Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (21)

Девета глава

Около десет без четвърт Хелър преживя поредното сътресение. Слушаше записи на италиански език, които може би взимаше от езиковата школа в другия край на коридора, и тъкмо отново се учеше как да произнася правилно имената на многобройните италиански светии, когато Бум-бум нахълта при него.

— Веднага, на момента, Бейб заповяда да те заведа при нея. Хайде, тръгваме!

Хелър промълви:

— Санта Маргерита!

— Молитвите няма да ти помогнат. Като я слушах, май беше кипнала. Направо „бибипски“ бясна. Тръгвай.

Хелър облече бяло кожухче, стегна колана и нахлупи на главата си бяла кожена шапка с наушници. Последва Бум-бум и в движение си сложи дълги бели ръкавици.

Слязоха с асансьора и завиха към входа откъм 34-а улица, защото отпред имаше голяма пиаца на таксита. Хелър минаваше оттам, когато искаше да вземе такси. Понечи да махне на някое.

— По дяволите, не — засече го Бум-бум и посочи старата оранжева кола. — Аз ще те закарам!

— Няма ли да нарушиш условията на пускането ти под гаранция? — попита Хелър, но влезе в колата.

Бум-бум на две колела се вряза в движението по отсрещното платно и таксито полетя като ракета на запад. Изблъскваше другите коли от пътя си, явно не му пречеше и да говори през това време. Викна към задната седалка:

— Бейб днес не е в Джърси. Фамилията наскоро получи „Параходство Пюнърд“ чрез сливане с нашата „Лувърбак Лайн“. И Бейб изхвърли техните лордове и сърове и разните му там бивши капитани от Кралския флот, всичките ония, дето направо потопиха „Пюнърд“. Тя винаги лично назначава големите шефове. Затова днес е тук, целия ден ще наема нови хора.

— Каза ли какво иска? — попита Хелър.

— Не. Само да те заведа при нея. Адска работа, та тя трябваше да е щастлива като птичка днес. Фамилията държи юздите на синдикатите и с това последно сливане вече контролира всички океански превозвачи в Америка. Няма дори едно щатско пристанище, което тя да не може да затапи толкова бързо, че и рибите да се шашнат. Кой би си помислил, че ще успее да превърне малкия флот за контрабанда на пиячка в нещо такова, обаче тя го направи. Ето какво постига организираната престъпност въпреки всички пречки. Сега федералните тузове не смеят и да гъкнат срещу нас, защото можем да парализираме цяла Америка. Даже Фаустино не смее да възразява, че днес тя е минала от тази страна на реката. И тя сега наема някои от най-големите имена в корабоплаването, като че си купува пакетче вафли. Обаче щастлива ли е? Не!

— Защо мислиш така? — настояваше Хелър.

— Защото замалко да пръсне по телефона „бибипнатото“ ми ухо, ето защо. Но откакто оня „бибипец“ Гунсалмо Силва затри Джими Тавилотврат — Канавката, тя не е същият човек. Затова си налягай парцалките, Джет. И да си страхотно вежлив. Казвай й „госпожо“, даже да не ти е говорила.

Стигнаха до Дванадесето авеню и се качиха на магистралата „Уест Сайд“, издигната на второ ниво над другите улици, след малко Бум-бум накара таксито да се гмурне надолу по едно от отклоненията.

Бяха на старото пътническо пристанище, отдавна опустяло заради монопола на самолетите в пътническите превози. Бледият надпис „Пюнърд Лайн“ беше закрит от ярък нов транспарант „СЪБЕСЕДВАНИЯ С КАНДИТАТИ ЗА РЪКОВОДНИ ДЛЪЖНОСТИ, ЗАЛА 205“.

При такова стълпотворение на товарни камиони, лимузини и цели рояци хора с вид на опитни мореплаватели Бум-бум се поизпоти, докато стигне до терминала.

Постройката беше огромна и малко приличаше на склад в напреднал етап на разруха. Бум-бум бутна някакви знаци за забранено паркиране и спря таксито в подножието на стълба.

