Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (34)

Шеста глава

Вратата на вътрешната стая се отвори. Жена на трийсетина години влезе превзето, на лицето й беше изписано очакване. Облечена в много женствени дрешки, целите на волани и къдрички. Ситно накъдрената x бухнала коса беше платиненоруса. Имаше големи черни кръгли очи. Не беше особено хубава, но явно се стараеше да извлече всичко възможно от външността си.

— Оооооо — задъха се тя. Подскочи и запляска с ръце. — Ох, Пинч, миличка! Какви чудесни неща правиш! И всичко е за мен!

Тя налетя върху мис Пинч и я целуна страстно.

Лесбийка и нейната „съпруга“!

О, Богове, тогава какво искаха от мен тези!

Кенди отстъпи назад с танцова стъпка и ме погледна — гол и разпънат на леглото. Престори се, че я обзема свян. Накрая каза:

— Не е много голям, нали?

— О, скъпа моя Кенди — промълви мис Пинч. — Ти не си доволна.

— Не, не, сладка моя Пинчи. Моля те, нека не се караме. Той ще бъде направо чудесен! Да не те обидих, мила Пинчи?

Прегърнаха се със сладникаво гукане.

— Махнете тези „бибипски“ капани! — креснах им.

Мис Пинч говореше на Кенди:

— Помислих, че ти ще искаш, поне този път…

Кенди се дръпна ужасена.

— О, не, не! Не бих понесла да докосна мъж. За каква ме смяташ! О, мила Пинчи, как бих могла да постъпя толкова гнусно? Никога, за нищо на света не ще ти изменя, дори с върха на кутрето си!

Мис Пинч й се усмихна отстъпчиво. Замрънка тихичко някаква мелодия без думи, пристъпи напред и започна да маха капана от лявата ми ръка по възможно най-болезнения начин. Повярвайте ми, пищях страшно!

— Ах — отрони Кенди. — Ах, мила моя Пинчи. Целуни ме!

Мис Пинч я целуна. После се върна при мен и довърши работата с лявата ми ръка при максимални мъчения. Крещях до прегракване!

Кенди се настани на един диван. Пъшкаше. Устните й се овлажниха. Разтвори широко колене. И с трескави жестове викаше мис Пинч при себе си.

Мис Пинч я награби, притисна я могъщо към плоските си гърди и я отнесе в съседната стая, като блъсна с крак вратата след себе си.

През червеникавата мъгла от страданията на дясната ми ръка чувах припряно подканяне в стаята. После тихи стонове. После стенания от екстаз. Минута след минута. Накрая пронзително задъхано пищене!

Какво ли ставаше там?

Минаха още минути.

Тихо мърморене.

Вратата се отвори.

Мис Пинч още носеше сакото, ризата и вратовръзката си. Но от кръста надолу беше гола. Дишаше тежко.

Кенди вече беше облечена само с прозрачна блузка. Лицето й беше червено и мокро.

Очите им сякаш горяха.

С какво ли са се занимавали?

Мис Пинч отиде при една Желязна Дева и я отвори. Служеше им вместо хладилник. Извади оттам няколко кутии бира.

Тръшнаха се на дивана и жадно загълтаха бирата.

— Махнете го този проклет капан! — изревах.

Мис Пинч каза безгрижно:

— Инксуич, всичко с времето си.

— Какво сте си наумили? — изръмжах.

— Кажи му — помоли Кенди. — Винаги ми е приятно да те слушам.

Мис Пинч започна снизходително:

— Всички фирми на Роксентър провеждат курсове по „Психиатричен контрол над раждаемостта“. Нали разбираш, най-важното е населението на света да намалява. Размножават се като плъхове. И всички са отрепки. Изяждат световните хранителни запаси, които обаче трябва да бъдат съкращавани, така че цените на храните да растат и приятелите на Роксентър да трупат печалби. Разбира се, такива са правилата на играта.

