Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (40)

Пета глава

Когато се събудих на следващия ден, вече наближаваше обяд. Внимателно се опипах, както си лежах. Да, още бях жив — невероятно, но факт.

Държах още един коз в оръфания си ръкав.

Нямаше да отида при мис Пинч вечерта!

Но въпросът беше — ще ми се размине ли? Щях ли да се измъкна жив от Ню Йорк?

Твърде несигурно положение. Стиснах зъби. Дългът беше тежък товар, но трябваше да се уверя, че съм спрял Хелър, преди да си отида. Иначе още при завръщането ми в Турция щеше да ме очисти незнайният шпионин. Нямаше смисъл да се измъкна жив от Ню Йорк, за да свърша като труп в Турция. Обля ме вълна от нов ужас — нали убиецът обеща да ликвидира първо Утанч!

Някак трябваше да изстрадам следващото денонощие. Утрешният ден беше решаващ, защото щом не се появя според разписанието, мис Пинч щеше да се обади на Данъчната служба.

А по това време Бери, колкото и дълбоко да се е заровил в централноамериканската джунгла, вече ще е забелязал, че „Богъл, Гаудж и Хаунд“ още веднъж са споменати редом със „Суиндъл и Крауч“.

Преборих се с две ръце с телефона и поръчах закуска. Това се оказа неразумна постъпка. Сервитьорът от обслужването по стаите забеляза струпаните пред вратата вестници и прибави това тегло към товара ми.

Този тласък ме хвърли окончателно в пропастта.

Точно както Медисън предсказа, Гениалното хлапе пак заемаше цялата първа страница.

С жест, който „историята не познавала“, той дарил всичко, „което спечелил при уреждането на съдебните дела“, на фермерите от Канзас.

Вече знаех, че не оставяше нищо за себе си от сума, която също беше равна на нищо. Но това за фермерите от Канзас съвсем ме озадачи. Тях защо ги намесваха?

Може вече да ми е започвала треска, ала от тази новина май изпаднах в делириум.

През остатъка от деня лежах с уплашено вперени във вратата очи. Очаквах двама убийци от Данъчната служба да се промушат под нея или пък някоя змия да ми се обади чрез Свързочните части на армията, преди да напусна хотела. Твърде неуютно състояние на ума. Със свечеряването стана по-лошо. Знаех как ще постъпи мис Пинч, когато същата вечер не позвъня на входа към мазето. Натрупаното напрежение щеше да предизвика взрив! Щеше да се разфучи! И реакциите щяха да стават все по-неподходящи за отпечатване.

Нощта отминаваше и с всяко полюшване на пердетата знаех, че идва незнайният нападател, пратен от Ломбар, магически пренесъл се от Турция с вълшебно килимче и носещ послание от вдовицата Тейл, че тя също се е обадила на Данъчната служба.

И сънят не ми донесе нищо добро. В кошмарите Кенди умоляваше Ломбар и пилотите-изтребители да се постараят, за да пищя по-силно!

И над всичко това в стаята отекваха първите думи, с които Хелър се обърна към мен: „Ако се съди по думите ти, ти си завършил Академията офицер, нали? Какъв печален път те доведе при къркачите?“

Много объркващо беше. Той откъде знаеше за Бери?

Нощните часове и мъглата в главата ми се стопиха.

Гласове. Истински гласове!

Бше лекарят на хотела. Зимното слънце осветяваше терасата. Още веднъж настъпи утрото. Беше решителният ден!

— Изглежда е имал треска. Кризата е преминала. Ако пак се унесе в сън и започне да крещи, дайте му малко аспирин.

Той затвори чантата си и излезе.

Утанч! Стоеше до огледалото. Беше облечена в копринен домашен халат и си оправяше косата. Сигурно усети погледа ми.

— Ти непрекъснато викаше и не чувах добре радиото, затова пуснах лекаря да те прегледа.

Милата ми Утанч! Имах само нея. Колко е грижлива! Колко е нежна!

Казах й:

— Те са по петите ми!

— Не бих се учудила — промърмори тя, докато прибираше един кичур под инкрустирана с диаманти шнола.

— Не, не! Те наистина ме преследват! Федералните агенти всеки момент ще пратят тук армията да донесе змии!

Тя се обърна. Аха, приковах вниманието й към себе си.

— Портфейлът! — възкликна. — Онзи портфейл, изцапан с кръв! Човекът, когото си поръчал да убият!

Твърде слаб бях да споря с нея.

— Да. Да, заради това е. Ако тази сутрин получа добри новини, ще трябва да бягаме! Макар че сме длъжни да останем тук, не можем да си го позволим. Трябва да се махнем от Ню Йорк!

Лицето й стана бяло.

— Има самолет в четири следобед! — промълви тя. — Веднага ще си събера багажа!

Практично, разсъдливо момиче. Изчезна като светкавица. Твърде прегракнал бях, за да я повикам. Ако не получех добрите новини, оставаше ми единствено да се отправя към смъртта си.

С двете си бинтовани ръце успях да се обадя на обслужването по стаите. Всичко висеше на косъм. Свързочните части на американската армия всеки миг щяха да донесат змиите, намазани с червен пипер от Данъчната служба.

Казах в слушалката:

— Донесете ми два бъркани вестника, но да са по-препържени.

Чаках, обзет от душевен и физически смут. Сервитьорът пристигна и като намери пред вратата купчините вестници, донесе и тях. Хвърли ги на леглото и аз потънах във вълни от страдание, но вестниците винаги така ми въздействаха.

Разгърнах един с треперещи ръце.

Победа или смърт?