Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (17)

Пета глава

Според психолозите маниакалните състояния рядко са продължителни. Така стана и с моето.

Не минаха и две минути, откакто прекратих наблюдението, и някой почука на вратата. Помислих, че е пиколото с покупки на Утанч, и отворих, без нищо да подозирам.

Рат и Търб!

Припряно ги дръпнах в хола, огледах коридора и в двете посоки, прибрах се и заключих.

Мустаците на Рат вече наваксваха загубеното. Сигурно му ги бяха обръснали, за да излекуват строшените му челюсти. По лицето му личаха белези от теловете. Очите му бяха много хлътнали.

Търб се беше простил с повечето натрупани тлъстини, а и със способността да движи един-два пръста на ръцете си.

— Май отдавна беше време! — нахвърлих се като гръмотевична буря върху тях. — Размотавате се, а заплатите ви си текат! Да бяхте се засрамили. Върти ми се из главата идеята да ви лиша от парите за цяла година!

Ето така трябва да постъпвате с подобни отрепки.

Седнах и си налях кафе от сребърната каничка, гледах ги пренебрежително през парата. Стояха по средата на стаята в овехтели тънки дрехи, разтреперани от студа навън, дори леко посинели. Изглежда бяха загубили палтата си.

— Нюйоркският офис е отворен и работи — каза Рат. — Направили са график за промяната на самоличността на всички престъпници, както вие заповядахте.

— Това не е причина да идвате тук и да ми досаждате.

— О, не бихме се осмелили — подхвана Търб, — обаче Фахт Бей каза по телефона, че било доста спешно, затова се наложи да дойдем.

Изпуснах въздишката на измъчен от подчинените си ръководител.

— И какво — попитах ги — е толкова спешно, че да прекъсвате изключително важната работа, с която съм зает? И трябва да добавя — без никаква помощ от някои хора, които са длъжни да ми съдействат.

Рат обясни:

— Ами както излиза, онзи не поискал да чака.

— И кой е онзи? — подканих го да уточни граматиката си.

Все се налага да държите тези отрепки изпънати като струни.

— Гунсалмо Силва — изтърси Търб.

Усетих как косата ми щръква. Бях поръчал на Силва да убие директора на ЦРУ. Не беше възможно Силва да е още жив. Трябваше да е удобно мъртъв след опита си да осъществи тази неосъществима задача.

— Явно — продължи Търб — е пристигнал преди няколко дни в Афийон. Фахт Бей се опитал да разбере какво иска онзи и сам да оправи нещата. Но Силва му се троснал, че си имал свой бизнес с вас, и преди два дни си тръгнал. Купил билет до Ню Йорк!

Е, Ню Йорк е големичък град. Силва не би могъл да научи адреса ми дори с Божия помощ. А и човек не бива да се показва нервен пред подчинените си.

— Е, какво друго ново имате?

Търб незабавно ми връчи купчина заповеди за подпечатване!

Аз уморено взех личната си карта и започнах да удрям печати. Но този път бях нащрек. Там имаше две заповеди — едната за изплащане на разходите по болничното им лечение и друга за разходи по купуване на палта и нови дрехи. Захвърлих ги настрани. После размислих и за да бъде внушението по-силно, взех заповедите и ги накъсах на дребни парчета.

— Чакайте готови за повикване — нареждах, докато ги избутвах в коридора. — И никакво размотаване повече!

Тряснах вратата след тях.

Известно време крачех из спалнята и хола. След това реших, че ще изляза да се поразходя. Облякох най-топлите си дрехи и опакован до носа, отворих вратата към коридора.

ГУНСАЛМО СИЛВА!

В мигове на върховно стъписване намиращото се най-отгоре в съзнанието има навика да изплува.

— Как ме намери? — задъхано прошепнах аз.

Той ме избута, за да влезе. Смъкна палтото от камилска вълна от набитото си мускулесто тяло и го метна на дивана. Остави шапката си (руски „астрахан“) върху палтото. Настани се, установи, че кафето е още топло в каничката, и си наля пълна чаша.

