Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (32)

Четвърта глава

Имах си и лични проблеми.

Бях без пукната пара в джоба.

На мен също ми хрумна великолепна идея. Нямах търпение да се захвана с изпълнението й.

Погледнах си часовника. Разполагах с предостатъчно време, стига да побързам.

На ъгъла на „Мес Стрийт“ огледах всичко наоколо.

Камионът ми беше изчезнал!

Някой „бибипец“ бе откраднал превозното ми средство!

Сега просто беше наложително да побързам. Стрелката опасно наближаваше пет часа.

Трескаво се озъртах. Наблизо имаше светофар. Още една идея! Втурнах се през улицата на червено, бягайки от колите. Озовах се до водещото на север платно.

Сега там отпред светна червено. Движението спря. Затичах край редицата автомобили.

Видях стара жена зад волана на раздрънкан „Форд“. Сграбчих дръжката на вратата, отворих и скочих вътре.

Изтръсках своя „Деринджър“ от ръкава и я мушнах в хълбока с него.

Тя зяпна.

— Това е грабеж! — изскърцах аз. — Веднага карайте към „Роксентър Плаца“ или ще си отнесете едно изнасилване!

Тя изпищя тъничко.

— Карайте! — заповядах отново.

Светна зелено. Оставяйки ехо от писъци след себе си, ние се понесохме на север.

Погледнах часовника. Оставаше ми малко време. Но тази жена караше на зигзаг по цялата улица!

— Карайте направо! — заповядах.

— Не виждам нищо без очилата! — вресна тя. — Извадете ми очилата от жабката!

— Карайте! — за по-внушително я ръгнах в ребрата с „Деринджъра“.

Криво-ляво, като непрекъснато я насочвах, изпълзяхме на „Авеню ъв ди Америкас“ и запрашихме на север. Намирахме се само на четири квартала от „Роксентър Плаца“, но тук улиците бяха оплетени хаотично. Карането приличаше на бродерия.

Колата поднесе и едва не паднахме в строителен изкоп.

Тя наби спирачки. Аз почти излетях през предното стъкло.

— Не виждам без очилата! — пищеше жената. — В жабката са!

Добре де! О, Богове! Всичко ще направя, само да не се пребием! Отворих капака.

ПУУФ!

Пълна порция газ право в лицето ми!

Разкрещях се! Ослепях като къртица.

Тя май отвори вратата откъм мен. Обувки с остри токчета се забиха в тялото ми.

Бях изхвърлен на паважа! И се изтърколих право в изкопа!

Чух ръмженето на отдалечаващия се „Форд“.

Заопипвах наоколо с надеждата да намеря моя „Деринджър“ и да стрелям по нея. И тогава установих, че тази „бибипка“ дори ми е откраднала оръжието!

Намерих някакви кърпички. Опитах се да си избърша очите.

Боже, как смъдяха!

Вече виждах малко светлина, но всичко ми се сливаше в сиво, без каквито и да било подробности.

Препъвах се напред. Страхувах се да не закъснея. Не можех да различа какво показваше часовникът.

Предметите пред очите ми се проясняваха. Магазин за номера и майтапи! Затътрих се вътре.

— Имате ли водни пистолети?

Смътно различих, че поставят четири-пет на тезгяха пред мен.

— Откъде да знам, че са изправни?

Човекът, който и да беше, наля чаша вода и ги напълни. Докопах един и го изстрелях в очите си. Направих същото с втория. Още един в носа. И последния — в устата.

Вече виждах!

— Повредени са — казах и побягнах навън.

Чашата с вода се пръсна в рамката на вратата, когато вече излизах.

Препусках към желаното място.

Влетях във фоайето, което ми беше нужно.

Помъкнах се нагоре по стълбите, изтощен и задъхан.

Богове, трудно е да обикаляш из Ню Йорк! Дебнат те на всеки ъгъл!

Но благодарение на Боговете дойдох навреме!