Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (28)

Седма глава

Хелър се возеше в обикновено такси. По отражението му в стъклената преграда на кабината можех да видя, че беше облякъл светлокафяв костюм от туид, копринена вратовръзка, а отгоре носеше палто от мека кожа. Доста елегантно. Опитах се да разбера накъде пътува по отминаващите зимни картини, на които той като че много се радваше. Движеха се по някаква магистрала. Вляво погледът му улавяше отблясъците по огряна от слънцето вода.

Статуята на свободата! Ей там. А зад нея, отвъд залива — Манхатън.

Бейб Корлеоне… отиваше да се срещне с Бейб Корлеоне!

Както очаквах, скоро излязоха от магистралата и след минути вече обикаляха из внушителния Байон.

Каза на шофоьора да го чака, след малко вече поздравяваше Джовани, който ми се стори смутен.

— Хлапе, днес май не й е много весел ден — каза Джовани. — Ще е по-добре друг път да се видиш с нея.

— Не мога да чакам — отговори Хелър.

Джовани сви рамене. Почука на вратата на хола, после я отвори.

Бейб беше облечена в светлосив всекидневен тоалет. Крачеше напред-назад по цялата дължина на грамадния хол, като само поспираше да погледне зимното слънце през панорамния прозорец. Измина още два пъти хола, преди да каже:

— Покани го да влезе.

Хелър влезе.

Бейб обърна към него своите сиви очи, от които лъхаше студ, всичките метър и деветдесет и пет, побрали се в тялото й, сякаш крещяха за желанието й да го сгълчи.

— А днес какво можеш да кажеш за свое оправдание, млади момко? Ти разбра ли ме или не, когато ти казах да спреш някак тези „бибипски“ гнусни писания за тебе? Не, не ме прекъсвай! Няма и четвърт час, откакто по този телефон — тя посочи с пръст — в тази стая — сега сочеше пода — трябваше да слушам цели петнайсет минути приказки от жената на кмета, и то само ЗА ТЕБЕ! — Насочи пръста си към него. — Виж какво, не ме прекъсвай. Знам, че си съчинил някакви бледи, жалки, изсмукани от пръстите си историйки, за да ми обясниш ТОВА! — Сега сочеше цял куп сутрешни нюйоркски вестници. — Единственото добро нещо беше, че онази е хванала хрема и не можеше да приказва прекалено дълго!

Виж какво, Джером, тези твои задявки с репортери-престъпници трябва да престанат. И то веднага! Не, не ме прекъсвай. Знам, че бях твърде заета. Знам, че не отделих нужното време, за да направя и невъзможното за твоето добро възпитание. Но това не е НИКАКВО извинение за тебе!

Джером, самата идея да се занимаваш със съдилища не е почтена! Въобще не струва, Джером! Така човек се превръща в посмешище за всички. Така губи уважение! А вече трябва да си набиеш в главата, че ти е необходимо уважението на хората!

Джером, стига си се размотавал с разни журналисти и престани да си пъхаш носа из съдебните зали! Защото съдът е една измама, Джером! Не ти е мястото там! И стига си ме прекъсвал!

Джером, за мен това е много изтощително и досадно. Да, знам, че си пренебрегвах задълженията. Но, Джером, ако не харесваш някого, ти не го съдиш. А измисляш подходящ номер как да го затриеш. Само слабаците, тъпанарите и идиотите си губят времето в съда. Ако искаш справедливост, единственият начин да я получиш е да си купиш подходяща пушка, да се научиш да стреляш с подходящ телескопичен прицел…

— Моля ви! — извика Хелър. — Моля ви, може ли да ви прекъсна?

— Не може. Какво искаш?

Хелър й подаде пакетче. Беше увито в сребриста хартия и вързано с черна лента.

— Имам подарък за вас!

Тя малко омекна и взе пакетчето, но каза:

— Няма смисъл да ме подкупваш с някакво си gingillo. Никакви дреболийки не могат да компенсират онова, което заради тебе трябва да търпя от жената на кмета! Свършиха ми думите, докато се опитвах да я убедя, че ти си само едно добро момче, което малко е кривнало от правия път…

— Отворете го! — отчаяно помоли Хелър.

— Добре де — с мразовит глас каза тя. — Само за да те поразглезя още малко.

Изтръска стилет от скрит под ръкава калъф и сряза черната лента. Раздра сребристата хартия. Разгъна я.

Зяпна съдържанието на пакетчето.

Обърна го, за да се увери, че няма грешка. Пак се взря в него. Вдигна ококорените си очи към Хелър.

— Паспортът на ГУНСАЛМО СИЛВА!

Най-после прозря истината.

Втурна се към Хелър и метна ръце през врата му.

