Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (15)

Трета глава

Най-сетне открих изритания под леглото телефон.

Успях да намеря телефонния номер на Медисън. Накарах телефонистката на хотела да го набере, защото аз все не улучвах бутоните.

Обади се глас на възрастна, много угрижена жена. Майка му!

— Трябва незабавно да говоря с Дж. Уолтър! — ревнах й аз.

— Ох, божичко! — изпъшка тя. — Боя се, че това е невъзможно. Той е на легло. Трима лекари се изредиха тук и му предписаха пълна почивка. Дори и аз не бива да се доближавам до него.

Наистина, долавях в слушалката тихи заглушени писъци.

Прекъснах връзката.

Бери! Трябва да се обадя на Бери!

Ама че бъркотия! Неговия номер го нямаше в указателите. А от „Октопус Ойл“ отказаха да ми го съобщят.

Аха, сетих се! Онази нощ, когато той се прибра в дома си с полицейската кола! Знаех къде живее!

Не ми пукаше, че е неделя, мистър Бери щеше да има посетител!

Все още разполагах с наетата кола, защото фирмата, от която я взех, не работеше в неделя.

Напъхах се в някакви топли дрехи, поисках да ми докарат микробуса пред хотела и скоро вече се промъквах из града.

Улиците представляваха безлюдни тунели с натрупани бели стени от двете им страни, а от преспите едва се подаваха коли. Добре са поработили снегорините! Някои от местните шофьори нямаше да си видят автомобилите чак до пролетта!

Скоро вече стоях пред пощенската кутия на къщата. На нея пишеше „Дестуйвесент Деплайстър Бери“.

Позвъних. Той веднага ми отвори.

Само след минута ме вкара в коридор на горния етаж, минахме през следващата врата.

— В критично положение сме — казах отчаяно.

Отговорът му беше странен.

— Ох, чудесно — прошепна.

Заговорнически ме повика с пръст в хола. Стискаше в ръка лист от неделен вестник, беше бос.

От една стая по-навътре се изливаше словесен поток, разни неща от рода на „Когато се омъжих за тебе, очаквах да…“, „Колко пъти моето семейство ме предупреждаваше…“, „Ето това заслужавам, като се омъжих за долнопробен…“. Голяма бъркотия.

Бери прошепна:

— Кажи ми го пак, ама да е силно!

— ПОЛОЖЕНИЕТО Е КРИТИЧНО! — креснах му аз и наистина го мислех.

— О, НЕБЕСА! — гръмогласно ми отвърна той. — КРИЗА В НЕДЕЛЯ!

Сграбчи обувките си и пъхна краката си в тях. Навлече палто. Нахлузи на главата си своята малка шапка на типичен нюйоркчанин. Докопа някакво бизнесменско куфарче, втурна се в една странична стая и го напълни с бели мишлета. Затвори куфарчето.

После нахълта в стаята, откъдето се чуваше гласът на жена му, и каза нещо, че присъствието му в офиса било наложително.

Изхвръкна оттам. Облак от възглавнички, шишенца с парфюм и несесери литна след него. Измъкнахме се в коридора.

— Да благодарим на Бога — каза той. — Инксуич, никога досега през живота си не съм бил толкова доволен да видя някого. Ще запомня тази приятелска услуга! Толкова рядко ми се случва!

Докато говореше, той ме изтикваше напред. Излязохме и се качихме в топлата кола.

Подадох му шишето с четвърт ябълкова ракия, която си бях взел за състезанието.

— Ще имате нужда от това.

И му разказах как Медисън замислял да отвлече Уистър, да го прати в Русия, да обвини комунистите и да предизвика Трета световна война.

Бери кимна. Въобще не докосна ракията.

— Е, нали ти казах, Инксуич. И беглият контакт с Медисън ти идва до гуша. Много хора смятат, че майка му трябва да бъде подведена под отговорност за опит за умишлено изтребление на човечеството. Но да си кажем честно, Инксуич — всъщност той не е по-печен от който и да е друг репортер или специалист по връзките с обществеността. Само че е малко по-бърз.

— Не се ли тревожите?

— Уф, Инксуич, дали ще е заради пресата или заради нечия хрема, рано или късно нещо ще ни въвлече в Трета световна война. А ти какво очакваше? Поне го накарахме да свърши малко работа.

— Точно това ни е проблемът — казах му. — Той нищо не върши. За него се грижат трима лекари, лежи си в леглото и пищи. И напълно го разбирам. След провала на неговия план не може да измисли как да пробута още големи заглавия по първите страници. В днешните вестници няма нищо.

— В неделните ли? Те всички се печатат в събота. Били са в камионите за разпространение още преди онова състезание да е започнало. Е, признавам, че имаш право. Вероятно вече няма да успее да обезсмърти Уистър като причинител на Третата световна война. И е твърде невероятно на Чуруликащото Куку да му хрумне още една такава блестяща идея. Сигурно ще трябва да се скъса от напъни, за да се върне на първите страници. Обаче аз искам да ти благодаря, че ме измъкна навън.

— Искате да кажете заради жена ви ли?

— О, не, не и не. Кметът! Трябваше да вечеряме с него.

— Толкова ли е зле?

— Не, не, Инксуич. Нищо не разбираш. Кметът е най-обикновен тлъст простак. Но жена му! Някога се подвизавала из шоубизнеса и оттогава все не може да прости на целия свят, че са й попречили да направи кариера в Холивуд. Моята е нищо в сравнение с жената на кмета. Би трябвало да арестуват гласа й за нападение и побой с цел убийство! Няма да забравя дружеската ти услуга. Макар че, Инксуич, услужливостта е ужасен недостатък и ти си длъжен да се пазиш от него. Но да вървим, губим време.

— И с друга криза ли трябва да се справяте?

— Да, така е. Днес исках да отида в зоопарка на Бронкс и въобще не можех да си представя как да стане, преди ти да дойдеш. Роксентър им прави дарения и в неделя те специално отварят за мен терариума, за да храня с живи мишлета най-прелестните влечуги, които би могъл да видиш. Искаш ли да ме придружиш?

Отказах разтреперан.

— Добре тогава, остави ме до някоя станция на метрото и аз ще си вървя по пътя. И се пази от добротата, Инксуич. Този недостатък може да бъде и фатален. Може дори да развърже ръцете на Медисъновците в този свят.

След зловещата прощална реплика припряно подкарах колата и го оставих пред станцията на метрото.

Гледах го как слиза по стъпалата с куфарчето, пълно догоре с живи мишлета.

Рядко ми се е случвало да чувствам такава несигурност за бъдещето си.