Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (24)

Трета глава

Хелър нарами чантата. Стисна единия тежък сак под лявата си мишница и хвана дръжката на другия в лявата ръка. С дясната взе метлата и кофата и тръгна към фоайето пред снекбара и щанда, като с ритник затвори вратата зад себе си.

Асансьорът беше изключен за през нощта. Той зави към стълбището и тръгна по стъпалата надолу.

Там седеше котаракът! Явно бе слязъл малко по стълбата, преди да избухне гранатата, защото изглеждаше невредим. Когато Хелър го подмина, животното го последва.

Но от наблюдателната площадка до земята са осемдесет и шест етажа! Жителите на Ню Йорк дори устройват всяка година надбягване отдолу до върха, по всичките тези 1860 стъпала. Хелър май си въобрази, че участва в състезание, само че в обратната посока. Прескачаше по шест стъпала наведнъж, почти ми заприлича на свободно падане.

Слезе два етажа по-надолу. Чу шум зад себе си. Спря и се озърна.

Котаракът стоеше на площадката над него, мяучеше и го гледаше укорно.

— Охо — промълви Хелър. — Май за тебе е твърде бързо, а?

Върна се при зверчето и го настани в кофата. След това пак се понесе вихрено по стълбата. Котаракът се хвана за ръба на кофата и с любопитство наблюдаваше странното спускане.

Хелър излезе на 34-та улица. Бум-бум го чакаше там със старото такси. Той се пресегна назад и отвори вратата за Хелър, но погледът му остана прикован някъде напред.

— Отсреща изстъргват някакъв тип от тротоара на Пето авеню — каза той. — Какви си ги забъркал?

— Карай — подкани го Хелър.

Бум-бум зави в отсрещното платно и шеметно се понесе на запад.

— Исусе — подхвана пак Бум-бум, — ама никой нищо не ми казва, даже ей тоя котарак!

Минаха два квартала и котаракът замяука.

Хелър заповяда:

— Спри.

— Къде?

— Пред деликатесния магазин, разбира се. В името на Великия бластер, ти май и котешки език не разбираш, а?

Бум-бум качи колата на тротоара и спря. Хелър му каза:

— Сега отиди да купиш малко мляко.

Хвърли една банкнота на Бум-бум и включи осветлението в кабината.

Огледа котарака. На нашийника нямаше никакви надписи. Откри твърде стегната корда около врата на животинчето. Измъкна отнякъде малки секачки и преряза кордата. На нея беше закачено медальонче.

На него пишеше „Градски приют за помияри. — 7 А 66“. Хелър заговори на котарака:

— Охо, значи си пандизчия? Не се тревожи, ще унищожим уликата и няма да те съдят като съучастник.

Хелър изсипа съдържанието на чантата върху седалката. Паднаха разни неща, оплетени в преждата. Хелър гласно започна да ги изброява.

— Волтарианска флотска граната, остарял модел. Специален нож, използван от Апарата. Руски рубли. Пътнически чекове, издадени от панамска банка. Най-различни канадски, швейцарски и щатски паспорти. Багажна квитанция. — Запремята из ръцете си пачки с банкноти. — И щатски долари с бандероли от турски банки. — Отпусна се назад на седалката. — Но това е ЩУРОТИЯ!

О, Богове, познавах тези пари! Това бяха моите сто хиляди! Колко е жестока съдбата! Стоте хилядарки попаднаха в ръцете на Хелър! Заскубах си косата.

Бум-бум се вмъкна в колата.

— Защо са всички тия грижи за една котка?

— Той ми спаси живота. Вече съм отговорен за него.

Бум-бум носеше четвърт кило сметана. Махна капака на кутията и тъкмо я пускаше на пода, за да е по-удобно на котарака, когато видя парите.

— Божичко, Джет! Тоя писан ли ти ги даде?

Хелър отвърна:

— Той е един много богат котарак.

— Ама не е ли малко младичък да събере толкоз мангизи?

Бум-бум гледаше как котаракът си навря муцунката в сметаната.

Хелър рязко отвори единия от саковете. Както се оказа, вътре имаше странни предмети. Извади нещо, което приличаше на плътно прилепващ тренировъчен екип. Етикетът още не беше махнат:

ИЗДЪРЖА УДАРНО НАЛЯГАНЕ ДО 2 КИЛОГРАМА НА КВАДРАТЕН САНТИМЕТЪР.

ИЗПИТАН В ЛАБОРАТОРИИТЕ НА ЦРУ, ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

Хелър изрече:

— Все по-тайнствено и по-тайнствено. Тук има неща отвсякъде — Русия, Панама, Канада, Швейцария и още откъде ли не, даже от Турция и Вашингтон.

