Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (51)

Седма глава

Сестра Билдирджин се зае с метенето на пода и подреждането на стаята. Струваше ми се щастлива, но явно тук беше прекалено тихо за нея. Издърпа куплунга на слушалките от радиото и пусна последните попхитове.

— Ей! — подвикнах й, вече преситен от „Ти си моето чудовище“. — Той каза, че мога да си вървя! Махни ремъците от леглото и ме пусни. Къде са ми дрехите?

— Дрехи ли?

Тя изскочи навън и скоро се върна с торба, в която обикновено слагаха отрязани части от телата за изхвърляне. С ясен надпис на волтариански „Не пропуска миризми“. Хвърли ми я.

Не можах да я хвана. Ръцете ми още бяха вързани. Но изглеждаше съвсем плоска, нямаше как вътре да са дрехите ми.

— Не дойдох тук с това!

— А, наложи се да изхвърлим костюма и палтото. Бяха подгизнали от някакъв сос. Изхвърлихме също обувките, чорапите и шапката. Тук са само портфейлът и документите ти.

Погледнах я. Да, черните й очи бяха хубави, но иначе си беше глупавичка. Реших да проявя търпение. Все пак не можех да помръдна.

— Вижте какво, сестра Билдирджин. Нужни са ми дрехи, за да напусна болницата. Дори през прозореца забелязвам, че навън е много студено. Духа вятър. Не мога да изляза без дрехи.

Тя ме разбра.

— Така че — продължих — като добро, мило, невинно момиче, каквато сте, отидете в някой кабинет и се обадете на моя приятел таксиметровия шофьор. Кажете му да ми донесе някакви дрехи.

И това схвана. Излезе. След десетина минути се върна.

— Обадих му се.

Носеше комплект халат и чехли за еднократна употреба. А, значи все пак имаше някакъв ум в главата.

Остави халата и чехлите в отсрещния ъгъл на стаята. После застана и се взря в мен.

Настъпи напрегнато мълчание. Не ми харесваше погледът в тези черни очи. Дори най-добрите жени са най-лукавите зверове, създадени в тази Вселена. По-добре да отклоня вниманието й от кроежите, за каквото и да се отнасяха.

— Вие сте го накарала да ми направи операцията — наблегнах.

Очаквах разгорещени уверения в обратното. Но тя каза:

— Разбира се! Всеки, който е способен ДВА ПЪТИ да прекъсне едно момиче на средата, трябва да е скаран със секса. И такъв човек сигурно не може да оцени най-хубавото в живота. Още при първия ми намек доктор Мухамед взе присърце тази работа. Но никак не съм сигурна, че сме приключили с това.

Черните очи блестяха твърде ярко!

— Мисля — рече тя, — че съм длъжна да се уверя.

Пулсът ми се ускори от първия повей на тревогата. Тя имаше вид на жена, която се кани да каже нещо лукаво и хитроумно.

— Е, има само един начин да проверя.

Подскочи към вратата и я залости. Върна се и пусна радиото по-силно. Отиде до прозореца и се успокои, че никой не може да надзърта вътре.

Тревогата ми избуяваше.

Провери ремъците на леглото. Когато видях, че няма да ме развърже, температурата ми скочи.

Свали си десния пантоф. Изрита левия пантоф. Обърна се с гръб към мен. Правеше нещо около кръста си.

Какво замисляше?

Нещо проблесна. Тя се наведе и пак се изправи. Държеше бикините си.

Захвърли ги.

Бутна сестринската си шапка на темето.

Взирах се в нея паникьосан.

— А, така няма да стане — каза тя. — Не бива да зяпаш!

Бързо вдигна чаршафа така, че ми остана само тесен процеп за гледане. Виждах ъгъла на прозореца и лампата в средата на тавана. Но не и сестра Билдирджин!

Усетих, че леглото се наклони.

О, Богове! Какво искаше да направи?

Леглото пак се разклати.

Трескаво се надигнах да видя какво става. Но ремъците ме спряха.

Хладен полъх ми подсказа, че долната половина на чаршафа е дръпната.

Очите ми почти изскочиха от главата.

Внезапно проумях какво бе намислила.

Милосърдни Богове! Та тя беше непълнолетна!

Баща й беше най-известният лекар в околията. Щеше да ме убие, само ако я пипна!

Опитах да се утеша с мисълта, че ТЯ вършеше цялото пипане.

