Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (35)

Седма глава

Събудих се в свят, който работеше срещу мен.

Ремонтната бригада беше позакърпила аратамента. Не бяха изхвърлили багажа ми във фоайето стигнах до заключението, че Утанч е платила сметката за щетите.

Лекарят на хотела, събуден посред нощ, само цъкаше и повтаряше, докато оправяше ръцете ми:

— Трябва да научим пръстчетата си да не тършуват където не бива.

А в момента декемврийското слънце струеше през терасата и френския прозорец. От него ме боляха очите.

Избутах чаршафа надолу, колкото можах с неловки от бинтовете пръсти. Натъртените места още не бяха посинели и пожълтели толкова, колкото очаквах. Чувствах се като улица, по която се е разходил валяк. И всяко движение само усилваше усещанията ми.

Но офицерите на Апарата са направени от здрав материал. Все още разполагах с две оръжия. Бяха чифт пистолети за дуел, зареждаха се с черен барут. Веднъж ги купих евтино, като мислех, че са истински. Но се оказаха съвременно производство, повтарящо модел от 1810 година. Бяха кремъклии. С цеви, дълги двадесет и два сантиметра. Калибър 50 — това дебело сантиметър и половина парче метал можеше да скъса човек на две. Тромаво заради бинтовете вдигнах ударника и натиснах спусъка поред и на двата. Много насърчителни искри! В кутията имаше барут и куршуми. С ръмжене от болките в пръстите ги наблъсках с достатъчно заряд да убия слон. Щом свърших с това, заех се с по-маловажните неща.

Изкъпах се колкото можах. Всяка капка от душа ми причиняваше почти смъртоносно страдание. Намокрих бинтовете. Трябваше да ги изсуша, като пъхам ръцете си в газовата камина. Окуражих се. Само два пъти ги подпалих.

С леко пъшкане хванах слушалката и поръчах по телефона закуска.

И с нея, разбира се, дойде и прокълнатият от Боговете сутрешен вестник.

Мазохизмът не познава граници.

Разгърнах вестника. Ето ти я и първа страница.

„ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ ПРАЗНУВА ПОБЕДА В СЪДА

Крайно изненадващо прозвуча съобщението, че Гениалното хлапе спечели съдебната битка с М. И. Р.

«Богъл, Гаудж и Хаунд» днес заявиха, че в делото «Уистър срещу Масачузетския институт по разрухология» се е стигнало до споразумение преди съдебното заседание, като сумата остана неизвестна.

Самият президент на М. И. Р. потвърди, че Уистър отново посещава занятията и си върши работата в ресторанта.

Студентските бунтове бяха незабавно прекратени.

(Вижте фоторепортажа на стр. 23 — «Студентите победоносно се завръщат в аудиториите по цялата страна».)

В съдебните кръгове кипяха спорове каква може да е сумата, позволила да се стигне до споразумение. Известният астролог Хърман Т. Гесуинкъл смята, че става дума за милиони…“

Тряснах вестника на масата — и си ударих пръстите. Онзи „бибипнат“ Медисън изпълняваше заповедите. Поне от един съдебен процес се отърва. Но така, че да превърне Гениалното хлапе в герой! Да го „бибип“, Бери грешеше в преценката си за Медисън. Този тип беше много по-опасен, отколкото аз или някой друг би помислил!

Все някак успях да завъртя ръчката на вратата. Струпаните от продавача вестници паднаха навътре. Ритнах ги и ме заболяха пръстите на крака.

Не включих телевизора. Не бих включил радиото, всъщност и не бях в състояние. Знаех какво ще чуя и ще видя. Хлапето, Хлапето, Хлапето! О, Исусе!

Животът ми идваше до гуша.

Върнах се в леглото.

Около четири следобед се събудих от звъна на телефона. С две ръце доближих слушалката до ухото си.

Троснат глас попита:

— Инксуич ли е?

Изпъшках:

— Да.

— Инксуич, обаждаме се от местното бюро на Данъчната служба. Само искахме да сме сигурни, че разполагаме с вашия адрес.

Прекъсна.

Изтърколих се от леглото. Ох!