Бум-бум се намеси:

— Това е африканска порода котки. Леля ми имаше една със същите бели, оранжеви и черни петна. Страхотни бойци са и разправят, че били прекалено умни за котки. Викат им калико. Мъжки каликоси много трудно се намират. А, да, освен това носели късмет. Така де — добави с тон на всезнайко, — към Русия и Вашингтон можеш да добавиш и Африка. Ако тази чанта е негова, трябва да ти кажа, че котаракът голяма разходка си е направил.

Хелър прелистваше паспортите. Все същото лице на снимките, но с различни имена. Стигна до щатския паспорт. Ръцете му трепнаха.

ГУНСАЛМО СИЛВА!

Хелър прикри текста с длан и показа само снимката на Бум-бум.

— Кой е този?

Очите на Бум-бум се изцъклиха.

— Исусе Христе! Ами че това е ГУНСАЛМО СИЛВА!

Хелър също погледна паспорта.

— Благодаря. Само исках да съм сигурен. Но кой Гунсалмо Силва, откъде е?

— Sangue di Cristo!^[1] — почтително възкликна Бум-бум. — Ти току-що си пречукал Гунсалмо Силва!

— Котаракът свърши работата — обясни Хелър. — Той е професионален убиец. Има досие, дълго колкото опашката му. Навсякъде са разлепени обяви, че го издирват. И той ей сега се е измъкнал от панделата. Гледай да не го изпортиш, че току-виж, му лепнали доживотна присъда.

— Гунсалмо Силва — прошепна все още слисаният Бум-бум. — Абсолютният връх в занаята. Исусе! Ей, Джет, че значи точно Гунсалмо се беше разпльокал по цялото Пето авеню! Хвърлил си го от наблюдателната площадка! — добави, осенен от внезапно прозрение.

— Моите показания срещу тези на котака — каза Хелър. — Обаче той ще се позове на Петата поправка. Стига си увъртал, Бум-бум. Това куршумоустойчиво одеяние е прекалено малко за мен. Но като гледам, на тебе ще ти е точно.

— Я почакай — спря го Бум-бум. — Какви ги приказваш?

— Не е важно какво приказвам, а какво има да става. Знаеш ли онова магазинче за костюми под наем на 37-ма? Тръгвай натам.

Бум-бум това и направи, а котаракът довърши сметаната, покатери се в скута на Хелър и с дълбока въздишка се унесе в сън.

Спряха пред овехтяла двуетажна постройка с магазин за костюми на партера, явно на втория етаж беше жилището. Отдавна минаваше полунощ и магазинът беше заключен и със спуснати решетки.

Хелър излезе на улицата и силно натисна звънеца зад решетката.

Горе с трясък се отвори прозорец, плешива глава се подаде навън.

— Още е сатфорено! Фърфи си!

Хелър отстъпи назад. Извика:

— Няма ли една стотачка да помогне в отварянето?

— Тофа е хубаф ключ! Сега ще слизам! Ти никъде да не ходиш!

Не след дълго вече бяха в магазина. Собственикът слезе по бяла нощница и чехли, беше наметнал черно елече на раменете си.

Хелър му подаде стодоларова банкнота.

— Искам да огледам — каза той.

— Биснес фърфи толкофа лош, че с такъф пари можеш купиш цялото магасин — отвърна собственикът.

Хелър минаваше край подредените дрехи, имаше какви ли не. Стигна до рафт, където всичко беше черно. Черни рокли, черни шапки, черни воали. Местеше поглед от тях към Бум-бум, мереше на око размерите. Измъкна един костюм.

Подаде на Бум-бум защитния екип.

— Влез в онази кабинка и облечи това.

Бум-бум замърмори, но направи каквото му казаха.

После Хелър му подаде черните дрехи.

— О, не! — викна Бум-бум.

— О, да — натърти Хелър. — Последният вик на модата.

Бум-бум яростно се намъкна в дрехите.

— Какво ли не ми се налага да търпя!

Хелър намести шапката на главата му и пусна воала.

— Боже мили! — изпъшка Бум-бум, застанал пред огледалото. — Ако някога разберат за това в „Сардине“, няма да го преживея!

Хелър даде на собственика още петдесет долара.

— Ще ви върнем костюма.

Мъжът възрази:

— Nein, nein, садръж го! Много имаме като тофа. Продафаме ги за погребения.

— Надявам се да не е за моето! — възкликна Бум-бум.

— Да отидем и да видим — предложи Хелър.