Двама мъже се появиха като от въздуха от двете страни на колата. Изглеждаха груби здравеняци, с вдигнати яки на палтата и ниско нахлупени шапки. И двамата пъхнаха през прозорците на таксито дулата на едрокалибрени пушки — едната насочена към Хелър, другата към Бум-бум.

— К’во искате, бе? — каза единият. — Ох, да те вземат мътните, Бум-бум.

— Че и с Хлапето — обади се другият и се дръпна от прозореца. — Стига сте ни стряскали, бе. Поне дай сигнал с фаровете. Не знаеш ли, че нашата капа е тук?

— Всичко е нормално — викна първият нагоре към мецанина. — Дойдоха Бум-бум и Хлапето.

Тримата мъже горе прибраха насочените към колата автомати.

Хелър и Бум-бум затупуркаха по раздрънканите стъпала и тръгнаха по нещо като балкон, минаващ край сградата над гъмжащите долу тълпи и автомобили. Хората се нареждаха на три опашки и минаваха край три бюра. Половин дузина мъже в черни палта и нахлупени шапки ги разпитваха набързо. На бюрата имаше надписи съответно ДИРЕКТОРИ, КОРАБНИ ОФИЦЕРИ и АДМИНИСТРАТОРИ. Наоколо се разхождаха немалко униформени полицаи, които насочваха пристигащите. Много оживено място.

Бум-Бум и Хелър стигнаха до онази част от мецанина, която беше над и точно зад бюрата. Беше остъклена.

Вътре седеше Бейб Корлеоне. Беше облякла дълго до глезените палто от сребърна лисица, цилиндричната й шапка беше от същата кожа. Носеше бели копринени ботушки и бели копринени ръкавици. Настанена в голямо кресло, тя изглеждаше съсредоточена и величествена. Наоколо стояха четирима телохранители и трима чиновници. Пред нея имаше стена от екрани и компютри, сложени достатъчно ниско, за да вижда над тях кой минава през бюрата. По тонколоните до нея се чуваха разговорите долу.

Не погледна към новодошлите. Посочи място на няколко фута от себе си.

— Застани точно там, Джером Терънс Уистър — нарече го тя с неговото земно име.

Прозвуча зловещо.

На екраните се виждаха молби за назначаване, от някаква база данни изскачаха досиета на същите хора и техни снимки в едър план.

Стана ми интересно, когато забелязах, че на бюрата долу има само по един екран и всички показваха едно и също — дясната ръка на Бейб Корлеоне!

Тя преглеждаше за секунди молбата, хвърляше по един поглед на лицето на кандидата, после четеше от екрана, където чиновникът извикваше истинското досие на поредния човек. Накрая или обръщаше палеца си нагоре — тогава на кандидата даваха синя лентичка с надпис „Нает“, или го обръщаше надолу, а тогава човекът получаваше червена лентичка с надпис „Лош късмет“.

Един от чиновниците до нея се занимаваше с голямо табло, на което веднага отбелязваше всяка попълнена длъжност.

Набирането на персонал напредваше с изумителна бързина.

С любопитство отбелязах, че някои от хората, които тя вземаше, имаха криминални досиета.

Опашките се движеха напред. Палецът й ту се вдигаше, ту сочеше надолу. Внезапно дланта й замръзна водоравно. Тя се взря в екрана.

На бюрото за кандидат-администратори лежеше молбата на ДЖ. П. ФЛАГРАНТ!

Да, ето го, застанал доста омърлушено — човекът, който отговаряше за връзките с обществеността при Роксентър, уволнен, след като открихме Медисън и му възложихме задачата.

Кандидатстваше за ръководител на рекламния отдел в „Пюнърд Лайн“. В графата „Предишна месторабота“ беше написал само „ФФБО“. Но в досието му от базата данни беше записано „Ръководител на счетоводен отдел при Роксентър в «И. Г. Барбен»“.

Бейб изсъска нещо в микрофона, което стигна до минислушалката в ухото на човека зад бюрото, и след миг на мецанина вече се чуваше разговорът.

