Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (38)

Трета глава

Ясно беше, че се налагаше един по-зрял ум да подпомага и насочва Дж. Уолтър Медисън, но той, кой знае защо, не попиваше всяка моя дума.

Добрах се там след мъчително пътуване с такси — всяко камъче, което гумите докосваха, сякаш удряше по натъртеното ми тяло. Някак се качих по стъпалата на „Мес Стрийт“ 42, без да се свлека обратно на тротоара. Пробих си път с лакти през кипящата зоологическа градина от репортери и специалисти по връзките с обществеността с цената на множество болки. А Медисън, жизнерадостен, привлекателен и прям, въобще не ми обърна внимание.

Говореше с някого по телефона. Вдигаше поглед и водеше диалог едновременно с мен и с другия си събеседник.

— Здравейте, мистър Смит. Всичко, което имам да ви кажа, е, че трябва да ми дадете първа страница. А вие ми изглеждате някак блед. Но какво общо има с това вулканът Сейнт Хелънс?

За трети път си отварях устата.

— Опитвам се да ви обясня, че открих същественото слабо място на Хел… тоест на Уистър.

— Е, какво като целият връх на планината се разлетял на парчета? Не го ли направи вече веднъж преди години? Винаги се радвам да чуя мнението ви, мистър Смит. Да, признавам, че погребаният под вулканичната пепел Портланд, щат Орегон, заслужава повече място от една обява. А вие какво сте направил с лицето си? Май е доста насинено. Е, какво като деловият квартал е залят от лава? Ходихте ли при лекар?

Заговорих отчаяно:

— Медисън, несъмнено скоро ще ви свършат материалите за първа страница. Надявам се това да стане още утре. Имам точно каквото ви трябва.

— Ами избутайте тази новина на втора, ако щете и на шеста страница. Смит, приветствам дори непрофесионалните идеи. Значи хиляди са загинали и още хиляди са безследно изчезнали? Смит, защо просто не отидете да поговорите с някого от моите подчинени?

— Има нещо за Хел… за Уистър, което никой друг не знае!

— Слушайте, задължително трябва да поговорим с вас. Щом виждате как лавата в момента се носи към вашата къща, накарайте някой друг да се заеме с това и внимавайте какво ви казвам. Шокирам съм, че в такъв момент ме заплашвате с разобличения. По-добре ми дайте първа страница за всичко, което пращам при вас в „Портландска Мръсотия“, или ще загазите… Какво? Нямате вече вестник, камо ли първа страница? По дяволите, защо ли въобще приказвам с вас?

Той остави слушалката.

— Идеята е великолепна! — примолих се аз.

— Не мога да пратя Гениалното хлапе да спасява вулкана Сейнт Хелънс. Смит, това не пасва на образа, който градим.

Той пак посегна към телефона.

Твърдо затиснах ръката му с бинтованата си длан, за да не се разсейва. И макар гласът ми да стържеше прегракнало от писъците, заговорих по-силно:

— Утре пак ще ви е нужна първа страница за Уистър. Изстреляхте си патроните с тези съдебни процеси. Опитвам се да ви осигуря първа страница за утре!

— Но аз още не съм си изстрелял патроните с процесите, както вие отбелязахте съвсем непрофесионално. И имам първа страница за утре! Ето я!

Той напъха в лицето ми замацано листче. Там беше написано:

ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ ДАРЯВА ВСИЧКИ СУМИ ОТ ПРОЦЕСИТЕ ЗА БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ

С величествен жест днес Гениалното хлапе даде да се разбере, че всички средства, които е получил от юридическите си битки с М. И. Р. и „Октопус Ойл“, ще бъдат изцяло предназначени за благотворителност.

„Не съм човек, който се облагодетелства от нещастията на другите. Няма да задържа и един цент от тези пари. Всичко ще бъде дадено за добро дело.“

И така нататък. Гадеше ми се.