Онази „бибипка“ мис Пинч! Пращаше ми недвусмислено послание какво би последвало, ако не отида при нея! Щеше да ме издаде! Сигурно беше тя. Или имаше тукашния ми адрес, или можеше да го намери, ако порови достатъчно из досиетата на персонала в „Октопус“. Иначе защо Данъчната би се интересувала от мен? Та аз не бях попълнил дори една данъчна декларация през живота си!

Е, нищо друго не ми оставаше. Мис Пинч трябваше да умре. И тя, и Кенди Ликорис. Налагаше се да прибера онези разписки. Най-добре да помисля как да изтърбуша сейфа.

Облякох се, доколкото можах.

Не бях донесъл по-особени експлозиви. Взех всичко, което имах. Сложих ги в джобовете на палтото си. Пъхнах по един дуелен пистолет в левия и в десния джоб.

Изкуцуках додолу и се качих в такси. Поисках да ме остави на една пресечка от жилището на мис Пинч.

Беше зима и затова вече притъмняваше. Отминаваше периодът на най-натовареното движение. Тътрех се по мрачната улица с още по-мрачна решителност в душата си.

Около входа за мазето беше непрогледно тъмно. Наложи се да напредвам опипом. Хванах в дясната ръка дуелния пистолет. Вдигнах ударника. Натиснах звънеца с огромната му цев. Отстъпих крачка назад.

Щеше ми се през 1810 година да са познавали заглушителите. Трясъкът щеше да бъде страховит.

Чух как някой влезе в преддверието. Появи се ивица светлина. Беше Кенди в многобройните си волани. Знаех, че съм направил грешка. Трябваше да звънна три пъти. Вероятно това беше сигналът за мис Пинч. Нали така направи тя вчера.

Но този път сигналът за мис Пинч беше мигът, когато Кенди махна веригата на вратата.

ДРЪН!

Тежка палка се стовари върху главата ми отзад!

Поне ми се струва, че беше палка.

Рухнах сред избухващи около мен звезди. Чух тракането на падналия дуелен пистолет.

Мис Пинч ме бе причакала сред чернилката наоколо, за да натисна звънеца с гръб към нея.

В този момент не можех да мисля за друго.

Когато се опомних, бяха свалили всичките ми дрехи. Бях окован и разпънат на леглото, бинтованите ми ръце — лишени от всякаква възможност за съпротива.

Мис Пинч, облечена в мъжки костюм, с шапка и тясна вратовръзка, стоеше и ме гледаше.

— Инксуич — каза ми тя, — току-що гласувах да те изберат за магарето на годината. Я сега да чуем колко силно можеш да ревеш.

Тя се пресегна към оставените върху сандъчето пистолети, където бяха и експлозивите, извадени от джобовете на моето палто. Завъртя ги опитно в ръцете си. Вдигна великанските кремъчни ударници. Насочи ги към мен — единия в главата, другия в корема.

Натисна и двата спусъка!

Облак ослепителни искри!

Тя весело се засмя.

— Инксуич, забравил си запалника. Под ударниците не си сложил и една прашинка барут.

Това май я забавляваше безумно. Пак вдигна ударниците. Долепи ги до мен. Дръпна спусъка на пистолета в лявата ръка!

Дъжд от искри прогори кожата ми. Прехапах си устните. Нямаше да крещя. Нали тъкмо от това се разгорещяваха двете идиотки!

Кенди надничаше иззад вратата на вътрешната стая.

— Може ли вече да вляза? Нали сега няма да го видя как се съблича?

— Влизай, сладурче — разреши мис Пинч.

— Ооо! — възкликна Кенди. — Целият е черно-син!

— Цветно месо — констатира мис Пинч. — Тази вечер ще си имаме цветно месо. Мило момиче, какво ще предпочетеш — палка или камшик?

Кенди потръпна.

— О, какъв ужас! Нима ми предлагаш наистина да докосна мъж? Нали знаеш, че инструкторът ни забранява. Самата мисъл за това ме плаши!

Мис Пинч много се разтревожи да не я разстрои. Погали я успокояващо.

— Обещавам да се придържам към правилата на Психиатричния контрол над раждаемостта — Хрумна й светла мисъл. Беше обладана от желанието да зарадва партньорката си. — Виж това!

Завъртя надолу заредения пистолет. Твърде късно беше да викам — видях потеклата струйка барут под ударника!

Тя натисна спусъка.

БАМ!

Червен пламък блъвна по корема ми.