— Влизай и затваряй вратата — нареди. — Става течение.

Подчиних се. Влязох в спалнята и съблякох палтото си. Проверих дали е у мен моят „Колт Булдог“, но не ми се вярваше да посегна към него, защото ръцете ми трепереха.

Върнах се в хола и седнах, за да прикрия какво правеха коленете ми в момента.

— Отговорът на първия ти скапаняшки въпрос — започна той — е лесен. Май наистина имам сили да правя чудеса. Онази Утанч като че залива с лавина от пощенски картички своите момчета-слуги там, в Афийон, а те се хвалят на половин Турция.

Извади една от джоба си. Доста оръфана беше. Изобразяваше хотела, имаше Х на един от прозорците. На картичката беше написано „С Х е отбелязана моята стая“. И още — „Лично“.

— Наложи се да поизкълча ръката на онова „бибипнато“ момченце, но се сдобих с картичка. Сега да минем на следващия ти въпрос. — Той подмина факта, че аз не го бях задал. — Къде ми са стоте хилядарки?

Посъбрах ума в главата си.

— Откъде да знам, че си свършил работата? — попитах го. — В края на краищата, ако затриеш директора на ЦРУ, ще гръмне в новините.

— Исусе Христе — промърмори той, — ама ти не четеш ли вестници?

Огледа се. В ъгъла стърчеше купчина броеве от последните две седмици — още не бях изрязал каквото ми трябваше за досието на Хелър. Силва отиде до купчината. И наистина, показа ми историята:

ИЗБОРЪТ НА НОВ ДИРЕКТОР НА ЦРУ СЕ БАВИ В СЕНАТА

Порови още малко.

— А за това какво ще кажеш?

Бутна ми вестника под носа.

ДИРЕКТОРЪТ НА ЦРУ ПОЧИНА ПО ВРЕМЕ НА ОПЕРАЦИЯ

— Не могат ей тъй да се изтъпанят и да кажат, че е бил пречукан — обясни Силва. — Ще бъде лош пример за онези „бибипци“ руснаците. Обаче това как ти се струва?

Хвърли на дивана портфейла и документите на директора на ЦРУ. По тях имаше петна от кръв!

— Невероятно! — възкликнах, за да печеля време.

— Ами да, и аз същото си казвам. Нали разбираш, имам ги аз тия невероятни сили. Не знам откъде, по дяволите, ми дойдоха.

Аз знаех. Когато го отведоха на Волтар, подложили са го на хипнообучение в Апарата. Пред мен стоеше убиец на убийците, от най-смъртоносните!

Мъчех се да измисля още нещо, за да протакам.

— Трудно ми е да проумея как си пречукал толкова добре охраняван човек — казах му.

— Е да, доста време ми трябваше. Първо ги накарах да ме наемат като убиец. Знаеха какви съм ги вършил, онова там със Свети Джо и останалото, затова ме взеха. И се наложи да очистя за тях двамина руснаци и един диктатор в Централна Америка. Затова се забавих.

Наля си още една чаша кафе.

— Но не се бавих прекалено. Знаеш ли, тия идейки как да свърша работата ей така просто ми изскачат в главата и съм готов. Цяла загадка. Като ангелски гласове. Ама наистина си е хубаво.

Той пусна две бучки захар в кафето си.

— Да очистя директора на ЦРУ обаче беше лесна работа. Хич не ми трябваха ангелски гласове. След трите удара ми имаха такова доверие, че аз даже се возех в колата му. Научих му навиците, така да се каже. Така де, маскирах се като жена му, спипах го в един бардак в Джорджтаун и го гръмнах. Сега я издирват. Аз си изпипах работата добре, съвсем чисто и затова няма да я открият. Продадох тялото й на онази „бибипска“ университетска болница. А и припечелих още малко парици. Та като се разприказвахме за пари, къде са ми стоте хилядарки?

Задавих се.