— Изхвърлиха ме — разказваше Флагрант. — Ще бъда откровен с вас. Мразех работата си. Мразех интересите на Роксентър. Ако ме вземете, добре ще постъпите. Мога да ви помогна дори да смачкате Фаустино! Ще се закълна в каквото искате!

Ръката на Бейб помръдна. Сочеше настрани!

Двама мъже с черни палта веднага сграчиха Флагрант за ръцете. Изкараха го през една от вратите на склада. Блъсна ги зимният вятър откъм Хъдзън.

Поведоха го направо към края на пристана и го хвърлиха във водата! По средата на зимата те го хвърлиха във водата!

— Traditore! — сякаш се изплю Бейб. — Мразя предателите!

Когато произнесе думата traditore, което на италиански означава „предател“, прозвуча като удар на куршум.

Бейб заби пръст в един от чиновниците. Той взе мкирофон и го включи. С добре поставен глас изрече:

— Господа, мога ли замалко да привлека вашето внимание?

Отекнал кухо от металните високоговорители надлъж и нашир по грамадния склад, звукът сякаш се стовари върху хилядите, които се тълпяха наоколо или стояха на опашките.

— Много сме ви благодарни, че в този мразовит ден дойдохте да търсите работа в отново възкръсналата „Пюнърд Лайн“. Най-високо ценим верността. Току-що хвърленият в реката господин преди време е работил за хора, противопоставящи се на сегашните собственици на фирмата. Ако има и други подобни, могат да си спестят неприятното гмуркане, като тихо си отидат, но веднага.

Трима мъже се отделиха на различни места.

Хванаха ги на секундата.

Мъже с черни палта и ниско нахлупени шапки ги понесоха въпреки съпротивата им към ръба и с шумни плясъци ги метнаха в ледената вода.

Четвърти човек изведнъж се втурна от опашката и доброволно се метна от пристана!

Чиновникът с микрофона продължи:

— Сега, след като се отървахме от тези мръсни „бибипци“, процедурата по наемането на служители може да продължи. Господа, благодаря ви за лоялната подкрепа на новото ръководство.

Чу се слаб приветствен вик.

Опашките пак се размърдаха напред.

Хелър зарея поглед към водата.

Рибарска лодка прибираше Флагрант и останалите. Хелър пак премести погледа си към Бейб.

Китката й се умори. Тя спря движението на хората с обърната надолу длан. После протегна ръка, някой притича и сложи в нея чаша червено вино.

Обърна се към Хелър, лицето й беше студено като зимната река. Впи в него сивите си очи.

От гласа й лъхаше мраз:

— Ти загуби онова състезание — Помълча за по-голямо впечатление. — Все ти повтарям, Джером, че не бива да губиш. Това е лош навик, Джером. Това е навик, който не заслужава никаква снизходителност! Зная, че проявих небрежност. Зная, че не винаги съм била добра майка за тебе. Но това въобще не променя положението, Джером.

— Много съжалявам, мисис Корлеоне.

— А и вестниците разпространяват лоши неща за тебе, Джером.

— Съжалявам, мисис Корлеоне. Не знам откъде идва всичко това. Аз…

— Джером, вестниците са нещо много гадно. Не бива да гуляеш с репортери. Това ще унищожи доброто ти име. Трябва да си особено внимателен с кои хора поддържаш връзки. Не бива да общуваш с престъпни типове като репортерите. Разбра ли ме, Джером?

— Да, мисис Корлеоне. Много съжалявам…

— Престани да ме прекъсваш и не се опитвай да отклоняваш разговора. Нямаш дори едничко извинение, което заслужава внимание! Ти беше много, много лошо момче, Джером. Първо губиш едно съвсем лесно състезание. После се появяваш из цялата преса. И не само погубваш цялото си бъдеще — гласът й се засили, стана по-остър, — ами и жената на кмета тази сутрин ме държа половин час на телефона, за да ми дрънка какви ли не ужасии! Само за тебе и за отрицателното отношение на пресата към тебе!