— Искате да кажете, че му позволявате да раздаде такива огромни суми? Разбира се, щастлив съм да го видя разор…

Медисън ме прекъсна:

— Огромни суми ли? Смит, честността е ключ за успеха във връзките с обществеността. Нито дума не сме казали за действителните суми, с които М. И. Р. и „Октопус“ уредиха прекратяването на делата. Достатъчно е да прочетете публикациите от последните два дни. И двете дела бяха уредени срещу една кръгла нула. Така че е естествено той да даде цялата сума за благотворителност. Никакви пари няма забъркани в тази история. Смит, аз винаги поддържам тясна връзка с действителния живот. Сам виждате, че за утре имаме без никакво съмнение първа страница, и то в национален мащаб! Какъв жест! Колко е присъщ за щедрата му душа! А и вече жиците се нагорещиха да го предаваме до всеки вестник в тази страна.

Понечи да вземе телефонната слушалка. Натиснах още по-силно ръката му въпреки болките.

— Тогава ще е други ден — извиках му. — Нямате нищо за вдругиден, а аз ви го давам!

— Да, признавам — съгласи се Медисън, — че вдругиден е доста далечно бъдеще. Разбирате ли, образът, който се опитвам да създам, е…

— Тогава изслушайте ме! Отворете си ушите. Ето ви я сензацията! „Гениалното хлапе е свързано с мафията“! Медисън, той е затънал до уши в организираната престъпност! Близък е с мафията!

— Че кой не е? — започна той. — Нашите най-достойни съграждани… Чакайте малко, Смит. Чакайте. Мисля, че…

Той изскочи иззад бюрото си. Заразхожда се из стаята. Гърчеше се от вдъхновение.

Опитах се да му кажа още нещо, но той вдигна ръка да мълча. Настоявах. Той извиси глас:

— Факти, Смит. Опитвате се да ме разсеете с факти. Смит, фактите нямат нищо общо с връзките с обществеността. Заблуждавате се! Вестниците нямаше да се продават, ако пишеха за действителността. Така че млъкнете.

Отказах се.

Той се поразходи още малко.

— Я да видим. Отчаяно се мъчех да измисля как да го върна в петролния бизнес. Трябва да създаваме нови конфликти. Образът, образът. Трябва да мисля за неговия образ. За връзките. За имената. Това е! ИМЕНАТА! Смит, имената правят новините. Трябва да го забъркаме с големи имена. Това е то! Прав бяхте, Смит! Връзките му с гангстерите са страхотна идея!

Свлякох се в най-близкото кресло. Вкарах му ум в главата!

— Трамп! — крясна той към съседната стая. И Тед Трамп притича. — Тед, трябва ми някой от репортерите, който познава шефове на мафията, но и когото можем да похарчим.

Трамп отговори:

— Ами имаме стария Боб Худуърд. Някога бил страхотен репотер в разследванията. Даже на времето смъкнал от власт Никсън и разни други бандяги. Но това било преди десетилетия. Вече не го бива да хапе… всъщност няма и зъби. Можем да го похарчим.

Те в миг изчезнаха от стаята. Видях ги как притиснаха в ъгъла един посивял дъртак. Говореха тихо, но възбудено.

О, Богове, благодаря ви, най-после нещо се раздвижи! Направих бързо някои изчисления. Можех да оживея днес, вероятно и утре. В никакъв случай по-дълго. Ако моят план проработеше, щях да смачкам Хелър и да избягам от Ню Йорк и мис Пинч! Ходех по самия ръб на пропастта.

Медисън повиши глас:

— Днес! Трябва ни днес! Само така ще го лепнем на първа страница вдругиден! Да не си посмял да не получиш съгласието му!

От мястото си можех да видя Худуърд, който се прегърби на стола си и придърпа един телефон. Опитваше се да се свърже с някоя голяма клечка, защото явно мина през няколко посредници.

Въпреки страданията си се примъкнах по-наблизо, за да чувам през данданията наоколо.

Беше постигнал целта си.

— … сам виждате, сър, тъй като сте един от най-изтъкнатите и уважавани граждани, искаме вие да връчите наградата… О, да, сър, съзнавам, че и вие се стараете да изградите образа си в очите на обществеността. Затова веднага се сетих за вас… Наградата е парична и се връчва на Най-честния човек на годината… Да. Да, сър, помислил съм и за това. Като ви свързват с Най-честния човек на годината, разбира се, това прави и вас честен човек и спомага за вашия образ… Не, не мога да ви кажа името на наградения. Точно сега теглят листчето с името…

Медисън припряно тикна в ръката му листче. Худуърд го погледна.