— Слушай сега — успях да изхриптя, — в Щатите нямаш никаква полза от турските лири. Ще се обадя да видя какъв е обменният курс и ще ти платя в долари.

— Лири ли! — излая той. — И какво по дяволите бих правил с десет милиона лири! Искам си стоте хиляди зелени щатски мангизи, мой човек. Айде, снасяй ги.

— Нали точно за това ти говоря — бързо казах аз. — Ще се обадя да ги донесат направо тук.

— Така е по-добре.

Влязох в моята спалня. Имах около сто и тридесет хиляди под дюшека, но вече измислих добър план. Звъннах на нашия нюйоркски офис.

— Искам Рат — наредих.

Дадоха слушалката на Търб.

— Съжалявам, но Рат излезе да потърси за нас някаква бърлога. Сам съм.

— Тогава идвай сам! — отсякох. — Искам те тук на минутата. И то при вратата на спалнята ми, никъде другаде!

Тряснах слушалката.

Върнах се в хола. Силва си седеше най-спокойно.

— А бе, няма да ми повярваш, но скоро ще се оттегля, да го „бибип“ — съобщи ми той.

— Добре — отвърнах. — Нямам повече задачи за тебе.

— О, и да имаше, не ще поема работата. Сега съм направо художник. Нали разбираш, помагат ми тия „бибипски“ тайнствени сили. А има и едно пиленце, дето никой не ще да се захване с него. Все предлагат и предлагат, ама няма кандидати. Един милион „бибипнати“ зелени парици. А няма кандидати. Е, какво мислиш?

— Чудесно — казах му. — Трябва да е доста опасен.

— А, опасен е и още как! — Той щракна с пръсти. — Но аз съм си художник. Ще се заема. Разправят, че очистил тринайсет професионалисти. Само че за него тринайсет ще да е нещастното число. Той ще бъде четиринайсетият! Цял скапан милион.

Поседя щастливо замислен. После махна с ръка и изтърси:

— Ще си карам царски по разни засукани местенца като ей това и ще си намеря готина мадама като твоята, направо кеф! А бе, като се разприказвахме за живота, къде се затри твоето куриерче с мангизите?

Той чакаше, а аз се обливах в пот. Страшно се блазнех от идеята да го направя на решето с моя „Колт Булдог“, обаче от такива куршуми пръска много кръв, щях да съсипя дивана. А и той можеше да ме изпревари.

Най-после някой почука на вратата на спалнята. Затворих вратата към хола. Търб стоеше в коридора, посинял от студ.

— Чуй ме добре — зашепнах напрегнато. — Тук има един мъж — Силва, ще си тръгне след няколко минути. Ще носи сто хиляди долара. Проследи го, убий го и върни парите. И ми ги донеси направо тук, без да липсва и един цент дори.

— Дойдох без оръжие. Загубихме си пистолетите. Не може ли да почакам Рат? Нали заедно работим…

— Ти си без оръжие!

О, как се вбесих само! Но стоте хиляди са си сто хиляди. Бутнах в ръцете му „Булдога“. Помислих малко. Измъкнах моя специален нож от калъфа зад врата си и му го дадох. Пак помислих, върнах се в стаята и взех две волтариански тежки ударни гранати — най-обикновени, избухват петнадесет секунди след хвърлянето и не оставят уличаващи парчета.

— И да не чувам никакви оправдания! — казах. — Наблюдавай вратата от дъното на коридора и когато той излезе, тръгни след него, после го пръсни на някое безопасно място. Светна ли ти в тиквата?

Каза, че му е светнало.

Влязох в спалнята и изрових стоте хиляди изпод дюшека. Доста ме болеше да се разделям с тях, ако ще и замалко.

Отидох в хола.

— Куриерът трябваше да ги преброи — извиних се. — Ето ги.

Той взе парите, преброи ги и ги натъпка по джобовете си. Тлъсти пачки. Когато излизаше, изпратих го с думите:

— Късмет с оттеглянето от бизнеса.

Усмихна ми се зло и си отиде.