Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (33)

Пета глава

Точно според графика, плътно обкръжен от втурналите се навън тълпи след края на работното време, обектът-мишена беше достъпен за наблюдение.

Мис Пинч! Облечена в широко мъжко палто. Обектът-мишена се полюшваше на ръката й — нейната чанта!

Потопът от отиващи си вкъщи служители се изля край движещите се по Седмо авеню коли.

Със спусната на челото шапка, с вдигната яка на палтото следях отблизо обекта-мишена. Бях толкова печен в подобни занимания, обучен от Апарата до най-висшата възможна квалификация, не предвиждах никакви затруднения да се сдобия с него. Светкавично дръпване, мигновено бягство, натъпкване на съдържанието по джобовете ми и захвърляне на обекта-мишена в най-близката кофа за боклук — победата щеше да бъде моя!

Тресях се от възбудата на преследването.

Не всеки ден се случва дивеч на стойност 80 000 долара да внася ловна тръпка в живота ти.

Виждах, че чантата, черна и увиснала на презрамка, беше обемиста и направо жадуваше да бъде изкормена от умелия ловец. А после, след триумфа, нямаше по принуда да крада камиони за пренасяне на мебели и да поглъщам солидни порции газ само за да изпълня своя дълг.

Мъжката походка отличаваше жертвата. Не можех да изтърва от погледа си тежкото светлосиво палто. Нейната сива шапка с увиснала периферия беше като фар, зовящ подхвърляния от вълните мореплавател сред безмилостното и бурно море на Ню Йорк.

Тя очевидно вървеше към близката станция на метрото. Внезапно ме обзе паника. Нямах достатъчно пари да си купя жетон и да мина през контролните автомати.

Но съдбата ми се усмихна. Мис Пинч се забави до будка за вестници.

Блъскан от бързащите хора, аз се прокраднах зад нея. Тя се опитваше да избере между „Бодибилдинг за мъже с голи снимки“ и списанието „Без гащи — големи голи постери“. Май решението я затрудняваше. Прелисти едното, после другото, пак се върна на първото.

Когато залогът е 80 000 долара, защо да се бавя?

С ръка на експерт, протегната иззад гърба й, свалих чантата от рамото й с движение на експерт!

И побягнах като изстрелян от лък!

Взех я! И си мислех, че накрая ще тържествувам!

Колко е трудно да си вършиш работата с неопитни подчинени! Човек трябва да прибягва до такива необичайни действия!

Тичах.

Чувах тънкия писък на полицейска свирка.

Сиигурно ме преследваха!

И тъй като бях прекалено хитроумен, първата ми мисъл беше да прибера съдържанието на чантата и да се отърва от тази улика.

Прикрит сред гъмжилото, бръкнах с дясната ръка.

ЩРАК!

АУУУУ!

Нещо скрито хвана ужасно мъчително ръката ми!

Опитах се да я освободя.

Но нещото, каквото и да беше то, се оказа закрепено за дъното на чантата.

С невероятни усилия се мъчех да изтръскам чантата от ръката си. Но тя не падаше.

Стиснах с лявата ръка дъното и я задърпах.

МЪКА!

В тези извънредни обстоятелства спрях и реших да използвам лявата си ръка, за да освободя дясната. Пъхнах и лявата в чантата.

ЩРАК!

АУУУУУ!

Нещо стисна и лявата ми ръка!

И двете ми ръце бяха в чантата. Не можех да ги измъкна!

А слабият звук на полицейската свирка не спираше.

Идваше от чантата.

Рязък, самодоволен глас се обади зад мен:

— Така си и мислех.

Мис Пинч!

Натисна отстрани чантата с пръст и полицейската свирка млъкна.

Но това не беше всичко, което тя направи. Завря нещо твърдо и кръгло в бъбреците ми. Пистолет!

Страдах ужасно. Усещах пръстите си сякаш в челюстите на свиреп звяр. На два свирепи звяра.

— Не пътувам с метро до дома си — обясни ми тя. — Живея само на няколко пресечки оттук. Затова тръгвай кротко и без никакви крясъци. Този пистолет е с много слаб спусък. И никой минувач не може да го види. Стига си пищял. Правиш сцени и накрая май ще бъда принудена да повикам ченгетата. Тръгвай, Инксуич.