— Ти си го УБИЛ!

— Е, не точно — обясни Хелър. — Той горе-долу сам се гръмна!

— Ох, МИЛОТО МИ МОМЧЕ!

Тя се дръпна. Погледна пак паспорта и викна:

— ЙУХУУ!

Завъртя се в танц из хола. Най-накрая се отпусна в едно кресло.

— Ave Maria, най-после Свети Джо е отмъстен!

Разплака се.

След малко попи сълзите с кърпичка и започна да натиска бутони един след друг.

Вътре нахълтаха служителите й, сякаш бе включила пожарна сирена. Тя вдигна паспорта.

— Гунсалмо Силва е мъртъв!

Така се развикаха от радост, че се наложи да намаля звука.

Тя отиде да покаже паспорта на портрета на Свети Джо. Изстреля като картечница цяла реч на италиански, казваше му, че предателят е вече труп, сега душата на скъпия покойник могла да почива в мир, щяла да поръча огромна възпоменателна меса, щом намери свободен миг.

Завъртя се към подчинените си.

— Бързо, донесете на Джером мляко и сладкиши!

Накара Хелър да седне в собственото й любимо кресло. Донесоха му млякото и сладкишите.

Бейб обсъждаше плановете си за празненство и меса.

Внезапно се сети нещо.

— Сигурна съм, че ще му направят погребение. Да, и за това трябва да се погрижим. За погребението на Силва. Нали имаше някакъв брат и чичо? Така, какво можем да направим за погребението на Силва? Голяма украса от цветя. Точно така. Ще изобразява черно куче. Джорджо, погрижи се за тази поръчка. О, да. И аз ще присъствам. И ще измисля как да накарам жената на кмета също да присъства. Какво ли да облека? Бяло и червено? Може би ще е само червено. Червен воал… Не, не, ще трябва да измисля нещо по-добро! Джорджо, обади се на моя моден дизайнер. Предай му, че заповядвам да сътвори най-празничната дреха за това погребение! Охо, това вече ще сложи на мястото й жената на кмета! Тя ще дойде, навлякла нещо не по модата. Ох, Джером, вземи си още сладкиши!

Италианци! Минаха два часа, докато се поуспокоят малко.

Най-сетне започнаха важните телефонни обаждания и вероятно по цялата огромна организация на Корлеоне, на запад и на изток, по целия свят се разнесе като вълна новината, че убиецът на Свети Джо е вече труп. И тъкмо когато ми се струваше, че вълнението е затихнало, някой звънна да потвърди, че Силва бил в моргата на Ню Йорк и че по тялото му нямало и една останала здрава кост. Тогава всичко започна отначало, този факт се впусна да преследва предишния надлъж и нашир из империята Корлеоне по света. По техните машини в мазето запристигаха поздравителни телеграми чак от Нова Зеландия, от кораби в океана и от летящи самолети.

Навитите на рола ленти започнаха да се трупат в краката на Хелър, а Бейб оживено четеше на глас всяко послание със светнали очи.

След време Хелър каза, че му се налагало да се връща в Ню Йорк, иначе котаракът можело да остане гладен. Но Бейб го накара да остане. Котките можели да почакат. Знаела, че младите момчета били вечно гладни, затова го принуди да се натъпче с обяд до пръсване.

Когато се разправи с третата порция спагети, той каза:

— Има още нещо.

Извади от джоба си картата, която го видях да намира в портфейла на Черното палто. Заподозрях, че това е била главната причина да дойде при Бейб.

— Можете ли да ми кажете кой е този човек?

Бейб прочете името. Смръщи се от усилие да си спомни.

— Ингано Джон Скроконе? Май съм го чувала някъде. Но не помня. Джовани! — Когато повиканият се появи, тя му нареди: — Пусни това в компютъра и виж какво ще излезе.

Джовани скоро се върна от мазето.

— Тоя е главен счетоводител при Фаустино Наркотичи, въшка на въшките.

— Джером! — възкликна шокираната Бейб. Впи поглед в него. — Ти общуваш с неподходящи хора! Джером, трябва винаги да внимаваш за доброто си име.

За миг се учудих защо той не й каза, че е убил човека. После се сетих, че Хелър всъщност въобще нищо не им каза.

Стъписах се от внезапната увереност, че той знае за наблюдението. Страхуваше се да не го хвана как нарушава Кодекса. Гранатата! Ето защо не можеше и не искаше да каже дори на Бум-бум как умря Силва. На Земята не съществуваха мощни гранати от този вид. Това трябваше да е причината. Всеки нормален човек би си скъсал устата от самохвалство. А той така мълчеше, че даже направи глупостта да не спомене за другите трима застреляни!