Тя жадно засмука бирата си и без да си прави труд да изтрие пяната от устата си, продължи с поучителен тон:

— Контролът над раждаемостта иска и нещо повече от хапчетата, пък и „И. Г. Барбен“ няма монопол върху производството им, така че съществува конкуренция. Затова на въпроса, как да контролираме световното население, отговорът е — хомосексуализъм. Ако всеки стане хомосексуален — мъжете педерасти, а жените лесбийки, няма да съществува никакъв проблем с населението. Великото начинание на Роксентър, започнало преди десетилетия, вече дава своите плодове. Обучението по контрол над раждаемостта се въвежда дори в детските градини. Конкурентите на „Барбен“ ще се разорят, защото кому ще са нужни хапчетата? Няма да има масови протести срещу абортите, дори те ще станат безсмислени. Преобладаващата насока е към всеобщ хомосексуализъм.

Курсовете по „Психиатричен контрол над раждаемостта“ са чудесни. Създадени са от доктор Фрайбрейн^[1], шеф на Международната психиатрична асоциация, благодарение на специална субсидия от Роксентър. Както знаеш, Роксентърови винаги са контролирали психиатрията и психологията. Онова, което наричат „нормален“ секс, всъщност е истинското сексуално престъпление. А някогашните „сексуални престъпления“ вече са нормалното нещо. Така че ако всеки курсист подобно на психиатрите се посвети на делото за превръщане на всички в перверзници, садисти и хомосексуалисти, тогава дългосрочната цел на Роксентър да намали броя на световното население ще стане факт. Затова от нас се очаква да превърнем поне един мъж в перверзен тип. И ето че се появяваш ти, Инксуич.

— Няма да се включа! — разкрещях се аз. — Махнете този „бибипски“ втори капан!

Мис Пинч погледна Кенди.

— Как си, миличка? Готова ли си?

— О, да — затрептя гласът на Кенди.

Мис Пинч остави кутията настрани.

Тръгна към дясната ми ръка. Започна да маха капана, като го въртеше насам-натам. Запищях.

— Май нещо е заяло — произнесе мис Пинч със стиснати от задоволство устни.

Бирата на Кенди потече по брадичката й. Тя пъшкаше.

Мис Пинч врътна капана още по-ужасно. Главата ми едва не се откъсна от викане!

Кенди изтърва кутията с бира. Тя забълбука в пенеста локва на пода. Кенди изпъна крака напред. Устата й се отвори, очите блеснаха.

Мис Пинч вече дишаше тежко. Стегна капана още повече. Белите ми дробове замалко да изскочат през устата.

— О, Боже! — пухтеше Кенди.

Мис Пинч рязко дръпна капана. Вреснах така, че аз самият оглушах.

Кенди изпъваше крака, отметна глава назад. Започна да подскача нагоре-надолу на дивана.

Мис Пинч я сграбчи в ръце и с разгорещени целувки по шията я отнесе в другата стая. Трясна вратата.

Чувах стоновете и подканянето. Чувах припрени шумове. И още молби.

Тихи стенания.

После писък!

Минаваха минути.

Гърлено ръмжене. Гласът на мис Пинч.

Още минути.

Ама какво правеха те?

Вратата се отвори. Излязоха. И двете почти напълно голи. Мис Пинч въобще нямаше гърди. В средата на гръдния й кош беше татуирана кама. Късата й коса беше разрошена и влажна.

Кенди имаше размазано червило по цялата шия и корема. Големите й гърди лъщяха от пот.

Тръшнаха се на дивана с протегнати крака. Кенди отпусна глава назад. Изглеждаше съвсем изтощена. Мис Пинч се взираше пресметливо в мен, стиснала устни. Започвах да се страхувам.

— Това, което правите — казах й, — е престъпление. Вие ми откраднахте парите!

— Млъквай! — заповяда тя.

Стана и взе още две бири от Желязната Дева.

Кенди взе своята и притисна студената кутия към „бибипката“ си.

Поседяха така доста време.

После мис Пинч си напълни устата с бира, наведе се над Кенди и изля бирата в нейната уста. Нещо като изкуствено дишане „уста в уста“. Кенди преглътна конвулсивно. Сякаш живна малко.

Мис Пинч извади марихуана от една кутия и сви дебела цигара. Запали я, след това я пъхна между устните на Кенди. Няколко дълбоки дръпвания и Кенди седна.

Мис Пинч взе цигарата и ми я показа.

— Искаш ли да глътнеш малко дим?

— Богове, не! — изрекох веднага, защото вече леко ми се гадеше от ширещата се из стаята воня.