Прехапах устни. Някак понасях разпъващата ме на кръст болка. Куршум в бъбрека с нищо нямаше да подобри положението ми. Избягнах това, като тръгнах напред.

Прекосихме „Бродуей“. Минахме два квартала в северна посока. Пак завихме на запад.

Тя ме спря пред слизащи надолу стъпала — вход на подземно жилище в овехтяла сграда, засега отървала се от съдбата на повечето съборени постройки наоколо. Стъпалата бяха затрупани от сняг и боклуци. Виждах всичко през червената пелена на страданието.

Мис Пинч три пъти натисна звънеца.

После извади ключ и отвори решетката от ковано желязо. С друг ключ отвори вратата на подземието. С помощта на пистолета ме натика в малко преддверие. Затвори и заключи решетката, после вратата.

— Ако искаш, можеш пак да си пищиш — каза тя. — Това подземие е напълно звукоизолирано. Случайно го намерих. Освен това отзад има малка хубава градинка, където човек може да закопае ненужни трупове. Така че бъди послушен и прави каквото ти казвам.

С ритник ме вкара в следващата стая.

Въпреки заслепяващите ме мъки това място ме стъписа. Тя усети състоянието ми и обясни доволно:

— Сама съм проектирала обзавеждането.

Всичко беше в мрачно червено. По стените висяха подредени с вкус инструменти за изтезания. Гирлянди от камшици заместваха завесите. Средата на стаята заемаше грамадно легло, върху четирите му колони се зъбеха ухилени кошмарни мутри. В ъгъла с главата надолу висеше тялото — надявах се да е чучело — на козел. От него стърчаха множество стрелички.

— Сега просто седни на леглото, Инксуич.

Тя ми помогна с побутване на пистолета.

— Така, знам, че вероятно си доста напушен — продължи мис Пинч с присвити очи. — Мъжете са насилници, на които не може да се разчита. Следователно, не бива да започнем процедурата по махането на чантата, преди да вземем някои предпазни мерки. Иначе току-виж, си ми се изплъзнал.

С лявата си ръка тя разкопча палтото ми. Ръката й се плъзна и отпусна колана ми. Канех се да скоча, но май щях да си счупя зъбите в цевта на оръжието. Останах неподвижен.

Тя ми махна обувките.

Издърпа панталона.

Свали ми гащите.

Издрънча верига.

Закопчаваше стоманена окова на десния ми глезен. Дебелите пръстени на веригата я крепяха към предния десен стълб на леглото.

Окова и левия ми глезен и го върза към левия преден стълб на леглото.

Мис Пинч седна на леглото зад мен. Издърпа през главата ми палтото, сакото и ризата, смъкна ги върху ръцете ми.

После ме извлече до средата на леглото. От десния заден стълб прокара стоманена окова на дълга верига. Закопча я на моята изтерзана дясна китка. Направи същото и с лявата.

Отиде при стълбовете и скъси веригите на оковите около глезените ми, така че бях широко разкрачен и не можех да помръдна.

Ръцете ми още бяха хванати в чантата, но тя доколкото можа, обра хлабавината и по веригите на техните окови.

— Виж какво, знам, че сигурно много боли от тези капани — каза мис Пинч с особено приветлив глас. — За съжаление ще трябва да ги махнем. Но само ако обещаеш да не опитваш разни удари. Мъжете са такива насилници!

Молих се и обещавах.

Тя опипа чантата отвън и нещо се освободи. Махна я.

Два грамадни капана за плъхове!

Зъбите им се забиваха все по-дълбоко с всяко движение!

Застанала значително по-далеч, отколкото бих успял да замахна, тя издърпа ръкавите от дясната ми китка, като разкопча и закопча стоманената гривна. После изпъна веригата така, че пръстите ми почти стигаха до десния стълб на леглото. Повтори същото с лявата ми ръка.

Бях гол и разпънат, окован с лице към тавана по средата на това легло!

Мис Пинч си съблече палтото. Свали шапката от главата си. Оправи си косата пред огледало в рамка от кинжали.

— Забравихте за капаните! — писнах насреща й, обезумял от мъченията на смазаните ми пръсти.

— За всичко си има време и място — каза мис Пинч. После повиши глас: — Кенди, бебчо! Ела да видиш какво доведох тук за нас!