— Джером — подхвана Бейб, — най-сериозно обещавам, че вече няма да те пренебрегвам. Кръвта си казва думата и ти днес доказа това. Но и възпитанието е особено важно. И така, като добра майка би трябвало да отделям повече внимание на твоите нужди и, разбира се, в същото време твърдо да устоявам на изкушението да те разглезя. Толкова си свикнал със срамния ми навик да не се грижа за тебе, че дори щеше да излезеш оттук, без да си хапнал, и щеше пак да се шляеш насам-натам като някой безпризорен.

Тя взе писалка и я вдигна над снежнобялата ленена покривка.

— Разбира се, първо имаш нужда от изцяло нов гардероб — Тя записа това. — После няколко коня за мачове по поло. Когато биеш другите момчета с бухалката по главите, след време ставаш истински джентълмен. Да, твърдо няколко коня за поло.

Записа и това. Помисли малко.

Хелър понечи да заговори, но тя долови това предварително и му махна с ръка да мълчи.

— О, да. Сега е зима. Ще имаш нужда и от нови кънки. — Записа го. — Разбира се, скоро ще дойде и пролетта. Значи ще имаш нужда от бейзболна бухалка.

Хелър пак се накани да отвори уста, но този път тя направо го засече.

— Не, повече никакви състезателни коли. Нито една, Джером. Може и да си мислиш, че се държа прекалено сурово с тебе, но ушите ми не биха понесли и една дума дори за състезания от жената на кмета!

Тя се замисли.

— Щях да прибавя старата вила на Капоне в Маями Бийч, но нея получаваш за Коледа и искам да си остане изненада. Част от задълженията на добрата майка е да не разглезва момчето си наведнъж.

Провери отново списъка, да не би да е пропуснала нещо.

— Добре. — Нарисува голяма окръжност около бележките си по покривката. — Така ще оправим всичко. Освен новия ти гардероб трябва да ти измислим много бързо нещо и за погребението на Силва… Червен смокинг и къса пелерина. Да, така е добре. И подхожда на моята рокля. Хайде, Джером, вземи си още от сладкишите.

От улицата слабо долиташе звук на клаксон. Изведнъж Бейб кресна:

— Джовани! Какъв е този дяволски шум навън?

Джовани веднага се озова до вратата.

— Такси от Ню Йорк. Разправя, че чакал Хлапето вече три часа.

— В името на кръвта Христова, плати на този „бибип“ да се разкара! Какво си въобразяваш, че ще върна Джером в града с някакво си такси? Кажи на Батиторе да изкара лимузината ми от гаража! Да не смяташ сина ми за някакъв си боклук? И кажи на Батиторе, че искам отзад в колата да е топло и уютно. Да не искаш Джером да настине? — Тя се обърна към Хелър. — За какво говорихме? Ах, да. Ще ти увелича джобните пари…

Това вече беше прекалено! Вбесен от цялото внимание и обожание, което Хелър получаваше, аз изключих екрана и бутнах устройството по-надалече от себе си. Има случаи, в сравнение с които даже мазохизмът бледнее.

Стори ми се по-добре да разбера какво приказваха по радиото и телевизията за този „велик подвиг“, с който се хвалеше наляво и надясно. Изслушах няколко новинарски емисии. Аха! Нито дума не споменаха!

Уговорих си по-голям кредит с продавача на вестници и се сдобих със следобедните издания. Защото в сутрешните нищо не се появи. Но в един от следобедните вестници имаше малка бележка, свряна между материалите за последните модни тенденции.

„ТАКА СЕ ОБЛИЧАТ В ГРАДСКИЯ ЦЕНТЪР

Труп, идентифициран като Гунсалмо Силва по отпечатъците на пръстите и зъбите, беше намерен в ранните часове на утрото на Пето авеню, явно паднал от покрива на сградата, където се помещава «Балтман и Съдружие». Изглежда Силва е бил облечен в черна дамска рокля. Да се чуди човек дали пък това не е току-що зародила се насока в модата.“

Това беше правилната гледна точка за скорошната случка. Вестниците никога не лъжат. И в тези неща, и във всички останали те казват самата истина. Роксентъровци и Медисъновци имат грижата за това!

Почувствах се малко по-добре. Вече не подскачах от тикове и не се налагаше да си стискам устните, за да сдържам тихите писъци, които напираха да изскочат от гърлото ми.

Положението ми беше много трудно. Бях разорен. Хелър ме ограби. А мис Пинч нямаше представа какви са задълженията на касиера.

Но все някак, треперещ, изоставен и самотен, щях да продължа по садистично трънливия път, който някои хора на шега наричат живот.

Нямах кристално кълбо и затова си въобразявах, че поне в този ден не ме дебнат други сътресения.

Грешах!