— Хитрец си ти, Инксуич. Но мога да те вкарам в страхотна беля, като те изтропам на твоите началници, че не искаш да пушиш „трева“. И ти знаеш, и аз знам, че въздържането от употреба на носещи щастие дроги е най-бързият начин да се издъниш в някоя от фирмите на Роксентър.

Ха, тук поне я прецаках. Нямах началници.

— Както забелязвам, вие не си дръпнахте — присмях се аз.

— Само „Великото Х“, човече. Само хероин. — Тя пак даде цигарата на Кенди. — Кенди обаче е едно крехко и мило същество. Позволявам й да пуши само „Златото на Акапулко“, най-добрата „тревица“. Нейният психолог все я кара да мине на кокаин, но смъркането на прахчета ще й съсипе червилото. Знам го аз защо прави това. Този покварен „бибипец“ иска да прави секс с нея. Нормален секс. Какъв перверзен тип! — Тя се обърна към Кенди. — Ще го проснем някой ден на онова легло, нали, сладурче?

Кенди седна по-изправено.

— Сега съм добре. Как се казва онзи там?

— О, извинявай, Кенди — Мис Пинч ме посочи. — Онази отвратителна мъжка твар е Инксуич. Инксуич, да ти представя мис Кенди Ликорис.

Кенди бързо стисна ръцете си, макар че никой нямаше намерение да се здрависва.

— Не ми е приятно да се запознаем — изписука тя. И вече мислеше за друго. — Музика. О, мила Пинчи, моля те да пуснеш някаква музика!

Мис Пинч трескаво се втурна и отвори един шкаф. Оказа се стереоуредба. Пусна някакъв запис.

Нисък звук изпълни стаята. Идваше от устите на две дяволски маски до тухлената камина, явно служеща за нажежаване на инструментите за мъчения.

Вагнер! Една от неговите най-сурови, зловещи симфонични творби.

Кенди се заслуша. После започна да гали своите изобилни гърди. Зърната им се надигнаха.

— О, Пинчи, нали няма да си помислиш, че съм твърде пряма, ако кажа, че е време да започнем истинската подготовка за вечерния секс?

Мис Пинч я погали по главата и я целуна по бузата.

— Както кажеш, скъпа моя.

Вцепених се от погледа на мис Пинч.

Тя се запъти към един от шкафовете с мъжки движения на голото си тяло. Затършува вътре. Подбираше нещо сред няколко предмета.

Отстъпи от шкафа. Потупваше дланта си с дълга четирийсетина сантиметра гумена палка.

Кенди седна напрегнато с блеснали очи. Вагнер разтърсваше стаята. Мис Пинч провери веригите, с които бях разпънат.

Погледът й шареше по тялото ми и подбираше пресметливо.

Кенди се разкрачи. Цялата беше възбудено внимание.

Мис Пинч си избра едно от стъпалата ми.

ПЛЯС!

— Хайде, крещи — подкани ме мис Пинч. — Без крясъци няма смисъл.

Зарекох се да не й доставя това удоволствие. Стиснах зъби.

Тя отново се прицели в стъпалото ми.

ПЛЯС!

Болката ме прониза!

Тя мина край леглото. Включи червен прожектор, който осветяваше само мен.

Избра корема ми.

ШЛЯП!

Тогава вече сериозно се зае с работата си.

Озъбена, влагаща цялата си сила, тя заудря навсякъде по тялото ми!

Удари ме по „бибипите“!

Писнах!

Кенди пъшкаше. Очите на мис Пинч горяха от омраза. Гумената палка се надигаше и спускаше в ритъма на Вагнер.

Мъка!

Пищях и пищях, и пищях!

Мис Пинч падна дотам, че започна да ме бъхта с юмруци!

Кенди скимтеше:

— Пинчи, Пинчи, Пинчи! О, Боже, Пинчи, взе ми, вземи ме веднага!

Мис Пинч се извъртя вихрено. Стисна голата Кенди в ръцете си. Нахълта с нея в другата стая и блъсна вратата след себе си.

Нечленоразделни стонове. После писъци, неспирни писъци.

Тишина. Нима мис Пинч уби другата?

Най-сетне гърлено ръмжене. Заприлича ми на псувни.

После пак тишина.

След няколко минути вратата се отвори. Мис Пинч изнесе Кенди. Остави я на дивана, коленичи и се зае да разтрива китките и глезените й.