— Церемонията ще бъде проведена днес, в три следобед, в тържествената зала на Тамани Хол. Ще ви отнемем само няколко минути… Да, сър. Ще присъстват само подбрани представители на пресата… Всъщност само аз и фотографите, никаква телевизия… О, да, сър, мога да ви уверя, че ще бъде отразена в цялата страна и ви гарантирам, че ще съгласувам с вас заглавията и текста до последната дума. Можете да разчитате на мен, сър.

Той прекъсна и стана.

— Ще отиде там. Така добре ли е, Медисън?

— Всичко е наред, Боб. А сега слушайте всички, трябва бързичко да се захванем с това. Боб, ти тръгвай веднага и отиди там с него. Вземи такси.

Старият репортер се затътри към изхода.

Медисън подбра трима фотографи. Изпрати ги бързо да се гримират, за да не бъдат разпознати. След това ги накара да облекат бронирани жилетки.

След това се обади да даде заповедите си на фалшивото Гениално хлапе.

Започнах да губя нишката на събитията. За какво им трябваха грим и бронирани жилетки?

Едва когато всички се натоварихме в един с нищо неотличим микробус, успях да попитам Медисън.

— Когато си имаш работа с ганстери, всичко е възможно — отвърна той. — Учуден съм, че и вие идвате с нас. Това е професионална задача.

— Идеята беше моя — казах, докато се присвивах от болки, защото колата мина през дупка в пътя.

— Така е. Искрено съм ви благодарен за вашата помощ и подкрепа. Идеята е велика.

Но на мен ми беше много мътно КАКВА идея осъществявахме в момента.

Бързахме по претъпканите улици. Беше студено, валеше мокър сняг. Пътната настилка сивееше мокро. Подходящо време да ударим Хелър.

Спряхме до задния вход на Тамани Хол. Това беше наскоро реставрирана сграда насред парк, използваха я само за най-възвишените тържествени случаи. Очевидно Роксентър беше дал парите за реставрирането и земята наоколо, притежавана от него, си беше вдигнала цената. Всичко в името на хората. Така че Медисън можеше да разполага с това място.

Беше три без четвърт. Фотографите светкавично нахълтаха в сградата. Медисън ме поведе по друго стълбище.

Излязохме над малка зала. Намирахме се в ложа, добре прикрити за хората в залата. Но ние виждахме всичко, което ставаше долу.

Там имаше издигнат подиум. Зад него се виждаха врати. На подиума голямо кресло с висока облегалка беше обърнато към празните места за публиката. Фотографите разполагаха принадлежностите си. Намалиха осветлението в залата. Светкавиците им бяха заредени и готови.

След като подреди нещата, Медисън стана бъбрив.

— Онова кресло — обясняваше ми той — е историческо. Същото, в което седял Шефът Туид и събирал подкупите от целия град. Е, след малко ще стане още по-историческо.

Двойникът на Гениалното хлапе влезе със спринт през един страничен вход. За пръв път го виждах на живо. Всъщност, като оставим настрана високия за възрастта му ръст и русата коса, в него нямаше нищо от излъчването на Хелър. Не само заради щръкналите зъби и изпъкналата челюст, дори не заради очилата с рогови рамки. Приличаше на долен готованец. Бях много доволен. Та този скапаняк не би могъл и на кутре да заповяда да размаха опашка! Но пък имаше някакво нагло самочувствие. Фотографите се стараеха да го настанят в креслото точно както им беше необходим. А той имаше свои идеи как да изглежда.

Беше облякъл червен състезателен екип с предпазна каска на главата и смяташе, че с нея има по-добър вид, а фотографите му казаха да разкара тази „бибипска“ каска, защото му засенчвала лицето.

Повече от любопитство, отколкото от предчувствие за наближаваща опасност, попитах Медисън:

— Кой гангстерски шеф вкарахте в играта?