Тя яростно захвърли чашата червено вино. Пръсна се и плисна като кръв.

От гласа й стаята затрепера!

— ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ! СПРИ ТЕЗИ „БИБИПСКИ“ ВРАЖДЕБНИ СТАТИИ!

Тя се извърна към своите екрани.

Бум-бум изглежда забеляза признак, който не говореше нищо на Хелър.

— По-добре тръгвай с мен — прошепна в ухото му. — Ако останеш още, тя непременно ще се разгневи.

Махнаха се оттам и се върнаха при таксито. Бум-бум сгази още две забрани за паркиране и измъкна колата от пристана.

Хелър седеше отзад, опрял брадичка в гърдите си. Накрая заговори през разделящото кабината стъкло:

— Не мога нищо да направя с лошата си слава. Но мога да опитам нещо друго. Бум-бум, какво най-много харесва Бейб?

— Бейб ли? Що за щур въпрос! Като всички останали жени много си пада по бижутерия.

— Сигурен ли си? — попита Хелър.

— Абсолютно. Два-три диаманта и те вече мъркат.

— Добре. Откарай ме до „Тифани“.

Прекосиха града и след малко Хелър стоеше пред щанда и разговаряше с любезен продавач. Хелър прегледа какво ли не, табличка след табличка скъпоценности върху черно кадифе. Нищо не му хареса. В един момент щракна с пръсти, осенен от вдъхновение.

— Изработвате ли бижутерия по проекти на клиенти? Искам нещо по-разнежващо.

— Разбира се — отговори продавачът. — Последвайте ме.

Остави Хелър в отдела по дизайн с един тип, който приличаше на художник. Онзи мислеше, че ще трябва да помага в рисунките. Но Хелър сграбчи парче кадастрон и няколко цвята фулмастери и се увлече да твори.

Що за дяволски измислици? Той изобразяваше Суверенния Герб на своята родина — провинция Аталанта на планетата Манко! Две кръстосани бластерни оръдия, стрелящи в зелено на фона на бяло небе, в кръг от червен пламък. Случайно бях видял как нарисува това под думите „Принц Кавкалсия“ на влекача, с който долетяхме до Земята. По-разнежващо ли? С кръстосани бластерни оръдия? Какво си беше наумил?

На въпросите му дизайнерът отговори така:

— Да, можем да го изработим като тиара. Разбира се, гербът ще бъде отпред, прикрепен с полукоронет. Полето ще направим от диаманти, оръдията от оникс, бластерните изстрели, както вие ги наричате, ще бъдат от изумруди, а огненият кръг от рубини. Всичко това върху бяло злато, разбира се, за да няма дисонанс.

— Колко? — попита Хелър.

Повикаха още хора и след доста изчисления му съобщиха, че могат да изпълнят поръчката срещу 65 000 долара.

Хелър порови из джобовете си. У себе си имаше само 12 000 долара.

— В момента разполагам само с това.

— За аванс е достатъчно — увериха го. — Можете да доплатите остатъка, когато изпълним поръчката.

— И кога ще стане това?

— Наближават коледните празници. Вече сме претоварени. Няколко седмици… добре ли е?

Той им даде дванадесетте хиляди. Но успях да съзра някаква потиснатост в него. До този момент не бях осъзнал, че и Хелър е разорен. Каза им да направят най-доброто, на което са способни, и си тръгна.

Аз ликувах. Изи щеше да му изсмуче наличните. Никога нямаше да разполага с парите, за да получи тиарата!

Прегръщах се сам. Медисън беше най-истинската скъпоценност!

Пресата вече оказваше натиск. Не само убиваше жестоко представата за Хелър, но вече го лишаваше от подкрепата на неговите приятели. Струваше си да поразсъждавам за това. Бях привърженик на преките удари с нож и пистолет, но вече ми се отваряха очите за възможностите, криещи се в медиите! Каква чудесна болка причиняваха! Човек можеше да съсипва живота на другите като едното нищо!

О, дори не се досещах какво ми предстои да видя тепърва!