Л. Рон Хабърд
Извънземна връзка (14)

Втора глава

В неделното утро хотелът „Бентли Делукс“ ме люлееше в своята нежна и любяща, пък макар и скъпичка прегръдка. През тези дни беше единствената, която имах.

Но към десет часа мързелът ми започна да отстъпва пред смътно безпокойство. Хрумна ми, че беше напълно възможно Хелър да се опомни след това поражение. В живота проявяваше коварна свръхактивност. Един от типовете темперамент, които не ми вдъхват никаква симпатия.

Обадих се да ми донесат за закуска ягодов сладкиш (внос от Аржентина според менюто) и не след дълго го поглъщах, загърнат в халата си. Въглехидратната фурна на организма ми се нуждаше от нова порция гориво след сътресенията и усилията предишния ден.

Почти лениво разгърнах петте килограма на неделния вестник. Не знам какво очаквах да видя. Но не бих могъл и да предположа онова, което съзрях в действителност.

Нищо!

В целия вестник нито дума за състезанието!

Нито ЕДНА дума!

Забързано включих телевизора. Прескачах от канал на канал. Аха, тъкмо започваше програмата „Спортът през седмицата“. Няколко репортажа. После бързо сменящи се кадри от състезанието без никакъв редакторски коментар, без въобще да споменават Гениалното хлапе! Само катастрофите!

О, това вече беше зле. Медисън беше прав. Загуби мястото си на първата страница. И то не след ден-два, а незабавно!

Тогава си спомних честотата на местната радиостанция, която слушах в събота — в Лонг Айлънд, казваше се УААА. Включих я. Имах късмет. Тъкмо започваха новините.

Явно това беше една сънлива и заснежена неделя в Лонг Айлънд. Имаше само две интересни за мен съобщения — и двете от местно значение.

Неколцина бойскаути намерили на Джоунс Бийч изгорял микробус с десет трупа в него. От полицията съобщили, че поради степента на изгарянията телата не могат да бъдат разпознати. Били пострадали заради пробив в ауспуха. Вероятно отивали да вземат от брега пратка пренесени през океана наркотици. А Томи Джоунс получил награда за най-умело придвижване в снега.

В следващата новина се говореше за още една находка. Госпожа Сара Джейн Гуч, очарователната съпруга на Губи Гуч, отивала тази сутрин към супермаркета на Кренстън и се препънала в скрито в пряспата тяло. Тогава повикала полицията, която открила още един труп на около двеста метра по-нататък. Заслугата била на полицейския сержант Флаб, който забелязал каращи се над тялото помияри, а на това пък му обърнала внимание по телефона госпожа Ема Грос, очарователната съпруга на Бил Грос. Полицията стигнала до заключение, че единият мъж застрелял другия с пушка и после се самоубил със стилета, който още стърчал от гърба му. Така броят на престъпниците в околността намалял с още двама, а това била сгряваща сърцето новина в такъв студен ден.

Ако говорим за района на Сприйпорт, състезанието май никога не беше и започвало!

И всичко ставаше особено безмълвно, когато опреше до Гениалното хлапе. Разтревожих се. Какво ли щеше да стане сега? Нима Хелър щеше да се измъкне безнаказано и да поеме по пътя към славата?

Помислих, че е най-добре да проверя с какво се занимава гореспоменатият Хелър.

През цялото време в моя наблюдателен екран имаше заредени касети, за да записвам действията му и като си ги пуснах, научих с какво се е занимавал тази сутрин.

Беше отишъл в своя офис! В неделя? Лош признак. Страховито усърдие!

Първото, което направи, бе да изрови Изи от онова стайче, което използваше вместо спалня.

— Преди време ти дадох едно устройство — каза Хелър. — Искам да го погледна.

Отиде в офиса си, включи отоплението и постоя малко до прозореца, зареял поглед към заснежения Манхатън. Като че вниманието му привличаха най-вече петната сажди, които вече загрозяваха снега. Явно чакаше в офиса му да се постопли, защото след малко свали от себе си скиорска маска и анорак с бяла кожена качулка.

Изи влезе с устройството в ръце. Беше онзи немодифициран въглероден преобразовател, който Хелър донесе от Волтар, съвсем същият като в безнадеждно повредения „Кадилак“.

Хелър извади някакви инструменти и с много бързи движения скоро пръсна частите на устройството върху парче плат на бюрото. В мен се надигна слаба тревога.

Той започна да преглежда частите една по една, вдигаше всяка съвсем близо до очите си. И внезапно замръзна. Държеше малко метално парче, дълго около три сантиметра.

— Драскотина! — изрече той.

И аз я виждах на екрана, уголемена от зрението на Хелър. Най-обикновена тънка драскотина като буквата V, прорязана от нашия саботьор, за да спъне усилията на Хелър.

— Виж! — каза той на Изи и му подаде детайла.

Но Изи не можа нищо да види, както и да го въртеше пред очилата си с рогови рамки. Хелър извади отнякъде огромна лупа и му показа.

— Това е причината електрическият поток да преминава неправилно в съседния детайл! — възкликна Хелър. — И да се нажежи до червено от прегряване! Това бяха евтини комплекти за училищни упражнения. Трябваше да бъда по-внимателен.

Изи го зяпаше с празен поглед.

— Комплекти за училищни упражнения ли?

— Не, не — побърза да каже Хелър, явно осъзнал, че е на косъм от нарушение на Кодекса. — Ще работят чудесно. Нужно е само леко да го преправя, за да съм сигурен в правилните електрически стойности в тази част, и ще работи вечно. Я ми дай чертежите.

Изи ги донесе и Хелър направи промените. Стори ми се доста ободрен. Тъпият му идиот, дори не подозираше, че именно далновидността на Ломбар Хист му струваше провала в онова състезание!

— Изи — подхвана той, — какво правиш, когато загубиш едно състезание?

— Първо, не се захващаш с друго — заяви Изи.

— Не, не, наистина искам да знам.

— Заминаваш за Южна Америка — каза Изи. — За онова място по Амазонка с грамадните мравки-войници. Мир и покой! Никакви хора! Там дори репортерите ги изяждат. Продължил съм резервацията за билета ти. Мога само за секунди да ти осигуря място в полет на „Пан Америкън“!

Той започна да си подсвирква от ентусиазъм.

— Не, не — отказа Хелър. — Просто ще поправя това нещо, ще си намеря друга кола и пак ще ги предизвикам!

— О, не! — проплака Изи.

И аз простенах „О, не!“. Не бих могъл да понеса отново такова напрежение, за нищо на света! Това си беше ИСТИНСКА критична ситуация!

Посегнах към телефона и установих, че съм сграбчил наблюдателния екран. Оставих го и се опитах да се обадя по моя „Колт Булдог“. Търчах насам-натам, трясках врати, мъчех се да облека някакви дрехи.

Утанч, моята скъпа турска любима, подаде сънената си главица от вратата на спалнята.

— Какво става тук, Султан?

Не я бях виждал от няколко дни. Но сега нямах време.

— Светът скоро ще се сгромоляса отгоре ми!

— О, така ли? — каза тя, затвори вратата, заключи я отвътре и явно се върна в леглото.

Но не и аз, да ви кажа! Знаех кога дългът ме зове. Че той направо ми крещеше!