— Ами как, главния. Смит, имената правят новините. Разбира се, че се обадихме на capo di tutti capi. Естествено, че поканихме Фаустино Наркотичи — Примката.

Стъписано си припомних погребението.

— Чакайте! В мига, когато Фаустино разбере, че това е Уистър, ще избяга! Гарантирам ви!

— Хайде, хайде! — усъмни се Медисън. — Какви ми ги разправяте?

Литна надолу по странична стълба към залата и припряно даде нареждания. Върна се горе.

— Уф, Смит, ама вие все до последния момент протакате. Можехте да съсипете цялото забавление. „Бибип“! Това е то да работиш с непрофесионалисти! Но сега всичко ще мине гладко.

Фалшивото Гениално хлапе нахлупи каската и пусна тъмния предпазник на лицето си.

Зад сцената изведнъж настана трескава суетня.

Трима телохранители на Фаустино влязоха в залата. С рязаните си пушки те проверяваха няма ли нещо скрито в седалките. Увериха се, че в камерите няма оръжия. Отваряха врати. Искаха да се убедят, че тук не се подготвя убийство.

Медисън и аз се дръпнахме назад. Телохранителите набързо плъзнаха погледи по ложите и се задоволиха с поставянето на човек, който да стреля, ако над парапетите се подаде някоя цев.

Фаустино влезе с патешко клатушкане през вратата зад сцената. Худуърд беше с него. Старият репортер сложи в ръката на Фаустино голяма пачка пари и ги разгъна като ветрило. Пръстените на capo di tutti capi заблестяха, докато окончателно подреждаше банкнотите.

Двойникът на Гениалното хлапе седеше в креслото с шлем на главата, гледаше напред.

Худуърд даде окончателните си наставления на Фаустино.

Ганстерският шеф затътри тлъстините си встрани от креслото.

Фотографите бяха нащрек.

Фаустино опъна устни в своята най-добра златозъба усмивка. Каза:

— Като най-честен гражданин на Ню Йорк имам честта да ви връча тази награда като Най-честен човек на годината.

Той подаде парите на фалшивото Гениално хлапе.

Този Уистър протегна ръка към банкнотите, а с другата смъкна каската от главата си. Усмихваше се.

Блеснаха светкавици!

Усмивката замръзна върху лицето на Фаустино.

Той нададе писък!

Парите се разхвърчаха от ръката му.

Побягна!

Телохранителите му побягнаха!

Фотографите побягнаха!

И ние побягнахме!

Докато се натъпквахме в микробуса, Худуърд ни догони, не ни позволи да хлопнем вратата и влезе. Беше вбесен.

— Ти ме насади! — кресна на Медисън.

Медисън попита фотографите:

— Заснехте ли това?

Те кимнаха самодоволно.

Худуърд каза:

— Не знам защо избяга, но знам, че Фаустино ще ме убие! Когато съборих президента — размина ми се, но няма да ми се размине с един capo di tutti capi!

— Аз мисля за всичко — увери го Медисън. — Ти от години си мислиш за пенсиониране. Ето ти билета, който винаги ми е под ръка. Директен полет до Израел. Издаден е на името на Мартин Борман. Има и чудна стая в хотел, резервацията е на същото име. Ето ти и собствения ми златен часовник за твоята дългогодишна вярна служба.

— Почакайте — спрях го. — Не проумявам какво ще излезе от всичко. В образът на Гениалното хлапе съвсем не се вмества и честността. Какво се опитвате да постигнете?

— Скъпи ми Смит, явно вие, макар и да ви хрумват великолепни идеи, всъщност нямате представа за основните принципи и тънкостите във вестникарския бизнес. Преди всичко това е индустрия на развлеченията. Никога не позволявайте на някого да схване какво се опитвате да постигнете, най-вече не давайте на читателите да усетят какво става. Разочаровате ме. Ако бяхте професионалист, бяхте длъжен да кажете „Осемнадесет пункта, цитат — «Медисън успя отново», край на цитата“. А вие вместо това ми задавате въпроси. Можем ли да ви оставим някъде? Трябва бързо да откараме Худуърд до летището.