Тежкият куршум се заби в стената. Цял наниз ножове рухна на пода.

Облак дим от черния барут запълзя из стаята.

Как ме гореше този барут! Искрите гризяха кожата ми. Не можех да посегна с ръце, за да ги угася.

Запищях! В момента бях толкова оглушал, че почти не се чувах. След малко слухът ми се възстанови.

Но тези чудовища не се стреснаха.

Кенди, запъхтяна и с блеснал поглед, дърпаше мис Пинч и в същото време опитваше да свали дрехите от себе си.

— Пинчи, Пинчи, вземи ме!

Мис Пинч я погледна.

— Толкова скоро ли?

Озърна се към мен с нежелание. Но Кенди я целуваше страстно.

— Добре де.

Мис Пинч я сграбчи, отнесе я в другата стая и тръшна врътата.

Стонове, пъшкания и писъци.

Тишина.

Ниско, свирепо мърморене.

Тишина.

Поне имах половин час да си поема дъх.

Мис Пинч излезе. Само обувките не беше свалила. Застана пред мен и започна да ме псува. Нарече ме с всяка мръсна дума, която бях чувал, добави и някои непознати за мен.

Накрая изчерпи своята жлъч. Седна на дивана.

— Мъже! — произнесе тя с изгарящо презрение. — Мъчители на жени!

— Мис Пинч — започнах аз, — според мен имате психически проблем. Мисля, че е вероятно някакво преживяване през вашето детство да е станало причина за тази смяна на ролите…

Но не можех да измисля причината, създала това чудовище!

— Хайде де, Инксуич, продължавай. Я да чуем сега някоя сочна историйка за тебе и съседските момиченца. Може би ще пуснеш шеговито разказче как си ги хвърлял на брега върху острите камъни и си подскачал по лицата им! А може да си имал малка сестричка, която много грижливо си превърнал в проститутка. О, сигурна съм, че имаш какво да разкажеш. Но ние няма да се забавляваме. Заслужаваш да бъдеш пребит за тези престъпления, Инксуич! И ще бъдеш пребит, Инксуич!

Тя се обърна.

— Кенди! — викна към другата стая. — Този „бибип“ току-що си призна! Идвай тук!

Кенди дойде. Беше гола. Наблюдаваше с интерес как мис Пинч избира голяма палка.

— Ей сега ще чуеш малко истински писъци, моето момиче.

— Нямам никаква сестра! — изревах.

— Като те обработя, ще проимаш — обеща мис Пинч. И започна да изпълнява обещанието си много стръвно. Най-сетне се дръпна. — Сега признавай! Превърна ли малката си сестричка в проститутка?

Незабавно си признах.

— Значи този бой ще ти подейства добре — заключи мис Пинч и този път ме подхвана съвсем сериозно!

Сигурно наближаваше полунощ. Те прослушаха всичките си плочи. Стаята се изпълни с дим от марихуана. И двете бяха голи, изтощени от много притичвания до съседната стая.

Мис Пинч ме освободи от оковите. Някак навлякох дрехите си.

Тя стоеше гола в преддверието, с ръка върху дръжката на вратата, не обръщаше никакво внимание на ледения вятър.

— Инксуич, очевидно не си преминал обучение във фирмата. Твърде явно е, че сексуалните ти предпочитания са да смачкаш някоя жена в леглото. Ти си перверзен тип, Инксуич. Не знаеш ли, че от това се раждат деца, а децата са забранени? Мисли според правилата на Психиатричния контрол над раждаемостта. Роксентър ще те изрита на улицата само да заподозре, че си привърженик на старомодния секс! Така че, Инксуич, ние ти правим услуга. Постепенно ще те отървем от твоята мъжка зверщина. Смятай, че ти е провървяло.

— О, разбира се — изфъфлих аз.

— Много добре, презрян „бибип“ такъв. Ще се видим с тебе тук утре вечерта. Без пистолети. Нито заредени, нито празни. И без гафове.

Тя помълча.

— А, едва не забравих. Ето ти още сто долара. Днес не се прояви особено добре. Утре вечер може да спечелиш повече. Гледай да се появиш, Инксуич.

Тя трясна вратата.

Стодоларовата банкнота изпърха надолу между краката ми.

Треперех като пребито куче в студа.