После като видение ми се мярна ловната пушка на баща й. Той беше най-добрият стрелец по пернат дивеч в цяла Турция. Смъртоносен!

Зрението ми се замъгли от представата как пърхам трескаво из небето, после гърмът на пушката и аз безсилно падам на земята.

Беше твърде късно.

За миг мярнах върха на сестринската шапка. Червеният полумесец ми заприлича на насочено към мен острие.

— Оооох! — напяваше тя. — Чудно, чудно!

Сестринската шапка слезе надолу.

После леглото се заклати.

Поред виждах ту върха на сестринската шапка, ту лампата на тавана.

Струваше ми се, че очите ми се въртят на спирали.

По радиото започна песен на „Хучи-Хучи и Техните Електрически Джура Иризва“. Тя влезе в ритъма им.

„Малката все прави чук-чук.

Малката чук-чук по цял ден.

Малката, ох, чук-чук цял ден.

Я по дяволите всичко!

Да се чук-чук цял ден.

Да се чук-чук цял ден.

Да се чук-чук цял ден.

Да се чук-чук цял ден.“

Сестринската шапка и лампата се сменяха в ритъм на музиката.

Потънах във ВЕЛИКОЛЕПНО УСЕЩАНЕ!

Само понякога ушите ми долавяха откъси от песента.

„Да се чук-чук цял ден.“

Продължаваше безкрайно! И сестра Билдирджин, и музиката!

„Да се чук-чук цял ден.“

Минаваха минута след минута.

После бббббббууУУУМ!

Земетресенията и ураганите, смесени с целия небесен хаос на Боговете, въобще не можеха да се сравнят с това!

ОЛЕЛЕ!

Накрая стаята се успокои до размазан световъртеж.

Лежах задъхан.

Боцна ме учудване. Къде е било това през целия ми живот досега?

Още някой пъшкаше. После леглото се разтресе.

Видях върха на шапка. Сестра Билдирджин сигурно вече стоеше до леглото.

Мърмореше си.

— Прахд каза, че било направо превъзходно за кожата. Ако се съди по количеството, ще имам най-хубавата кожа в цяла Турция!

Внезапно през процепа видях вдигнатите й нагоре крака. Май седеше на пода!

— Нищичко не бива да се губи — редеше тя. — Съхранението е моят девиз.

Не виждах какво правеше. Чух я да прекосява стаята към мивката.

Чух плисък на вода. После тишина.

Изведнъж чаршафът беше дръпнат от лицето ми. Тя стоеше пред мен напълно облечена.

— Между другото — промълви с професионална усмивка, — ще се радваш, като научиш, че оборудването ти издържа успешно клиничните изпитания. Разбира се, липсва ти опит в употребата на твоите инструменти. Трябва да ти кажа, че Прахд е много по-сръчен майстор.

Тя кимна към долната половина на тялото ми, която не можех да видя. Погледна ме. Размаха заплашително пръст.

— Разбира се, ти сега си само едно малко момче с нова играчка. Гледай да не я счупиш веднага.

Започна да разкопчава катарамите на ремъците, придържащи ме към леглото.

— Султан Бей, не се славите с особено добро име. Наложи се да ви оставя вързан, за да не ме изнасилите в мига, когато се освободите. Сигурна съм, че ме разбирате. Така, ако сега развържа и този последния, ще обещате ли да не ми скачате и да не ме изнасилвате?

Това безумие ми направи услугата да внесе малко ред в хаоса на мислите ми. Действителността сякаш се стовари върху главата ми. Току-що „бибипнах“ гаджето на Прахд!

— Не казвайте на Прахд! — примолих й се.

— Е, зависи.

Изнудване! Знаех си! Моят обучен от Апарата нос го подушваше и през аромата на нейния парфюм и миризмата на секс.

— От какво?

— От две неща. Никога повече да не прекъсваш някое момиче на средата. И никога, никога, никога повече да не блъскаш моя „Фиат“!

Не ми харесваше този неин поглед.

— Обещавам.

— Да, ама аз не обещавам — каза тя.

Със замах отвърза последния ремък и ми метна еднократния халат с чехлите.

— Облечи това и се поразходи из приемната, докато ти донесат дрехите. Трябва да избърша всички тези пръски по пода, преди някой да ги види и да открие какво е станало.

Практично момиче. Излязох припряно.