечера? Имам чудесна изненада за тебе!

— Изненада ли? — повтори тя с подозрение в гласа.

— Голяма — уверих я. — И много хубава.

— Хъммм — проточи тя. — Господарю, ако дойда в твоята стая довечера — само това и нищо друго, — ще ми позволиш ли да задържа всичките си покупки и кредитните си карти?

Обмислях нещата много бързо. У мен нямаше и следа от съмнение, че щом научи какво имам вече, от главата й ще се изпарят всякакви мисли за бижута и кредитни карти. Фройд не би могъл да греши. Сексът е основа и на най-нищожния подтик на човека, всъщност е основата на всичко. Ако успеех да я примамя в стаята си само за час, после тя щеше да бъде предоволна да остане с мен до края на живота си, та дори и да тънем в мизерия.

Заложих всичките си чипове на Фройд.

— Утанч, само ако дойдеш в стаята ми довечера и легнеш при мен за пет минути, можеш да задържиш бижутата и кредитните карти.

Тя кимна.

— В девет. Ще дойда.

Тя затвори вратата на стаята си.

Аз изиграх няколко танцови стъпки.

Реших проблема!

Далеч преди да изтекат петте минути, всякакви бижута и кредитни карти щяха да изхвърчат от тази хубава главица. След това щях просто да върна причините за теглото ми на „Тифани“ и да късам, да късам коварните кредитни карти на нищожни парченца. А докато правя това, тя дори ще се смее весело! Чудесна е психологията, превъзходна е! Благословен да е Фройд!