Кенди се опомни и метна ръце на шията на мис Пинч, която ми каза:

— Инксуич, ти си един мръсен „бибипец“. Имаш гадни мисли. Махни си похотливия поглед от горкото невинно момиче!

Мис Пинч глътна малко бира, Кенди дръпна от цигарата.

След малко Кенди каза:

— Музика. Мила Пинчи, трябва да чуя още музика.

Мис Пинч намери „Нощ на голия връх“. Вдъхващите ужас акорди почти веднага зазвучаха от дяволските маски.

О, Богове, отново щяха да правят това!

Този път усещах палката още по-зле.

Загубих съзнание.

Когато значително по-късно дойдох на себе си, те бяха на дивана, но косата на Кенди се отъркваше в стегнатия корем на мис Пинч.

— Аха — обади се мис Пинч, — реши да не се преструваш повече, така ли?

Тя ме заплю.

Музиката беше свършила. Но не бирата и марихуаната.

След малко Кенди започна да гали късата коса на мис Пинч и каза:

— Музика. Искам музика. Моля те, Пинчи, пусни нещо за душата.

Мис Пинч намери плоча с погребални маршове и я пусна. Този път избра по-голяма палка.

Дори не почаках да ме удари. Изпаднах в несвяст още с печалното начало на първия марш. Някъде от много далеч усещах ударите и плясъците на палката с погребален ритъм по тялото ми.

Вероятно минаха часове, преди отново да се опомня.

Кенди лежеше отпуснато в края на дивана. По нея бяха изписани цели рисунки с червило. Ръцете й висяха до пода. Влажните устни бяха полуотворени. Тя спеше.

Но мис Пинч ми се стори по-смъртоносна отвсякога. Видя, че възприемам света наоколо. Застана разкрачена, с ръце на хълбоците и каза:

— Дължиш ми извинение.

Това беше достатъчно да ме стресне и освести напълно.

— Мислеше, че съм откраднала парите ти. Знаех си. Когато сложих последната пачка в чантата си, знаех, че това мислиш. Сега си признай.

Нямах намерение да говоря. Но тя се наведе и взе от пода палката.

— Да — признах. — И помислих, че сте дала част от парите на отговорника по сигурността.

— На Хогър ли? Ау, как можа да си помислиш такова нещо за Хогър? Вярвай ми, Инксуич, няма да стигнеш далече във фирма на Роксентър, ако имаш неверни мисли за самите стълбове, на които тя се крепи! Той е честен човек. Да не ти е казал нещо?

— На бюрото му имаше купчина пари.

— О, сигурно са били от продажбата на наркотици сред персонала. Той е монополен наркопласьор в сградата на „Октопус“ и по-добре внимавай да не купиш от някой друг. Как можеш да мислиш лоши неща за такъв чудесен човек?

Тя с погнуса огледа моето натъртено голо тяло.

— Всички мъже са зли. И ти си доказателството за това. Не, Инксуич, не си станал жертва на никаква измама. Всичките ти 80 000 долара са ей тук.

Мис Пинч отиде при захвърленото палто. Започна да вади тлъсти пачки от вътрешните джобове. Трупаше ги на маса, в чиито ъгли стърчаха черепи. После започна да ги пръска по мен — дъжд от реещи се и падащи банкноти, накрая покриха и краката ми.

После извади от джобовете още нещо. Няколко листа. Дойде и почти допря голите си гърди до мен. Държеше един лист.

— Това са копия от истинските разписки, които се намират в канцеларията. Като знаех какво ще направиш, извадих копията и сега ги виждаш. Ето тези са най-обикновени разписки, каквито ти подписа. Но я виж ей тези.

Погледнах. Що за чудновата разписка! Върху нея бяха наложени снимка на лицето ми отдолу и малко под ъгъл, имаше и пръстов отпечатък.

— Малцина знаят — процеди мис Пинч през стиснати зъби, — че под тезгяха има камера. Прави снимка на подписващия през разписката и я налага върху нея. Също малцина знаят, че химикалката, с която подписвате на гише 13, взема пръстов отпечатък и с електронен скенер го прави част от разписката. Така че тя съдържа всичко — сумата, датата, лицето и отпечатъка. Няма значение с какво име подписваш.

