Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (43)

Осма глава

Хелър стигна до „Грейшъс Палмс“. Остави старото такси на обичайното му място в паркинга.

Качи се с асансьора. Беше още рано и в екрана ми нямаше смущения. Виждах какво правеше. В неговия апартамент стояха две проститутки. Упражняваха начини да се освободиш от захват на китката. Едната попита:

— Хубаво момче, в тази техника палеца ли използваш или показалеца? Марджи казва, че… Ей, ама какво ти е?

Когато се вгледа отблизо в лицето на Хелър, тя забеляза, че е станало нещо твърде лошо.

Той отваряше шкафове, вадеше куфари и чанти. Започна да си събира нещата.

Двете проститутки в паника изтичаха навън. Чувах как едната думкаше поред на всяка врата в коридора. Другата припряно говореше по телефона.

Хелър продължаваше да си стяга багажа.

Когато се обърна, на вратата се тълпяха множество жени, повече или по-малко разсъблечени. Изглеждаха стъписани. Една жълтокожа излезе напред:

— Хубаво момче, отиваш ли си?

Хелър не отговори. Занимаваше се с чантите и куфарите.

Още момичета прииждаха към вратата. Някои вече ронеха сълзи.

Хелър опразваше рафт след рафт с дрехи, трупаше ги и ги връзваше.

Тълпата се раздвижи. Хелър погледна натам. Вантаджо си проби път сред разплаканите момичета.

— Хлапе, какви ги вършиш, по дяволите?

Хелър му отвърна с въпрос:

— Бейб обади ли ти се?

Вантаджо се озадачи.

— Не.

— Ще ти се обади. Непременно ще ти се обади.

Вантаджо не се отказваше:

— Стига бе, Хлапе. Бейб се цупи понякога. Аз ли не знам! Ще й мине.

Хелър бръкна във вътрешния си джоб.

— Чете ли сутрешните вестници?

— Току-що ставам от леглото. Какво има в сутрешните…

Хелър му подаде откъсната първа страница от „Нюйоркска Кал“.

Вантаджо заби поглед в нея. Разбра. И пребледня.

— Боже мили!

Хелър сочеше купа дрехи.

— Тези на никого другиго няма да станат. Според тебе колко струваха?

— Ох, Хлапе… — тъжно проточи Вантаджо.

— Колко поиска шивачът за тези дрехи? — настояваше Хелър.

— Хлапе, няма нужда да…

— Петнадесет хиляди? — попита Хелър.

— Пет — възрази Вантаджо. — Не са повече от пет. Но…

— Ето пет хиляди — Хелър започна да отброява банкнотите. — Моят сейф долу е празен. Така, сега да се разберем за старото такси. Бум-бум има нужда от него, за да казва, че си е намерил работа. Нали знаеш, че е освободен условно. А и трябва да продължава с моето военно обучение в университета „Емпайър“. Значи, колко струва таксито?

— Ох, хлапе! — въздъхна Вантаджо.

Май и в неговите очи вече напираха сълзи.

— Пет хиляди — отсече Хелър. — Да речем, че са пет хиляди. Ремонтът излезе скъпичко. Така, дължа ли пари за още нещо?…

Вантаджо не отговори. Зарови лице в копринена носна кърпа.

Хелър хвана ръката му и сложи десетте хиляди на дланта му. Довърши натъпкването на нещата си по чантите.

Заобиколиха го молещи се момичета.

— Не си отивай, хубаво момче, не си отивай!

Дърпаха го.

Той ги помоли да му помогнат с пренасянето на дрехите. Те не искаха и да ги докоснат. Наложи се сам да отиде за количка. Натовари я.

— Хлапе — изхленчи Вантаджо, — според мен правиш ужасна грешка. Ако е искала да се махнеш, щеше да се обади.

Хелър каза:

— Тя иска.

Забута претоварената количка към асансьора.

Слезе в подземието. Момичетата, боси и ревящи, слязоха с друг асансьор.

Хелър прехвърли багажа си в таксито.

Озърна се към Вантаджо и хубавото множество. Там стояха и двама от охраната, които нажалено клатеха глави.

Екранът ми се замъгли.

От сълзите в очите на Хелър!

Запали двигателя и се отдалечи от мълчаливата тълпа. Още ги виждаше в огледалото. После се скриха.

До „Емпайър Стейт Билдинг“ спря на пиаца за таксита и намери количка за ръчен багаж. Един от неговите приятели шофьори предложи да откара таксито до паркинга.

Хелър вкара количката в своя офис.

Встрани имаше стая за отдих, той остави част от чантите и куфарите там. Сложи тоалетните си принадлежности в банята. Не намери място за дрехите си и ги струпа по диваните.

Изи влезе и видя дрехите. Нищо не каза. На лицето му се изписа ужас.

— Ще живея тук — обясни Хелър.

Изи най-сетне отвори уста.

— Знаех си, че ще се стигне дотам. Съдбата си има много хитрости, мистър Джет. И винаги залага нови по пътя ни.

— Още нещо ли е тръгнало зле? — попита Хелър.

Изи се повъртя неловко. Хелър го притискаше с въпроси. Накрая Изи каза:

— Данъчната служба няма да чака. Искат всичко, с което разполагаме. Не успях да спечеля достатъчно от арбитражните операции. Току-що получих известие от местното бюро на Данъчната. Ще конфискуват всяка корпорация, независимо дали е по законен път или не. Не исках да ви казвам. Видях какво пише за вас в сутрешната преса. Но се боя, че и това не е всичко. Когато онези от Данъчната служба разберат, че няма да им платим, те ще отвържат своите хрътки за връзки с медиите, ще раздухат всякакви писания за нашите корпорации. Това е катастрофа. Ако не ни споходи чудо, след месец ще загубим дори този офис.

Той излезе опечален.

Хелър седна зад бюрото си.

От мига, когато влезе, котаракът го следваше по петите. Сега скочи и се настани на мястото си под настолната лампа. Загледа се в Хелър изпитателно.

Той му каза:

— Сбърка с избора на човека, за когото да си отговорен.

В гласа му звучеше безнадеждност.

ПОБЕДА!

Спечелих!

Връзки с обществеността!

Какво безотказно оръжие за убийство! И колко болезнено!

Още по-прекрасно е, че нито жертвата, нито публиката знае откъде летят куршумите!

Внезапно проумях какви сили контролират Земята. Значи по този начин се унищожават и създават дори цели империи! От хората, занимаващи се със средствата за осведомяване. После същите пишеха и историческите книги.

С един унищожителен удар Медисън прикова на място дори могъщия Хелър. С няколко мастилени реда, изтръгнати единствено от въображението му, Медисън направляваше съдбините не само на Земята, но и на Волтар! Нищо чудно, че Бери го смяташе за толкова опасен.

Специалистите по връзките с обществеността са истинските Богове на тази планета! Богове на гнева и унищожението. Но все пак Богове! И какво оръжие владеят! Каква разруха причиняват! Величествено!