— Искате да кажете, че Роксентър…

— Не, не, не онзи идиот — прекъсна ме мис Пинч. — Самата мис Гребол е инсталирала това. Усъвършенстване на системата. Разписките със снимки и отпечатъци не отиват в архивите на фирмата. Ти смяташе, че не съм обучена. Но тя ми показа точно как трябва да работя. — Усмихна ми се зловещо и заби лакът в моя наранен и гол гръден кош. — Доста е хитро. Така мис Гребол можела да прибира половината от сумите в налични. Разбираш ли, ако някой се размрънка, тя само трябвало да съобщи на Данъчната служба за теглената сума. Укритите доходи водят до тригодишна присъда, която се лежи във федерален затвор. Това е минимумът. А който донесе за укрития доход на Данъчната, получава от 10 до 20 процента от парите. — Тя ме зашлеви и се усмихна. — Нали разбираш, Инксуич, сега си ми паднал в ръчичките. Мис Гребол обичаше парите. Аз харесвам други неща. Подобрих системата. Ако не изпълняваш точно каквото ти казвам, мога с едно мръдване на пръста да те пратя три години зад решетките. При това ще спечеля 10–20 процента от сделката съвсем законно. На мис Гребол й липсваше въображение, макар и да беше лукава посвоему. Като се възползвам от тази система, мога да изнудвам половината служители на „Октопус“. И да получа повече пари и услуги, отколкото мис Гребол някога си е мечтала.

Тя се изправи. Стоеше гола в червената светлина. Вдигаше пълни шепи пари и ги пръскаше над мен. Пърхаха наляво и надясно, сипеха се по моята посиняла голота и наоколо ми.

Най-сетне каза:

— Така че всички тези пари са твои, Инксуич. До последния цент. Не са ли прекрасни?

Тя погали с няколко банкноти разранените ми бедра.

После с ураган от шеметни движения събра всичко и го напъха в голяма бяла торба. Остави я в долната половина на сандъчето, което всъщност беше сейф. Забелязах това, когато затваряше вратичката. Смени комбинацията с един замах.

Върна се при леглото.

— Само аз знам комбинацията за този сейф. И не можеш да я изтръгнеш от мен с побой. Там са парите ти, Инксуич.

Стоеше пред мен, разкрачена и безсрамна. Вдигна ръка. Стискаше в пръстите си стодоларова банкнота.

— Това — каза тя — ще ти плати таксито до вкъщи. Ще стигне и за таксито, с което ще се върнеш тук утре вечерта.

Презрително пусна банкнотата върху мен.

— Може би — продължаваше — утре ще се смиля над теб и ще ти дам още от твоите пари.

Гледах ужасен това чудовище!

— Сега обещай, че ако те пусна, няма да правиш сцени.

Исках да я убия и тя ясно го разбираше.

— В онзи ъгъл на стаята има банкова следяща камера, затова си избий от главата всякакви идеи за убийство. Обещаваш ли?

Какво друго ми оставаше да направя? Обещах.

Освободи китките и глезените ми от оковите. Надигнах се болезнено, а тя ритна дрехите ми към мен.

Облякох се. Вдигнах стодоларовата банкнота.

— И още нещо — каза тази гадна „бибипка“, — ако още веднъж доближиш гише 13, просто ще те гръмна с ловната пушка под тезгяха и ще обясня, че е станало случайно. Единственото място, Инксуич, където ще получиш пари, е тук.

Тя отвори вратата, после решетката от ковано желязо. Стоеше гола, със стиснати устни в ледения вятър.

— Инксуич, когато за пръв път дойде на гишето, казах ти да се разкараш. Не ми се вярваше да ставаш за нещо. Но благодарение на Психиатричния контрол над раждаемостта напоследък всички мъже около мен станаха педали, за да помогнат в намаляването на световното население. И аз отказвам да рискувам да разделя двама скъпи на сърцето ми обратни. Затова по-добре ти, Инксуич, отколкото нищо. Но не си кой знае какво. Така че утре вечер ще те видя тук. По-добре е от три години във федерален затвор. Педалите там ще те убият. И не закъснявай!

Бих й ударил шамар, ала пръстите ме боляха твърде силно.

Повлякох се навън в студената безрадостна нощ.

Но не ми липсваше надежда, колкото и смътна да беше тя. Следващия път щях да убия тази „бибипка“!